Щом пристигнаха вкъщи, Тенар разбра, че някой е влизал, докато те са били в селото. Миришеше на пърлено месо и коса. Покривката на леглото им бе смачкана.
Докато се чудеше що да стори, усети, че й е направена магия. Бяха я оставили да я причака. Не преставаше да я тресе и мозъкът й беше объркан, муден, неспособен за никакво решение. Не можеше да мисли. Споменала бе думата, истинското име на камъка и той бе запратен срещу нея… в лицето й… в лицето на злото, в лицето на ужаса… Осмелила се беше да говори… Не трябваше да говори…
Каза си на родния език: „Не умея да мисля на хардийски. Не бива.“
Можеше да разсъждава на каргадски. Не бързо. Така, сякаш се налагаше да помоли някогашното момиче Арха да излезе от мрака и да решава вместо нея. Да й помогне. Както й помогна снощи, отклонявайки клетвата на магьосника обратно към него. Арха не знаеше много от онова, което знаеха Тенар и Гоха, обаче бе научена да кълне, да живее в мрака и да мълчи.
Трудно се постигаше това: да мълчиш. Искаше й се да вика. Искаше й се да говори — да отиде при Мос и да й разкаже какво се е случило, защо трябва да си върви. Поне да се сбогува. Опита се да поръча на Хедър:
— Тези кози са вече твои, Хедър — и успя някак си да го произнесе на хардийски, тъй че другата да разбере, ала тя не можа.
Гледаше безсмислено и се смееше:
— О, туй са козите на господаря Оджиън!
— Добре тогава… — Тенар понечи да каже: „Продължавай да се грижиш за тях вместо него“, но я връхлетя някакъв ужасен пристъп и тя чу собствения си глас да изпищява:
— Ти, тъпо, безумно, ненормално създание!
Хедър се втрещи и престана да се смее. Тенар прикри уста с ръката си. Хвана козарката и я заведе да видят сирената, които се приготвяха в мандрата, сочеше ту към тях, ту към Хедър, докато накрая тя кимна неопределено и отново се разсмя на странното й държане.
Вдовицата помаха на Теру — ела! — и влезе в къщата, където тежката миризма беше още по-силна и приятелката й цяла се разтрепери.
Тенар взе вързопите им и пътните обувки. Сложи в багажа другата си рокля и долното бельо, двете стари роклички на Теру и недоушитата нова дрешка, както и останалото парче плат. Постави също и вретената, които бе издялала за себе си и за момичето, малко храна и една глинена стомничка с вода за из път. Във вързопа на Теру отидоха най-хубавите й кошници, кокаленият човек и кокаленото животно в тяхната сламена торбичка, някои пера, килимчето, което Мос й беше дала, и плик с ядки и стафиди.
Искаше й се да каже: „Иди полей прасковата“, но не смееше. Изведе детето вън и му показа какво да направи. Теру поля дребното стръкче внимателно.
Тенар помете и подреди къщата, работейки бързо и мълчаливо. Постави една кана на полицата и зърна там трите големи книги на Оджиън.
Видя ги с очите на Арха и те нищо не й говореха — три кожени подвързии, пълни с хартия.
Ала Тенар ги гледаше упорито и си гризеше ноктите, смръщена от напрежението да реши как да ги пренесе. Не можеше да ги носи. А трябваше. Те в никой случай не можеха да останат тук, в осквернената къща, къщата, където се бе вселила омразата. Книгите бяха негови. На Оджиън. На Гед. На нея. Познанието. „Научи я на всичко!“ Тя изпразни торбата с вълната и преждата и постави вътре томовете един върху друг, след което завърза отвора с кожена връв, за която да се държи.
— Трябва вече да тръгваме, Теру.
Каза го на каргадски, но името на детето беше същото — от каргадските думи пламък, пламтене. Момичето тръгна, без да задава въпроси, понесло малкото си съкровище във вързопа на гръб.
Взеха си пътните тояги — лесковото стъбло и елшовия клон. Оставиха жезъла на Оджиън в тъмния ъгъл до вратата. Оставиха вратата на къщата широко отворена за морския вятър.
Някакъв инстинкт я караше да върви далеч от полята и от планинския път, по който бе дошла. Спусна се право надолу по пасищата из стръмните баири, хванала Теру за ръка, и излезе на каруцарския коловоз, който извиваше чак до Гонтийското пристанище. Знаеше, че срещне ли Аспен, е загубена; предполагаше, че той може да я причака наблизо. Надяваше се, не на този път.
След като измина около миля по стръмното, вече можеше да разсъждава. Първо си помисли, че е избрала вярната посока. Хардийските, а подир малко и истинските думи се връщаха в съзнанието й, тъй че тя спря, вдигна един камък, прехвърли го в шепи и си каза наум: „Толк.“ Пъхна камъка в джоба си. Загледа се в просторното небе и в облаците и си рече: „Калесин.“ Умът й се избистри, стана чист като въздуха.
Излязоха на дълго сечище, заслонено от високи, обрасли с трева склонове и изпъкнали скали, където вдовицата се почувства някак неспокойна. Щом свърнаха след завоя, видяха тъмносиния залив под себе си и в него, между Аркадните скали — красив кораб с опънати платна. Миналия път Тенар се бе страхувала от един такъв кораб, но не и сега. Искаше й се да хукне надолу да го посрещне.
Обаче не можеше. Трябваше да върви с крачката на Теру. Тя вече ходеше по-бързо, отколкото преди два месеца, пък и нанадолнището ги улесняваше. Ала корабът се движеше още по-бързо. Магически вятър духаше в платната му. Носеше се леко като лебед към залива. Преди Тенар и Теру да изминат и половината път до следващия голям завой, той вече бе влязъл в пристанището.
Странни изглеждаха градовете на Тенар. Тя не беше живяла в тях. Виждала бе Хавнър, най-големия град на Землемория, само веднъж, и то за малко. Когато преди години двамата с Гед пристигнаха в пристанище Гонт, не се отбиха из улиците, ами тръгнаха право нагоре към Откоса. Другият град, който познаваше, бе Валмаут. Дъщеря й живееше там. Туй беше сънлив, слънчев пристанищен градец, за който най-голямото събитие бе появата на някой търговски кораб от Андрадите, а повечето разговори на местните жители се въртяха вечно около сушената риба.
Слънцето се издигаше все още високо над морето на запад, когато тя и детето стигнаха улиците на Гонтийското пристанище. Тези петнадесет мили Теру измина, без нито веднъж да се оплаче или да спре от изнемога, макар че сигурно беше много уморена. Тенар също капна след безсънната нощ и тревогите, които изживя. Пък и книгите на Оджиън бяха доста тежки. Насред пътя ги премести във вързопа, който носеше на гръб, а храната и дрехите сложи в торбата за вълна. Това я облекчи, но само донякъде. Най-сетне се дотътриха до първите къщи край градската порта, където пътят минаваше между статуите на два каменни дракона и се превръщаше в улица. Пазачът пред портата ги стрелна с поглед. Теру скри своето изгорено лице в рамото и пъхна изгорената си ръка под престилката на рокличката.
— За някоя къща в града ли сте тръгнали, госпожо? — попита мъжът, като все надничаше към Теру.
Тенар не знаеше какво да отговори. Не й беше известно, че на градските врати стоят пазачи. Тя нямаше с какво да си плати нито пътната такса, нито престоя в странноприемница. Не познаваше жива душа в пристанищния град Гонт освен, както й хрумна в момента, магьосника, който дойде на погребението на Оджиън. Как ли се казваше? Ех, не можеше да си спомни името му. Стоеше досущ като Хедър, със зяпнала уста.
— Хайде, вървете — рече пазачът с досада и им обърна гръб.
Искаше й се да попита как да намери крайбрежния път за Валмаут на юг покрай носовете, ала не посмя да буди интереса му отново, за да не вземе да реши, че е скитница или магьосница — изобщо нещо, което каменните дракони не биваше да пуснат в Гонтийското пристанище. И така, минаха между статуите — Теру повдигна леко главица да ги види и закрачи напред по калдъръма, все по-удивена, озадачена и объркана. Тенар нямаше впечатлението, че им е попречено да влязат в пристанището. Тук имаше всичко. Високи каменни постройки, каруци, товарни коли, файтони, едър рогат добитък, магарета, пазарища, магазини и тълпи от хора, хора, хора — колкото повече навлизаха в града, толкова повече бяха хората. Теру се държеше здраво за ръката на вдовицата и боязливо крачеше, скрила лице в косите си. Тенар също здраво я държеше за ръка.
Не виждаше възможност да отседнат тука и не им оставаше нищо друго, освен да се отправят на юг и да вървят, докато падне нощта — която беше вече близо, — с надеждата да преспят в гората, Тенар се спря на една едра жена в широка бяла престилка, спускаща кепенците на отсрещния магазин, и пресече улицата, решена да я попита кой път води към Валмаут. Жената изглеждаше симпатична, със сериозно червендалесто лице. Но докато Тенар събираше кураж да я заговори, Теру силно стисна ръката й, сякаш се опитваше да се скрие в нея. Вдовицата вдигна очи и видя мъжа с кожената шапка да върви точно насреща
