всяка възможност да поговори с тамошните си познати — една жена, от която се беше учила да бабува, и други, на които бе помагала с лечителство и намиране на загубено. Провокираше ги да съобщават какво става в господарския дом. Те всички мразеха Аспен и с готовност говореха срещу него, но приказките им бяха до голяма степен плод на омразата и страха. Обаче наред с измислиците имаше по някоя и друга истина. Самата Мос беше свидетелка, че преди да дойде Аспен преди три години, внукът, младият господар, бе в цветущо здраве, макар и малко свитичък и мрачен човек — като подплашен, както се изразяваше тя. И някъде по времето, когато умря майката на младежа, възрастният проводи за магьосник от Роук: „За какво ли му трябваше? Щом старият Оджиън е на миля оттук? И когато всички в господарската къща са едва ли не магьосници?“
Но така или иначе се появи Аспен. Той изпрати своите почитания на Оджиън и толкоз. По думите на Мос изобщо не излизал от владетелските покои. От тогава насам внукът никъде не се весваше. Казваха, че лежал ден и нощ в леглото си. Като болно бебе, изпит целият според израза на една жена, която бе ходила по работа в господарския дом. За сметка на това старият владетел, който е на сто години, ако не и повече, както твърдеше Мос — тя нямаше нито страх, нито респект пред числата, старият владетел изглеждал чудесно и направо бликал от енергия. А един от мъжете, защото в дома всички слуги бяха мъже, рекъл на някаква си жена, че дядото е наел Аспен да му помага да живее вечно, и магьосникът постигал целта, като го подхранвал с живота на внука. В това мъжът не виждал нищо лошо: „На кого не му се живее вечно?“
— Грозна история — слиса се Тенар. — Нима в селото не се говори за всичко туй?
Мос сви рамене. И в този случай се казваше: „Карай да върви.“ Делата на силните не можеха да бъдат съдени от безсилните. А съществуваха и някаква смътна, сляпа покорност и закостенялост — старецът беше техен господар, господарят на Ри Алби — не им бе задача да го съдят. Явно, че дори и Мос приемаше нещата по същия начин.
— Рискована работа, може да се обърне на зле — кимаше тя, ала не я наричаше престъпление.
В имението нямаше и следа от мъж на име Хенди. В желанието си да се увери, че е напуснал Откоса, Тенар разпита някой и друг измежду познатите си от селото зървали ли са такъв човек, но получи неохотни и двусмислени отговори. Не искаха да имат нищо общо с нейните дела. „Карай да върви…“ Само старият Фан се отнасяше към нея като към приятелка и съселянка, и то може би защото бе толкова ослепял, че не виждаше добре Теру.
Вдовицата вече винаги водеше момичето със себе си, когато ходеше в селото или изобщо се отдалечаваше от къщи.
Тази обвързаност не тежеше на Теру. Тя се държеше близо до Тенар като малко дете, помагаше и или си играеше край нея. Правеше си котешка люлка, плетеше кошници или се забавляваше с кокалените фигурки, които откриха върху лавиците на Оджиън в плетена сламена торбичка. Това бяха едно животно, напомнящо куче или овца, и силует, подобен на мъж или жена, Според Тенар в тях нямаше никаква сила или нещо опасно, а Мос каза: „Най-обикновени играчки.“
Те обаче криеха огромна магия за Теру. Тя ги местеше и разиграваше някакви странни истории с часове, без да пророни нито дума. Понякога строеше къщи за човека или животното — каменни купчини или колибки от кал и слама. Носеше фигурите в плетената торбичка винаги в джоба си. Учеше се и да преде. Успяваше да държи хурката с изгорената ръка и да засуква с другата вретеното. Откакто бяха тук, решеха козите най-редовно и вече имаше пълна торба с меко козе руно за предене.
Трябваше да я уча — мислеше си Тенар с отчаяние. — Оджиън ми поръча да я науча на всичко, пък аз, на какво я уча аз? Да готви и да преде." Но от друга страна си казваше в стила на Гоха: „Е, нима това не са добри умения, полезни и благородни? Нима мъдростта е само празни приказки?“
Все пак тази мисъл продължаваше да я тревожи и един следобед, когато Теру чепкаше вълната, а тя я разчесваше на сянка под прасковата, Тенар поде:
— Теру, смятам, че е време да започнеш да учиш истинските имена на нещата. Съществува език, на който имената на всички неща са истински. Дума и дело са едно и също. Говорейки на тоя език, Сегой е издигнал островите от морето. Това е езикът на драконите.
Детето я слушаше мълчаливо.
Тенар остави чесалата и взе от земята малък камък:
— На този език на туй му казват „толк“.
Теру я наблюдаваше и повтори думата „толк“, ала без глас, само с устни, които бяха леко дръпнати вдясно от изгарянето.
Камъкът си остана просто камък в дланите на вдовицата.
И двете мълчаха.
— Още не — рече Тенар. — Още е рано за това.
Тя пусна камъка, вдигна чесалата и взе шепа мръсносива вълна, която Теру бе приготвила за развличане.
— Може би ще му дойде времето, когато получиш истинското си име. А сега слушай: ще почна да те запознавам с преданията, време е да чуеш преданията — тези за Архипелага и Каргад. Вече ти разказах една история, научена от моя приятел Оджиън Мълчаливия. Днес ще ти разправя друга, която съм чувала от приятелката ми Ларк. Тя я разказваше на своите и на моите деца. Това е преданието за Андаур и Авад. Много, много отдавна и далеч колкото Селидор живял мъж на име Андаур — дървар, който се скитал сам из лесовете. Един ден навлязъл дълбоко в гората и отсякъл грамаден дъб. Падайки, дъбът изплакал с човешки глас…
Двете прекараха доста приятен следобед. Обаче през нощта, легнала до спящото дете, Тенар не можа да мигне. Беше неспокойна, какви ли не дребни притеснения й се въртяха из главата — затворила ли е вратата на кошарата, дали ръката я боли, защото е чесала вълна или защото има артрит и какво ли още не. Накрая съвсем се притесни: стори й се, че чува шум около къщата,
„Защо ли не си взема едно куче? Глупаво е да нямаш куче — каза си. — Сама жена с дете в тези дни би трябвало да помисли за куче. Но нали това е домът на Оджиън? Нима ще дойде някой тук със зъл умисъл! Ала Оджиън умря. Умря и е погребан край корените на онова дърво в края на гората. Няма кой да дойде. Ястреба си отиде, избяга. Вече и Ястреб не е, и сянка не е останала от него, той е свършен човек, принуден насила да живее. И на мене не ми е останала сила, и аз за нищо не ставам. Едничка дума на езика на Сътворението казах и тя падна мъртва от устата ми, безсмислена. Камък. Аз съм само една жена, стара, слаба, глупава жена. Каквото и да направя, все излиза погрешно. Каквото да докосна, става на пепел, сянка, камък. Аз съм. създание на мрака, набъбнало от мрак. Само огън може да ме очисти. Единствен огънят може да ме погълне, да ме погълне като…“
Тя седна в леглото и изкрещя на собствения си език:
— Нека се отклони тази клетва, нека се върне обратно!
Вдигна дясната си ръка и я спусна, сочейки затворената врата. После скочи от постелята, спусна се към вратата, отвори я рязко и извика в облачната нощ:
— Закъснял си, Аспен! Аз бях погълната отдавна. Върви да очистиш собствената си къща!
Никакъв отговор, нито звук. Само слаб, нагарчащ, противен дъх от изгоряло — като прогорена дреха или опърлена коса.
Тенар затвори вратата, подпря я с жезъла на Оджиън и погледна да види дали Теру спи. Самата тя не мигна през цялата нощ.
На сутринта взе Теру със себе си и отиде в селото да пита Фан ще иска ли вълната, която предяха. Това беше оправдание да се махне от къщата и да бъде малко сред хора. Старецът каза, че ще се радва да изтъче преждата, и те си поговориха десетина минути под голямото рисувано ветрило, докато помощничката му се мръщеше и удряше стана навъсено. Когато Теру и Тенар излизаха от дома на Фан, някой се отдръпна зад ъгъла на малката пристройка, където тя бе живяла навремето. Някакви пчели или оси сякаш жилеха жената по врата и по главата, чуваше се дъжд да ромоли наоколо, дъжд като на облак, ала облаци нямаше. Имаше камъни. Тя видя ситните камъчета, които падаха по земята. Теру се бе спряла — удивена и стъписана и се озърташе. Няколко момчета изтичаха иззад пристройката. Уж се криеха, а едновременно искаха да ги забележат — подвикваха си, смееха се.
— Да побързаме — твърдо рече вдовицата и те се отправиха към къщата на Оджиън.
Тенар цялата започна да се тресе и й ставаше все по-лошо, докато вървяха. Опита се да го скрие от детето, което изглеждаше обезпокоено, но не и уплашено. Не беше проумяло какво се е случило.
