която винаги я обезоръжаваше: „Човек, с когото драконите са готови да приказват.“
И тъй, Тенар стана жена, с която драконите разговарят. Дали това беше новото, тайното познание, зрънцето светлина, което тя усети у себе си, когато се събуди под малкото прозорче, обърнато на запад?
Няколко дни след разговора на масата вдовицата се зае да плеви една леха в градината на Оджиън, чистейки обраслия лук, който той засади напролет. Гед се промъкна през пролуката на високата ограда, дето държеше козите отвън, и започна да работи от другия край на реда. Поплеви известно време, сетне седна и си погледна дланите.
— Остави ги да зарастат — меко рече Тенар.
Ястреба кимна.
Високият, привързан на колове боб в съседния ред цъфтеше и уханието на цветовете му бе много приятно. Мъжът седеше, отпуснал изтънели ръце на коленете си, и гледаше към осветената от слънцето плетеница от лози, цветя и увиснали бобени вейки. Тя подзе, както си работеше:
— Преди да умре, Айхал каза: „Всичко се промени…“ И наистина след неговата смърт аз го жаля, скърбя, но нещо ме издига над страданието. Нещо идва за живот, пуснато е на свобода. Насън и щом отворя очи, зная, че има някаква промяна.
— Да — потвърди той. — Краят на злото. И… — Подир дълго мълчание заговори отново. Не гледаше към нея, ала гласът му прозвуча точно като онзи глас, който познаваше — тих, спокоен, с лекия си гонтийски акцент:
— Помниш ли, Тенар когато за първи път пристигнахме в Хавнър?
„Как бих могла да забравя?“ — помисли си тя, но нищо не каза от страх да не го накара пак да млъкне.
— Как изтеглихме „Взор“ и излязохме на кея — стъпалата бяха мраморни. И хората, всичките тези хора… А ти вървеше, вдигнала ръка, за да им покажеш пръстена…
„… Вдигнала ръка. Аз бях изплашена до смърт от всички тия лица, гласове, цветове, кули и знамена, всичко в злато, сребро и музика. Там познавах само тебе, само тебе на света, в целия свят единствено тебе, с когото вървях…“
— Стражите на Кралския дворец ни съпроводиха до Кулата на Ерет-Акбе всред многолюдните улици. И ние изкачихме високите стъпала — ние двамата, сами. Спомняш ли си?
Тенар кимна. Докосна с ръце земята, която плевеше, и усети нейната ронливост, нейния хлад.
— Аз отворих вратата, Тя бе тежка и отначало заяде. После двамата влязохме. Помниш ли?
Сякаш търсеше потвърждение: „Истина ли е било това? Ти спомняш ли си?“
— Беше голяма зала, с извисени сводове — рече Тенар. — Приличаше ми на залата, където бях погълната, но само защото бе също толкова висока. Светлината нахлуваше от прозорците горе на кулата. Сноповете лъчи се кръстосваха като саби.
— И тронът — допълни той.
— Да, и тронът. Целият бе в злато и пурпур. Ала празен като трона в залата на Атуан.
— Вече не е — каза Ястреба. Загледа се в нея сред зелените стръкове лук. Лицето му бе напрегнато, изпълнено с копнеж, сякаш беше изправен пред непостижима радост. — Има крал на трона в Хавнър, в центъра на света. Предсказаното се сбъдна. Руната бе съединена и възстановена целостта на света. Дойдоха мирни времена. Той…
Гед замълча, сведе поглед и стисна ръце:
— Той ме върна от смъртта към живота. Арен от Енлад, който в бъдещите песни ще се нарича Лебанен. Той получи своето истинско име — Лебанен, кралят на Землемория.
— Значи оттам идва тази радост, това просветление — възкликна Тенар и коленичи, вперила взор в него.
Магьосникът не реагира.
„Хавнър има крал“ — каза си тя. После повтори на глас:
— Хавнър има крал!
Вдовицата носеше у себе си спомена за оня красив град, за широките улици, мраморните кули, керемидените и бронзови покриви, за корабите с бели платна в пристанището и разкошната тронна зала, където се кръстосваха слънчевите лъчи, богатството, достолепието, хармонията и редът, поддържан там. Представяше си как от този светъл център редът се разпространява като съвършени водни кръгове, като права улица, като кораб, плаващ преди вятъра — знаещ своето направление, принасящ мир.
— Добре се справи, приятелю — кимна вдовицата. Той махна леко, сякаш да предотврати думите й, извърна се и притисна устата си с длан. Тенар не можеше да понесе сълзите му. Наведе се над своята работа. Издърпа един плевел, сетне друг, якият му корен се откъсна. Тя разрови с ръце твърдата почва, за да открие началото на плевела, пръстите й потънаха долу.
— Гоха — чу се слабият, дрезгав глас на Теру и жената се озърна наоколо.
Детето с обезобразеното лице гледаше към нея със зрящото и със сляпото си око. Тенар помисли:
„Дали да й съобщя, че в Хавнър има крал?“
Изправи се и отиде до вратата, за да не кара Теру да вика. Бийч каза, че докато е лежало в огнището в безсъзнание, момичето е вдишало огън.
— Гласът му е изгорял — поясни той.
— Трябваше да наблюдавам Сипи — прошепна Теру, — но тя изчезна от пасището и не мога да я намеря.
Рядко бе произнасяла толкова дълго изречение. Цялата трепереше от тичането и от стремежа си да не се разреве. „Не можем сега да седнем всички да плачем — рече си Тенар. — Това би било глупаво, не бива да го допускаме!“
— Ястребе — викна тя, — една от козите е избягала.
Той стана веднага и се упъти към вратата. Погледна Теру, сякаш не забелязваше ужасните белези по лицето й, сякаш не забелязваше и нея самата. Момичето бе само едно дете, загубило козата си. Козата беше в ума му.
— Може да се е смесила със селското стадо — предположи Ястреба. — Това дъщеря ли ти е? — обърна се към Тенар.
Досега не бе обелвал и дума за детето и Тенар си помисли колко странни са мъжете.
— Не. Нито внучка. Обаче е моя рожба — каза тя. Какво я караше отново да му се подиграва и присмива?
Гед се отдръпна от вратата, защото Сипи изведнъж се шмугна към тях като стрела, а Теру затича след нея.
— Хей! — провикна се магьосникът ненадейно, скочи и препречи пътя на козата, насочвайки я право към отворената порта и ръцете на Тенар.
Тя успя да хване Сипи за оглавника. Животното внезапно застина, кротко като агънце, и погледна към Тенар с едното си жълто око и към лехата с лук — с другото.
— Вън! — кресна вдовицата и поведе козата към каменливото пасище, където й бе мястото.
Гед седна на земята, останал и той като Теру без дъх. Дишаше тежко и се виждаше, че му се вие свят, но поне не беше облян в сълзи. Имай доверие на коза, та всичко да се провали.
— Хедър не трябваше да те оставя да пазиш Сипи — рече Тенар на Теру. — Никой не може да опази Сипи. Ако отново избяга, просто кажи на Хедър и не се тревожи. Разбрано?
Теру кимна. Бе се вторачила в Гед. Рядко й се случваше да се загледа в някого, особено пък в мъж. Можеше само да мерне с око човека. Ала този път го наблюдаваше настойчиво, вирнала глава като врабче. Дали не й се струваше герой?
ВЛОШАВАНЕ
Беше минал месец от есенното равноденствие, но вечерите все още бяха дълги на Откоса, който гледаше на запад. Теру се прибра късно, след като цял ден бяха обикаляли за билки с леля Мос и беше твърде изтощена, за да хапне нещо. Тенар я сложи на скута си да й попее. Когато детето бе преуморено, то не можеше да заспи. Свиваше се в леглото като парализирано животинче и започваше да халюцинира,
