на мрака…
— Е, добре, кажи ми какво трябваше да правя с моята сила, с всичко, на което Оджиън се опита да ме научи?
— Да го използваш.
— Как обаче?
— Както се използва магическото изкуство.
— От кого?
— От магьосниците — с тиха болка поясни той.
— Значи магията, това са уменията, изкуството на магьосниците, тъй ли?
— Че какво друго? — Гед я изгледа веднъж-дваж и се замисли.
— Когато Оджиън ме учеше тук, край огнището, думите на Древната реч ми се удаваха както на него самия. Имах чувството, че усвоявам език, на който съм говорила, преди да се родя. Но останалото — свещените писания, Руните на силата, заклинанията, законите, въздействието върху силите, — всичко туй ми изглеждаше мъртво, чуждо. Струваше ми се, че мога да се облека като воин, да взема сабя и копие, да се накича с перо и така нататък, ала това няма да ми отива, нали? Какво ще правя със сабята аз? Нима ще стана герой? Най-многото дрехите да не ми приличат и да ми пречат да ходя.
Тя си сръбна от виното.
— Затова свалих тази чужда премяна и се облякох в моите собствени дрехи.
— Какво ти каза Оджиън, когато го напусна?
— Ами какво казваше обикновено той?
Въпросът отново предизвика неговата неясна усмивка. Гед премълча.
Вдовицата кимна утвърдително. Сетне продължи по-задушевно:
— Оджиън ме прие, защото ме доведе ти. Той не искаше никакъв чирак след тебе, пък и не би взел момиче освен по твоя молба. Въпреки всичко ме обичаше. Уважаваше ме. Аз също го обичах и уважавах. Ала той не можеше да ми даде онова, което ми бе нужно, а аз не можех да възприема онова, което магьосникът можеше да ми даде. И Оджиън го разбра. Но отношението му към Теру беше съвсем различно, Гед. Видя я в деня, преди да умре. И ти, и Мос твърдите, че силата разпознава силата. Не зная какво е зърнал у нея, обаче ми каза:
„Научи я!“ И после…
Ястреба чакаше.
— После каза: „Те ще се страхуват от нея.“ И още: „Научи я на всичко! Не Роук.“ Не знам какво имаше предвид. Откъде мога да знам? Ако бях останала тук при него, може би щях да разбера, щях да узная. Но си мислех: „Ще дойде Гед, той ще прозре. Ще знае на какво да я учи, от какво има нужда несретничето ми.“
— Не, нямам представа — промълви жрецът. — В детето съзирам само… само стореното зло.
Той си изпи виното:
— Не мога нищо да му дам.
На вратата леко се почука. Гед се сепна и както преди се извърна безпомощно, търсейки сякаш къде да се скрие.
Тенар приближи до прага, открехна и подуши Мос още преди да я е видяла.
— Мъже в селото — драматично зашепна старицата. — Някакви русоляви люде. Твърдят, че са слезли на пристанището с големия кораб от Хавнър. Дошли били да търсят Върховния жрец.
— Той не иска да се среща с тях — рече премаляла Тенар. Не знаеше какво да прави.
— Щом е така…
Знахарката изчака малко, сетне попита:
— Ами къде е гостът?
— Тук съм — скочи Ястреба и се показа, като отвори по-широко вратата. Леля Мос му хвърли едно око, ала нищо не каза. — Те знаят ли къде съм?
— Не от мен — отвърна Мос.
— Ако дойдат вкъщи — забеляза Тенар, — можеш направо да ги отпратиш. В края на краищата нали ти си Върховният жрец?
Нито той, нито Мос й обърнаха някакво внимание.
— Е, в моя дом няма да стъпят — рече Мос. — Хайде, ела, ако искаш.
Гед я последва, отправяйки поглед към вдовицата, без да пророни нито дума.
— Но аз какво да им кажа? — попита тя.
— Нищо, миличка — отговори знахарката.
Хедър и Теру се върнаха от блатата със седем мъртви жаби в едно серкме и Тенар се зае да отреже и одере бутчетата и да приготви вечеря на ловците. Тъкмо свършваше, когато отвън се чуха гласове. Тя надзърна през отворената врата. Няколко души бяха застанали отпред. Носеха шапки със златисти нашивки, имаха бляскав вид.
— Госпожа Гоха? — запита вежлив глас.
— Влезте! — покани ги домакинята.
Те влязоха: петима мъже, които изглеждаха два пъти повече в схлупената стаичка, каквито бяха високи и едри. Озърнаха се и Тенар си представи какво виждат.
Виждаха една жена с дълъг, остър нож в ръката; дъска за рязане на масата и от едната й страна — купчина одрани зелено-белезникави бутчета, а от другата — купчина тлъсти, окървавени, издъхнали жаби. Нещо се размърда в сянката зад вратата — дете, ала деформирано дете, с полуизгорено лице, с изкривена ръка. На леглото в нишата под единствения прозорец седеше едра, кокалеста млада селянка, която ги бе зяпнала с широко отворена уста. Дланите и бяха в кръв и кал, от влажните й дрехи се разнасяше миризма на блато. Когато разбра, че я наблюдават, тя се опита да скрие лицето си с пола, като оголи крака до бедрата.
Мъжете извърнаха очи от нея и от детето и вече нямаше към кого другиго да гледат освен към жената с умрелите жаби.
— Госпожа Гоха? — повтори един.
— Аз съм — каза тя.
— Изпратени сме от краля, от Хавнър — обясни вежливият глас. Тя не можеше да види ясно лицето му.
— Търсим Върховния жрец, Ястреба от Гонт. Крал Лебанен ще бъде коронясан в края на есента и иска Върховният жрец, негов повелител и приятел, да участва в подготовката на коронацията и да го увенчае с короната, ако бъде така добър.
Говорът на мъжа бе равен и куртоазен като пред придворна дама. Носеше кожен панталон и ленена риза, прашна след изкачването от Гонтийското пристанище, но от фина материя, със златиста бродирана шевица около врата.
— Няма го — промълви Тенар.
Няколко селски момчета надникнаха през вратата и се отдръпнаха, после пак надзърнаха и побягнаха с викове.
— Сигурно ще можете да ни кажете къде е той, госпожо Гоха — рече мъжът.
— Не мога.
Тя погледна гостите. Страхът, който изпита в първия момент и който може би се дължеше на паниката на Ястреба или на глупаво смущение при среща с непознати, изчезна. Вдовицата се намираше в къщата на Оджиън и прекрасно знаеше защо Оджиън никога не се бе боял от големци.
— Навярно сте уморени от дългия път. Защо не седнете? — покани ги Тенар. — Има вино. Заповядайте, ще измия чашите.
Тя отнесе дъската за рязане на шкафа и прибра вътре жабешките бутчета, останалото изхвърли в помията, която Хедър носеше на прасетата на тъкача Фан. После изплакна ръцете си и ножа в умивалника и поля чиста вода да измие двете чаши, от които бяха пили с Ястреба, В шкафа имаше още една стъклена и две глинени чашки без дръжка. Сложи ги на масата и наля вино за посетителите. В бутилката беше останало точно колкото да стигне за всички. Те си бяха разменили погледи и не седнаха. Това можеше да бъде извинено с липсата на достатъчно столове. Правилата на гостоприемството обаче ги задължаваха да
