Другият вятър

ръката му. И зачака.

Елша едва успя да размърда поредния камък, но до него беше Призовникът, изгърбен, подпря рамо, натисна и каза:

— Давай! — Двамата го избутаха, докато се претърколи и тупна със същия тежък тътен от другата страна на стената.

Другите вече бяха с него и Техану, изтръгваха камъните, хвърляха ги долу край стената. За миг Елша видя как дланите му хвърлиха сенки от някакво червено сияние. Орм Ириан, така, както я беше видял първия път, огромен дракон, беше изпуснала огнения си дъх, докато се мъчеше да откърти една канара от най-долния ред камъни, забита дълбоко в земята. Ноктите й хвърляха искри, бодливият й гръб се бе извил на дъга, и скалата се откърти и се затъркаля с грохот, отваряйки голям пролом в зида.

От сенките отвъд стената се надигна тих, необятен шепот, като морски прибой в скалист бряг. Тъмната им грамада се понесе към стената. Но Елша вдигна очи и видя, че вече не е тъмно. Светлина се движеше в онова небе, където звездите бяха неподвижни, бързо припламващи искри, далече в тъмата на запад.

— Калесин!

Беше гласът на Техану. Той я погледна. Взираше се нагоре, на запад.

Тя вдигна ръце. Огън пробяга по дланите й, по ръцете и в косата й, по лицето и тялото, лумна в огромни криле над главата й и я надигна във въздуха — същество от пламък, огнено и красиво.

Тя извика силно — ясен, безсловесен вик. Полетя нависоко, устремно, бързо, нагоре и нагоре в небето, където светлината се усилваше и бял вятър бе заличил безсмислените звезди.

Сред тълпите от мъртъвци тук-там, също като нея, политаха нагоре огнени дракони, яхнали вятъра.

Повечето пристъпваха насам, по земята. Вече не се тълпяха, не плачеха, а вървяха бавно и уверено към проломите по стената: огромни тълпи мъже и жени, които щом стигнеха до рухналата стена, не се поколебаваха, а пристъпваха през нея и изчезваха: шепа прах, дъх, който грейваше за миг сред все по- усилващата се светлина.

Елша ги гледаше. Забравил, още държеше в ръце камъка, който бе откъртил, за да разхлаби по- голямата канара. Гледаше избавлението на мъртвите. Най сетне я видя сред тях. Тогава захвърли камъка и пристъпи напред.

— Лилия.

Тя го видя и се усмихна, и му протегна ръка. Той взе ръката й и двамата пристъпиха под лъчите на слънцето.

Лебанен стоеше до порутената стена и гледаше зората, изсветляваща на изток. Вече имаше изток, там, където не бе имало нито посока, нито път. Имаше изток и запад, светлина и движение. Самата земна твърд се движеше, тресеше се, потръпваше като огромен звяр, тъй че каменният зид се разтърси и се срина. Пламъци изригнаха от далечните черни зъбери на планината, наречена Болка, огънят, дето гори в сърцето на света. Огънят, дето храни драконите.

Той погледна в небето над зъберите и ги видя, тъй както ги беше видял веднъж с Гед над западното море — драконите, полетели на вятъра на утрото.

Три от тях възвиха и се понесоха към него, както стоеше сред другите недалече от билото, над рухналата стена. Два от тях позна — Орм Ириан и Калесин. Третият беше със светли люспи, златен, с криле от злато. Той летеше най-нависоко и не се спусна с тях. Орм Ириан се заигра с него във въздуха и двата дракона полетяха заедно, гонейки се все по-високо и високо, докато изведнъж най-високите лъчи на изгряващото слънце не поразиха Техану и тя не пламна като името си — голяма, ярка звезда.

Калесин направи още един кръг, спусна се и кацна величествено сред руините на стената.

— Агни Лебанен — поздрави драконът краля.

— Най-древни — отвърна кралят на дракона.

— Айссадан верв наданнан — рече необятният, съскащ глас, като море от цимбали.

Бранд Призовникът стоеше до Лебанен — непоклатим и уверен. Повтори словата на дракона на Речта на Сътворението, а после ги каза на хардийски:

— Което беше разделено, е разделено.

Близо до тях стоеше Пазителят на шарките, с коса, грейнала на ярката светлина.

— Което беше съградено, е разрушено — каза той. — Което бе разрушено, е събрано.

После вдигна с копнеж очи към небето, към златния дракон и към червено-бронзовия; но те бяха отлетели толкова далече, че почти не се виждаха, описваха огромни кръгове над дългата, пропадаща земя, в която пусти, тънещи в сенки градове рухваха под светлината на деня.

— Най-древни — промълви той и дългата глава бавно се извърна към него.

— Ще се връща ли тя понякога? Назад, през леса? — попита Азвер на речта на драконите.

Дългото, невъобразимо, жълто око на Калесин го изгледа. Огромната уста, като уста на гущер, сякаш се затвори в усмивка. Драконът не проговори.

Изпъна могъщото си туловище и го повлече по стената, тъй че останалите все още на местата си камъни се закъртиха и заизсипваха под железния му корем. После Калесин приклекна, с грохот на изпънатите си криле се надигна над хълма и полетя ниско над земята, към планините, чиито върхове вече светеха от пушеци, пара, огън и слънчеви лъчи.

— Хайде, приятели — промълви Сепел. — Още ни е рано за свободата.

Слънчевата светлина бе огряла короните на най-високите дървета, но поляната още таеше хладната сивота на разсъмването. Тенар седеше, с ръка на ръката на Елша, свела лице към земята. Гледаше как се сбира хладната роса по едно тревно стръкче, как увисва на малки, нежни капчици по стръкчето, всяка от тях — отразила целия свят.

Някой изрече името й. Тя не вдигна глава, а само промълви:

— Отиде си.

Пазителят на шарките коленичи до нея. Докосна леко с ръка челото на Елша.

Постоя така, смълчан. После каза на Тенар, на нейния език:

— Господарке, видях Техану. Тя лети златна. На другия вятър.

Тенар го погледна. Лицето му беше бяло и изнурено, но в очите имаше възхита.

Преглътна, а после промълви, дрезгаво и едва чуто:

— Цяла?

Той кимна.

Тя погали ръката на Елша — ръката на кърпача, нежна, опитна. От очите й бликнаха сълзи.

— Оставете ме малко с него — каза и заплака. Скри лицето си в шепи и заплака силно, горчиво, беззвучно.

Азвер отиде при малката група до прага на къщата. Оникс и Комарджията бяха с Призовника, който стоеше, навъсен и угрижен, до принцесата. Тя се беше свила на земята до Лебанен, с ръце над него, за да го опази, и не позволяваше на никой от магьосниците да го докосне. Очите й пламтяха. В ръката си стискаше късата стоманена кама на Лебанен.

— Върнах се с него — каза Бранд на Азвер. — Опитах се да остана с него. Не бях сигурен за пътя. Тя не ме пуска при него.

— Ганаи — каза Азвер. Титлата й, „принцесо“ — на каргски.

Очите й блеснаха към него.

— О, слава на Атва-Вулуа, и вечна слава на Майката! — извика тя. — Господарю Азвер! Накарайте тези прокълнати магьосници да се махнат. Убийте ги! Те убиха моя крал. — Подаде му камата с дръжката напред, стиснала тънкото стоманено острие.

— Не, принцесо. Той замина с дракона Ириан. Но този чародей го върна при нас. Нека го погледна. — И той коленичи, извърна леко лицето на Лебанен, за да го види по-добре, и сложи ръка на гърдите му. — Изстинал е. Пътят назад беше труден. Прегърнете го, принцесо. Стоплете го.

— Опитвах се — отвърна тя и прехапа устни. Хвърли камата и се наведе над изпадналия в несвяст. — О,