Там стоеше и чакаше някакъв мъж. Сърцето й се обърна. Тя закрачи насреща му.
Беше Аспен, магьосникът от имението. Бе застанал елегантно облегнат върху дългия си боров жезъл в сянката на едно крайпътно дърво. Когато жената излезе на пътя, той я попита:
— Работа ли търсиш?
— Не.
— Господарят ми има нужда от работници на полето. Горещините минават и сеното трябва да се прибере.
Пред Гоха, вдовицата на Флинт, подобни слова бяха уместни и тя отвърна най-учтиво:
— Вашето умение несъмнено ще може да отклони дъжда, додето цялото сено бъде прибрано от ливадите.
Той обаче знаеше, че това е жената, на която Оджиън преди смъртта си бе поверил истинското си име, а щом го знаеше, то думите му можеха да бъдат само обида и съзнателно лицемерие и да означават явно предизвикателство. Вдовицата тъкмо се канеше да го попита къде е Хенди, но вместо туй каза:
— Дошла съм да предупредя надзирателя, че един от хората, които сте наели за сенокоса, беше известен в моето село като крадец и още по-лошо, тъй че е по-добре да не се подвизава наоколо. Ала явно се е махнал сам.
Тенар преспокойно гледаше Аспен право в очите, докато магьосникът надмогна себе си да й отвърне:
— Не познавам хората тук.
Онази сутрин подир смъртта на Оджиън тя го бе сметнала за млад човек, висок, красив мъж със сиво наметало и сребрист жезъл. Сега не й се струваше толкова млад, както тогава, А може и да беше такъв, но видът му бе съсипан и изморен. Тоя път и погледът, и гласът му изразяваха откровена неприязън и Тенар му отвърна в стила на Гоха:
— Разбира се, простете, господарю.
Не искаше неприятности с него. Тъкмо се обърна и се канеше да си върви към селото, когато Аспен и викна:
— Почакай.
Тя се спря.
— По-лош от крадец, казваш. Колко обаче струва злословието? Всъщност женският език е по-лош и от крадец. Домъкнала си се тук да сееш раздори сред ратаите, да разнасяш какви ли не лъжи и клевети, да насаждаш зло като вещица. Нима смяташ, че не те познах, че си вещица ли, щом видях онова дяволче, дето се влачи с тебе? Да не мислиш, че не разбрах откъде е и защо? Добре е сторил онзи мъж, който се е опитал да го затрие, но жалко, че не е стигнал до края. Вече ме предизвика веднъж край тялото на стария магьосник. Тогава ти простих заради него, а и заради другите, които присъстваха. Ала ти прекрачи всякакви граници. Предупреждавам те: само ако още един път пристъпиш това имение и се осмелиш да ме заговориш, ще те прогоня от Ри Алби и от Откоса и ще насъскам кучетата по петите ти. Разбра ли ме?
— Не — отвърна Тенар. — Никога не съм разбирала хора като вас.
И вдовицата пое надолу по пътя.
По целия гръбнак я полази тръпка и косата й настръхна. Тя рязко се извърна и видя магьосника, вдигнал жезъла си към нея, а наоколо му се бяха скупчили тъмни светкавици. Тъкмо бе отворил уста да я прокълне. В този миг й дойде наум: „Бях си въобразила, че щом Гед е загубил силата си, едва ли не всички са я загубили, но не било така“. А един вежлив глас каза:
— Виж ти, какво става тук?
Откъм черешовата градина, която се намираше встрани от пътя, излязоха двама от хавнърските мъже. Те поглеждаха ту към Аспен, ту към Тенар с израз на подчертана вежливост, сякаш се извиняваха, дето трябва да прекъснат магьосника в момент, когато хвърля проклятие над една възрастна вдовица, ала просто няма как.
— Госпожо Гоха — насочи се към нея мъжът със златистата шевица на ризата и и се поклони.
Другият, светлоокият, също я поздрави усмихнат и произнесе:
— Сигурни сме, че госпожа Гоха носи открито и без страх пред самия крал своето истинско име. Но тъй като живее в Гонт, може би предпочита да се обръщаме към нея с гонтийското й име. Знаейки нейните дела обаче, аз моля за разрешение да й отдадем заслужена почит. Защото тя е държала пръстена, който не е слагала никоя друга жена след Елфаран.
Той падна на коляно пред нея, сякаш това бе най-естественото нещо на света, улови я за дясната ръка и много леко и бързо притисна чело към китката й.
— О, благодаря ви — възкликна Тенар развълнувана и стоплена, — какви ли не сили се крият в този свят!
Магьосникът стоеше неподвижен и гледаше втренчено. Беше се спрял, преди да изрече проклятието, и бе отдръпнал жезъла си, но около самия жезъл и около очите му все още се виждаше насъбран мрак.
Не стана ясно дали е знаел отпреди или в момента научаваше, че тя е Тенар, дето е донесла пръстена. Все едно. Едва ли можеше да я мрази повече от туй. Вината й идваше оттам, че е жена. А то бе по-лошо и непоправимо в неговите очи от всичко друго. Никое наказание не би могло да е достатъчно за нея. Той беше видял стореното на Теру, бе го одобрил.
— Господине — обърна се тя към по-възрастния, — всичко освен честността и откритостта би било неуважение към краля, когото вие понастоящем представлявате. Аз бих искала да зачета краля и неговите пратеници. Ала честта ми повелява да мълча, докато моят приятел ме освободи от думата, която съм дала пред него. Аз… аз съм сигурна, уважаеми господа, че той скоро ще ви извести за себе си. Само му дайте малко време, умолявам ви.
— Разбира се — казаха в един глас и двамата. — Може да разполага с колкото време му е необходимо. А вашето доверие, скъпа госпожо, е висока чест за нас.
Най-сетне тя се заспуска надолу по пътя за Ри Алби, потресена от шока и обрата на нещата: от неприкритата, откровена омраза на магьосника и своето собствено яростно презрение, от ужаса, когато внезапно проумя неговата воля и сила да й причини зло, и неочакваната закрила, която намери в лицето на кралските пратеници — тия хора, пристигнали на кораб с бели платна от самия символ на закрилата, от крепостта на меча и трона, от центъра на реда и правото. Сърцето й се изпълни с благодарност. Значи наистина се бе възкачил крал на този трон и най-хубавият скъпоценен камък в короната му беше Руната на мира.
Бе й харесало умното и добро лице на по-младия — и как той коленичи пред нея като пред кралица, и едва забележимото потрепване на усмивката му. Тя се обърна и погледна назад. Двамата пратеници се изкачваха нагоре по пътя към имението заедно с магьосника Аспен. Виждаше се, че си говорят с него най- дружески, сякаш нищо не се беше случило.
Туй леко охлади надеждата и доверието й. Вярно бе, че са придворни, че не им прилича да се карат, да съдят или изразяват неодобрение. Вярно бе, че той е магьосник, магьосникът на техния домакин. И въпреки това все й се струваше, че е нередно да се разхождат и да разговарят с такава охота.
Хората от Хавнър постояха някой и друг ден в Ри Алби, вероятно с надеждата, че Върховният жрец ще промени намерението си и ще им се яви, но нито го търсиха, нито насилваха Тенар да им каже къде е. Когато най-после отпътуваха, вдовицата си каза, че трябва да вземе решение какво да прави. Тука вече нищо не я задържаше, а сериозни причини я караха да тръгне — Аспен и Хенди нямаше да оставят на мира нито нея, нито Теру.
Въпреки всичко й беше трудно да реши и да потегли. Да напусне Ри Алби — това означаваше да напусне Оджиън, да го загуби. Докато още се грижеше за къщата му, докато плевеше лука му, не го бе загубила. Мислеше си: „Никога не ще ми липсва небето долу.“ Тук, където беше идвал Калесин, тя бе Тенар. Долу, в Средната долина, отново щеше да се превърне в Гоха. И тя все отлагаше. Питаше се: „Трябва ли да се плаша от тези мошеници, да бягам от тях? Та нали те искат туй! Нима ще позволя да ме принуждават да се скитам от място на място, когато си поискат?“ Казваше си: „Да почакам да избия маслото.“ Винаги водеше Теру със себе си. И дните минаваха.
Понякога се отбиваше леля Мос да разправи едно-друго. Тенар я разпита за магьосника Аспен, като й каза само, че я е заплашил — а може би той тъкмо това и целеше? Мос обикновено стоеше настрана от владенията на стария господар, ала проявяваше любопитство към онова, което се случва там, и използваше
