Хавнър.
Паниката на Ястреба и това тя да й се подчинява й се сториха еднакво неразумни. Вдовицата си помисли, че всъщност няма причина той да тръгва. По-добре би било да постъпи хитро и да продължи да се крие в къщата на Мос, която бе последното място, дето едни кралски пратеници ще потърсят Върховния жрец. Много по-разумно е да остане там, изчаквайки хората на краля да си заминат. После може да се върне тук, в дома на Оджиън, където му е мястото. И всичко ще си върви както преди. Тя ще се грижи за него, докато силата му се възвърне, а той ще бъде нейн скъп приятел.
Една сянка се мярна на входната врата под светлината на звездите:
— Шшшт! Будна ли си?
Влезе леля Мос.
— Той тръгна — произнесе тя потайно, ликуващо. — Хвана стария път през гората. Каза, че утре ще се спусне напряко към Средната долина, покрай Оукските извори.
— Хубаво — рече Тенар.
По-смела от обикновено, старицата седна непоканена:
— Дадох му хляб и сирене за из път.
— Благодаря ти, Мос. Много си добра.
— Господарке Гоха — гласът на Мос стана напевен в тъмното, както когато баеше или правеше заклинания. — Има нещо, което трябва да ти кажа, миличка. Не че искам да си приписвам заслуги. Помня, че си живяла сред големи хора и си била една от тях. Помисля ли си за туй и онемявам. Ала едно нещо зная, което ти няма откъде да знаеш, въпреки че владееш руните, Древната реч и всичко, което си научила из чужди земи и от умни люде.
— Така е, Мос.
— Е, добре, щом е тъй. Когато си говорехме как знахарката познава друга знахарка и как силата различава силата, аз ти споменах… за този, който си отиде… че не е магьосник повече, какъвто и да е бил преди, а ти отричаше… Бях права, нали?
— Да.
— Да, права бях.
— Той самият го каза.
— Разбира се, че ще го каже. Не е лъжец, нито нарича черното бяло, в това съм сигурна. Не е и човек, който се опитва да кара каруца без кон. Но да сме наясно — доволна съм, че си отиде. Той не е вече онова, което е бил, за нищо не го бива повече.
Тенар не схвана нищичко от приказките й. Само тези думи за каруцата без кон.
— Не разбирам защо се страхува толкова — учуди се вдовицата. — Е, сещам се донякъде, обаче не го разбирам. Защо трябва да изпитва срам? Зная, че би предпочел да е мъртъв. И зная също как аз гледам на живота — върши си работата, и то добре. В това е удоволствието, радостта, всичко. А ако не успяваш да си вършиш работата, ако тя ти бъде отнета, какво можеш да очакваш? Трябва да има нещо…
Мос слушаше и кимаше, сякаш да потвърди мъдростта на думите й, но след кратка пауза се обади:
— Странно е, когато старият човек се превърне в петнадесетгодишен хлапак, не може да се отрече!
Тенар беше готова да запита: „Какво имаш предвид, Мос?“, ала премълча… Осъзна, че се ослушва с надеждата да чуе как Гед се връща от скитанията си през гората, ослушва се да чуе гласа му, осъзна, че цялото й същество отказва да приеме неговото отсъствие. Тя изведнъж стрелна знахарката с очи. Върху столчето на Оджиън до празното огнище се показваше черна, безформена сянка.
— Ах! — извика вдовицата и в главата й нахлуха рояк мисли. — Ето защо… Ето защо никога…
След дълго мълчание тя попита:
— Те… магьосниците… това магия ли е?
— Разбира се, разбира се, миличка — отвърна Мос. — Магия е. Някои правят размяна, дават обет като при женитба и получават власт. Но в туй има нещо лошо, все едно да злоупотребяваш с Древните сили, което не бива. Старият магьосник ми казваше, че те никога не постъпват така. Ала аз познавам някои знахарки, дето са го правили, и нищо лошо не им се е случило.
— Онези, при които израснах, даваха обет за девственост.
— О, да, каза ми. Никакви мъже освен скопци. Ужас!
— Обаче защо, защо… защо никога не съм се замисляла?
Старицата високо се разсмя:
— Защото тъкмо там им е силата, миличка. Да не мислиш! Да не можеш да мислиш! И те не мислят, щом веднъж са направили магията. Как иначе, та нали това ще им отнеме силата? Човек не получава нищо, без да даде също толкова. Правилото важи за всички. И те го знаят — магьосниците, хората на силата, — знаят го по-добре от всеки друг. Но за един мъж е трудно да не бъде мъж, дори и слънцето да може да сваля от небето. Затова те си изчистват съзнанието с магия за обвързване. И й остават верни. Даже и в тези лоши времена, когато заклинанията не ловят, не съм чула магьосник да си е нарушил обета, използвайки своята сила за плътска наслада. Туй и най-лошите се боят да сторят. Е, има и такива, които извикват илюзорни представи, обаче само се залъгват. А някои мъже с незначителни способности и нескопосни вещари се опитват чрез магии да омайват селските жени, но от всичко личи, че подобни тънкости не струват много. И едната, и другата сила са могъщи, ала не вървят заедно. Така зная аз.
Тенар остана погълната от мислите си. Най-сетне кимна:
— Значи се разделят?
— Да, Магьосникът е длъжен на това.
— Но ти не си.
— Аз ли? Аз съм само една стара знахарка, миличка.
— Колко стара?
След миг гласът на Мос прозвуча в тъмнината с лека насмешка:
— Достатъчно стара, за да съм вън от опасност.
— Ала ти каза… Не си живяла във въздържание.
— Що е то, миличка?
— Ами както при магьосниците.
— А, не. Не, не. Никога не съм срещала кой знае какви мъже, но когато погледнех някого… не като магьосница, разбираш ли, миличка… когато погледнех някого, той веднага се завърташе като гарван на леш. Ден-два и ето ти го, почнал да обикаля къщата ми: „Трябва ми лек, кучето хванало краста“, „Търся чай, че баба ми е болна“, обаче аз си знам какво му е нужно и ако ми хареса, получава го. А колкото до любовта — любовта не е за мене. Има някои знахарки, дето се занимават с нея, но те са срам за занаята, Аз си върша работата за пари, ала си правя удоволствието за любов — така ги разбирам тия неща. Не че това винаги е удоволствие. Бях полудяла по един мъж дълго, години наред. Красив беше той, но коравосърдечен. Вече е отдавна мъртъв. Бащата на Таунсенд, който се върна да живее тук, знаеш го. Ох, така се бях мераклисала по него, че си използвах умението, направих му куп магии, без да се получи нищо. Всичко напусто. Все едно камък да пусне мляко… А пък в Ри Алби дойдох най-вече заради неприятности с един мъж в Гонтийското пристанище. Ала не мога да говоря за това, защото те бяха богати хора, големци. У тях беше силата, не у мене! Не искаха синът им да се заплита с просто момиче като Мос. Мръсна кучка ми викаха и щяха да ме пречукат подобно псе, ако не бях избягала. Но как харесвах този младеж със заоблените му, гладки ръце и крака, с големите му, тъмни очи — още ми е пред погледа като вчера въпреки всичките тая години…
Те дълго седяха и мълчаха в мрака.
— Когато си била с мъж, Мос, загубваше ли силата си?
— Ни най-малко — отвърна знахарката самодоволно.
— Но нали каза, че за да получиш, трябва да дадеш? Значи за мъжете и за жените е различно?
— Та какво ли не е различно при нас, миличка?
— Не знам — рече Тенар. — Все си мисля, че ние си създаваме различията, а после се оплакваме от тях. Не разбирам защо изкуството на магията и силата трябва да са различни за магьосника и за магьосницата. Освен ако е различна самата сила. Или изкуството.
— Мъжът отдава, миличка. Жената поглъща.
Тенар нищо не каза, ала остана недоволна от отговора.
