коритото на пресъхналата река, върху скалите в тъмнината. И тъй, силата е изчерпана. Свърши. Няма я.
Тенар бе чувала достатъчно от Оджиън и самия Гед, за да се досети за каква земя говори той и въпреки че използваше образи, те не замаскираха истината, а бяха самата истина, както я беше узнал. Знаеше също, че трябва да отрече онова, което казваше магьосникът, независимо дали бе вярно.
— Ти не си оставяш никакво време, Гед — рече тя. — Тежко е завръщането от смъртта, дори и на крилете на дракона. Нужно ти е време. Време и спокойствие, мълчание и тишина. Ранен си и трябва да се лекуваш.
Той дълго не отговори, застанал изправен там. Жената си мислеше, че е казала каквото трябва, за да го успокои. Но Гед най-сетне промълви:
— Като детето ли?
Беше сякаш пробождане с нож, толкова остър, че не усети как се заби в тялото и.
— Не разбирам защо си взела Теру — продължи той със същия тих, равен глас, — като знаеш, че не може да се излекува. Като знаеш що за живот я очаква. Предполагам, че е заслуга на времето, което изживяхме — една тъмна епоха, епоха на разруха, едно свършено време. Сигурно си я взела, както и аз отидох да се срещна с моя враг — защото не си можела да сториш нищо друго. И така, ще трябва да влезем в новата епоха с плячката от нашата победа над злото. Ти с твоето обгорено дете, а аз без абсолютно нищо.
Гласът на отчаянието бе равен, слаб.
Тенар се обърна да погледне към магическия жезъл в тъмния ъгъл зад вратата вдясно, ала той не светеше.
Беше се стъмнило напълно — и вътре, и навън. През отворената врата надничаха няколко звезди, високи и бледи. Тя се загледа в тях. Искаше й се да разбере кои са те. Стана и опипом край масата стигна до прага. Леките облаци се бяха сгъстили и не се виждаха много звезди. Отвътре бе наблюдавала една бяла лятна звезда, която на родния й език в Атуан наричаха Техану. Не можа да разпознае другите. Не знаеше как се казва Техану тук, на хардийски, нито пък истинското й име, с което я бяха кръстили драконите. Знаеше само как би я нарекла майка й. Техану, Техану, Тенар, Тенар…
— Гед — попита тя, без да се обръща, — кой те е отгледал като дете?
Той приближи до нея и също се загледа в мъгливия хоризонт над морето, в звездите, в тъмния силует на планината пред тях.
— Никой особено — отвърна. — Майка ми е починала, когато съм бил бебе. Имах по-големи братя, но не ги помня. Помня баща ми, ковача. И сестрата на майка ми. Тя беше знахарката на Десетте елши.
— Като леля Мос — забеляза Тенар.
— По-млада. И притежаваше сила.
— Как се казваше?
Гед замълча.
— Не мога да си спомня — бавно отговори той. След малко допълни: — Тя ме научи на имената. Сокол, прелетен сокол, орел рибар, ястреб кокошар, ястреб врабчар…
— Как наричат по вашите места онази звезда? Ей там, онази бялата?
— Сърцето на Лебеда — рече жрецът, загледан в нея. — В Десетте елши я наричат Стрелата.
Ала не произнесе името й на езика на Сътворението, нито истинските имена на ястреба, сокола, орела, които му бе поверила знахарката.
— Не биваше да ти казвам това вътре — тихо промълви той. — Въобще не бива да говоря.
— Щом не желаеш да разговаряме, какво друго ми остава, освен да си ида? Защо мислиш само за себе си? Все за себе си? Излез за малко. Искам да си легна — ядоса се накрая Тенар.
Гед смотолеви объркан някакво извинение и излезе. А тя отиде в нишата, смъкна дрехите си и се пъхна в леглото, заравяйки лице в сладостната топлина на копринената косица по вратлето на Теру.
„Като знаеш що за живот я очаква…“ Гневът й, глупавият й отказ да признае истината за това, което чу, се дължаха на нейното разочарование. Макар Ларк десетократно да повтори, че нищо не може да се направи, тя все се беше надявала, че Тенар ще успее със свои сили да излекува изгарянията. Въпреки че самата вдовица непрекъснато твърдеше, че и Оджиън не би могъл да помогне, вярваше: Гед е способен да изцери Теру. Ще постави ръка върху белега и той ще изчезне, сляпото око ще прогледне, вкочанената ръка ще се раздвижи, разбитият й живот ще се възстанови. „Като знаеш що за живот я очаква…“ Извърнатите лица, знаците за отклоняване на злото, ужасът, любопитството, болезненото съжаление и дебнещата заплаха, защото злото влече след себе си зло… и никога ласка на мъж. Никой нямаше да я прегърне. Никой освен Тенар. О, Ястреба бе прав: по-добре щеше да бъде за детето да умре. Трябваше да го оставят да си замине в оная мъртва земя, тя, Ларк и Айви — тези стари жени, забъркали се където не им е работата, мекушави и жестоки. Той беше прав, той винаги биваше прав. Но това значи, че мъжете, дето се бяха забавлявали с Теру, и жената, която си бе позволила да проституира, също са били съвсем прави, като са я пребили до безсъзнание и са я блъснали в огъня да изгори до смърт. Само че не си бяха свършили делото докрай. Бяха се размекнали, подарили й бяха някакъв живот. Там им е била грешката. А Тенар беше постъпила във всичко погрешно. Предадена като дете на силите на мрака, тя бе погълната от тях, оставила се бе да я погълнат. Наистина ли си въобразяваше, че щом прекоси морето и усвои други езици, щом стане съпруга и майка и просто живее живота си, може да се превърне в нещо друго освен в онова, което представляваше — техен слуга, тяхна храна, всякога на тяхно разположение при всичките им прищевки? Самата съсипана, вдовицата привлече съсипаното към себе си, то стана част от собствената и разруха, олицетворение на собствената й злочестина.
Косата на детето беше руса, топла, приятно ухаеща. В съня си Теру се сгуши в прегръдката на Тенар. Какво бе виновна? Бяха я наранили, наранили я бяха непоправимо, ала тя нямаше никаква вина. Нищо не е непоправимо, нищо не е непоправимо. Тенар я притисна, легнала до нея, и насочи мислите си към светлината на нейния сън, към бездната от лъчи, към името на дракона, името на звездата, Сърцето на Лебеда, Стрелата, Техану.
Тя сресваше черната коза заради руното, което после щеше да изпреде и да даде да изтъкат, за да направят прочутия на остров Гонт вълнен ямурлук. Старата черна коза бе сресвана хиляди пъти и това й беше приятно. Клатеше се в синхрон с ресането. Сиво-черното руно се трупаше на мека, мръсна купчинка, която Тенар накрая натъпка в една тюлена торба. Погали животното около ушите в знак на благодарност и го потупа приятелски по корема. „Бе-е-е!“ — изблея козата и изприпка напред. Вдовицата излезе от ограденото пасище, заобиколи и отиде пред къщата, оглеждайки поляната, за да провери дали Теру още си играе там.
Мос бе показала на детето как да плете кошници от слама и макар че сакатата ръка го правеше несръчно, то започна да свиква. Седеше сред тревата с плетивото си на скута, но не работеше. Наблюдаваше Ястреба.
Той бе застанал доста далеч пред ръба на урвата. Беше с гръб към Теру и не знаеше, че някой го наблюдава, защото самият той гледаше един млад керкенез. А птицата на свой ред пък следеше дребната плячка, която бе съзряла в тревите. Стоеше настръхнала и помахваше с криле, за да изненада гризача, да го паникьоса и да се вмъкне в леговището му. Мъжът изглеждаше също толкова съсредоточен, също толкова гладен, колкото и птицата, втренчен в нея. Той бавно вдигна дясната си ръка и навярно каза нещо, въпреки че вятърът отвя думите му. Керкенезът се извърна, нададе силен, остър, пронизителен вик и излетя нагоре към гората.
Гед свали ръка и застана неподвижен, наблюдавайки полета. Детето и жената стояха тихо. Само птицата летеше свободна.
— Веднъж той дойде при мен като сокол, прелетен сокол — подзе Оджиън един зимен ден край огъня.
Разказваше за заклинанията за преобразяване, за трансформация, за магьосника Борджа, който се бе превъплътил в мечка.
— Долетя при мен от северозапад и кацна на китката ми. Аз го взех близо до огъня. Не умееше да говори. Можех да му помогна, защото го познавах, и така успях да го освободя от сокола и да го превърна отново в човек. Но у него си остана нещо птиче. В селото го наричаха Ястреба, понеже дивите ястреби се събираха в краката му при една негова дума. Кои сме ние? Какво е всъщност човекът? Преди да има име, преди да има познание и сила, ястребът вече е бил в сърцевината му, както и мъжът, магьосникът и
