— И той е идвал насам, така ли? — попита Тенар и всичкият й страх се превърна в гняв, щом изрече това, гняв, който прогори подобно огнен жезъл цялото й тяло. Тя нададе нещо като смях — „Ха!“ — и в тоя момент си спомни как се бе смял Калесин.
Ала не беше толкова просто за един човек, за една жена. Огънят трябваше да се овладее. И детето да се утеши.
— Мъжът забеляза ли те?
— Аз се скрих.
Тогава Тенар каза, поглаждайки я по косата:
— Той никога няма да те докосне, Теру. Разбери ме и ми повярвай. Той никога няма да те види, докато аз съм с тебе, а ще трябва да си има работа с мен. Схващаш ли, скъпа моя, безценна моя, хубава моя? Не трябва да се страхуваш от него. Този човек се храни с твоя страх. Ти трябва да го накараш да гладува, Теру. Трябва да го изтощим от глад, да го заставим да изяде сам себе си. Да изглозга костите си, собствените си ръце… Ох, ох, не ме слушай сега, просто съм ядосана, просто съм ядосана… Почервеняла ли съм? Почервеняла ли съм като гонтийска жена? Като дракон ли съм червена?
Тя се опитваше да се шегува. Момичето вдигна глава, погледна я със своето сгърчено, боязливо, обгорено лице и кимна:
— Да — Направо си един червен дракон.
Представата, че този мъж може да се озове в къщата, дошъл да се порадва на своето собствено творение и може би намислил даже да го подобри, тая представа винаги изваждаше вдовицата от равновесие, докарваше й пристъп на гадене, желание да повърне. Но погнусата изгоря в яростта.
Те станаха, измиха се и Тенар реши, че най-много от всичко изпитва глад.
— Прегладнях — каза тя на Теру и нареди богата трапеза — хляб и сирене, студен боб с олио и подправки, нарязан лук и суха наденица, Детето се нахрани, а Тенар направо преяде.
Когато вдигнаха масата, рече:
— Сега засега, Теру, аз няма да те оставя и ти няма да ме оставиш, нали? Двете заедно ще идем в къщата на леля Мос. Тя правеше заклинание да те търси, ала вече няма защо да продължава, пък може още да не е разбрала.
Теру застина на мястото си. Погледна само веднъж през отворената врата и се отдръпна от нея.
— Трябва да съберем и прането. На връщане. Като се върнем, ще ти покажа какъв плат съм взела днес. За рокля. Ще ти ушия нова, червена рокля.
Детето стоеше затворено у себе си.
— Ако се крием, Теру, ние го храним. Ние самите трябва да ядем, а него да оставим гладен. Ела с мене.
Затруднението, бариерата, която тази врата представляваше за Теру, бе огромна. Тя се дърпаше от нея, извръщаше лице, трепереше, опъваше се. Жестоко бе да иска да я преодолява, жестоко да я кара да излиза от укритието си, но Тенар беше безмилостна.
— Ела! — повтори вдовицата и момичето дойде. Те прекосиха полето към къщата на Мос, хванати за ръка. Веднъж — два пъти Теру се осмели да вдигне поглед нагоре.
Мос не се изненада, щом ги зърна, ала имаше особен, потаен вид. Тя каза на Теру да изтича да види новите пиленца, които бе излюпила квачката с пръстен около шията, и да си избере две. Теру веднага изчезна в това убежище.
— Била е през цялото време в къщата и се е крила — рече Тенар.
— И добре е правила.
— Защо? — рязко попита вдовицата. Идеята за криенето не й беше много приятна.
— Наоколо… наоколо се навъртат разни същества — каза знахарката не заплашително, обаче неловко.
— Наоколо се навъртат идиоти! — избухна Тенар. Мос я погледна и се отдръпна леко.
— Е, хайде, хайде, миличка. Цялата си огън. Пламъци се вият около главата ти. Направих заклинание да намеря детето, но не се получи. Тръгна някак накриво, още не знам дали е свършило. Много съм объркана. Видях някакви огромни създания. Търсех момиченцето, пък видях тях. Летяха сред облаците, над планините. А ето сега това около главата ти, сякаш косата ти е обкръжена от пламъци. Какво има, какво се е случило?
— Някакъв мъж с кожена шапка — отвърна Тенар. — Млад, добре сложен мъж. Със скъсан шев на рамото. Мярвала ли си го?
Мос поклати глава:
— Наеха го в имението за сенокоса.
— Нали съм ти споменавала, че тя — Тенар се огледа наоколо — е била с една жена и двама мъже? Той е единият от тях.
— Искаш да кажеш един от тези, дето…
— Да.
Леля Мос застина като дървена статуя на старица.
— Не разбирам — промълви накрая тя. — Смятах, че познавам хората, ала съм се лъгала. Защо… защо ще идва… да я види ли?
— Ако той е бащата, може би идва да предяви претенциите си.
— Да предявява претенции ли?
— Теру му принадлежи.
Вдовицата говореше безизразно, загледана във върховете на Гонтийската планина.
— Но си мисля, че не е бащата. Другият е. Който дойде да каже на приятелката ми, че детето „се е изгорило“.
Мос стоеше все така объркана, все така уплашена от собствените си магии и видения, от ожесточението на Тенар, от близостта на ужасяващото зло. Поклати безутешно глава:
— Не разбирам. Все си мислех, че съм достатъчно схватлива. Как е възможно да се върне?
— За да се храни — каза Тенар. — Да се храни. Няма повече да я оставя сама. Ала утре, Мос, ще те помоля да я пазиш тук за около час рано сутринта. Ще го сториш ли, докато аз отида до господарския дом?
— Да, естествено, миличка. Мога да й направя заклинание за укриване, ако искаш. Но… но онези са там, големците от града на краля…
— И какво от това? Нека да погледат как живеят обикновените хора — рече Тенар и Мос отново се отдръпна, сякаш вятърът бе довял огнени искри насреща й.
ОТКРИВАНЕ НА ДУМИТЕ
Събираха сено в ливадите на господаря, проснати на склона в ярките сенки на утринта, Трима от косачите бяха жени, единият беше момче, доколкото можеше да види Тенар от разстояние, а другият бе изгърбен и с побелели коси. Тя приближи до окосените редове и попита една от жените за човека с кожената шапка.
— Оня от Валмаут ли? — каза косачката. — Нямам представа къде се е дянал.
Дойдоха и другите от реда, доволни, че ще си направят малка почивка, Никой не знаеше къде е мъжът от Средната долина и защо не е дошъл на работа с тях.
— От тези е, дето не се задържат — обясни белокосият. — Не могат да си намерят място. Познаваш ли го, госпожо?
— Случайно — каза Тенар. — Навъртал се е около дома ми — уплашил детето. Не зная дори името му.
— Нарича се Хенди — вметна момчето. Другите стояха и гледаха отстрани, ала не отрониха нито дума. Вече се досещаха коя трябва да беше тя — каргадската жена в къщата на стария магьосник. Те бяха наети под аренда от господаря на Ри Алби, отнасяха се с подозрителност към селяните и не искаха да си имат нищо общо с Оджиън. Наточиха косите си, обърнаха се, разпиляха се отново и се заловиха със своята работа. Тенар заслиза обратно от ливадата на хълма, мина покрай редица орехови дървета и стигна до пътя.
