— И нашата алчност, нашата слабост, нашият страх — каза Азвер.
На щуреца отвърна друг, по-близо до потока. Песента им се кръстоса, сля се и запулсира в ритъм.
— Това, от което се боя — каза Комарджията, — толкова, че чак се боя да го кажа… е следното: че когато драконите си заминат, с тях ще си отиде и нашето майсторство. Изкуството ни. Магията ни.
Мълчанието на останалите показа, че и те се боят от същото. Но накрая Вратарят проговори, кротко, но с убеденост.
— Не, не мисля. Да, те са Сътворението. Но ние сме се научили на Сътворение. Направили сме го свое. Не може да ни бъде отнето. За да го загубим, трябва да го забравим, да го отхвърлим.
— Както постъпи моят народ — каза Азвер.
— Но твоят народ не забрави какво е земята, какво е вечният живот — каза Сепел. — Докато ние забравихме.
— Бих могъл да протегна ръка над стената — каза много тихо Комарджията, а Сепел рече:
— Близо са, много са близо.
— Как ще разберем какво трябва да сторим? — отрони Оникс.
Азвер наруши тишината, настъпила след въпроса.
— Веднъж, когато Великият маг беше тук с мен в Дъбравата, ми каза, че целият му живот е минал в това да се учи как да избира да прави това, за което няма никакъв избор, освен да го направи.
— Жалко, че го няма сега — каза Оникс.
— Той с правенето приключи — промълви усмихнат Вратарят.
— Но ние не сме. Седим си тук и си приказваме на ръба на бездната… всички го знаем. — Оникс огледа лицата им, окъпани от звездната светлина. — Какво искат мъртвите от нас?
— Какво искат драконите от нас? — каза Комарджията. — Тези жени, дето са дракони, дракони, които са жени… те защо са тук? Можем ли да им вярваме?
— Имаме ли избор? — каза Вратарят.
— Не мисля — рече Пазителят на шарките. Гласът му режеше като острие на меч. — Можем само да следваме.
— Да следваме драконите ли? — попита Комарджията.
Азвер поклати глава.
— Елша.
— Но какъв водач е той, Шаркопазителю? — каза Комарджията. — Селски кърпач!
— Елша притежава мъдрост, но тя е в ръцете му, не в главата — рече Оникс. — Той следва сърцето си. Със сигурност не се стреми да ни води.
— Все пак беше избран между всички нас.
— Кой го избра? — тихо попита Сепел.
— Мъртвите — отвърна му Пазителят на шарките. Замълчаха. Песента на щурците бе заглъхнала. Към тях по тревата, огряна от сивкавата светлина на звездите, пристъпиха две високи фигури.
— Може ли двамата с Бранд да поседим с вас? — каза Лебанен. — Тази нощ няма да се спи.
Гед седеше на прага и се взираше в звездите над морето. Преди час или малко повече беше влязъл да поспи, ала щом затвори очи, видя склона на хълма и чу гласовете, надигащи се като вълна. Стана веднага и излезе навън, където можеше да гледа как се движат звездите.
Беше уморен. От време на време очите му се притваряха и тогава се озоваваше до стената от камъни, със сърце, изстинало от ужас, че може да остане там завинаги, без да познае пътя назад. Накрая, обзет от нетърпение и замаян от страха, стана, взе един фенер от къщата и го запали, и тръгна по пътеката към къщата на Мос. Мос можеше да е уплашена, а може и да не беше — напоследък тя живееше твърде близо до стената. Но Пиренче щеше да е в паника, а Мос нямаше да може да я утеши. И след като имаше нещо да се прави, а той не можеше да го направи, поне можеше да предложи утеха на горкото малоумниче. Можеше да му каже, че това са само сънища.
Трудно беше да се върви в тъмното, фенерът мяташе огромни сенки от дребните неща по пътеката. Вървеше по-бавно, отколкото му се искаше. Спъваше се понякога.
Колкото и късно да беше, видя в къщата на вдовицата светлина. Долу в селото виеше дете. „Мамо, мамо, защо хората плачат? Защо плачат хората, мамо?“ И там нямаше сън. Тази нощ нямаше да има много сън никъде по Землемория, помисли Гед. И като си го помисли, се усмихна леко, защото винаги беше обичал това затишие, това страховито затишие, мига преди нещата да се променят.
Елша се пробуди. Лежеше на земята и усещаше дълбините й под себе си. Над него грееха ярките звезди, звездите на лятото, движеха се от лист на лист с диханието на вятъра, движеха се от изток на запад с бавното въртене на света. Погледа ги още малко и ги остави.
Техану го чакаше на хълма.
— Какво трябва да направим, Хара? — попита го тя.
— Трябва да закърпим света — каза той. И се усмихна, защото най-сетне на сърцето му бе олекнало. — Трябва да съборим стената.
— Те могат ли да ни помогнат? — попита тя, защото мъртвите се сбираха и чакаха в тъмното, безчетни като трева или пясък, или звезди, вече притихнали — огромен, сумрачен бряг от души.
— Не — отвърна той. — Но други — може би. — Тръгна надолу по хълма към стената. Тук тя беше висока малко над кръста му. Хвана един от камъните на най-горния ред и се опита да го помръдне. Беше закрепен здраво, или пък беше по-тежък, отколкото се полагаше за камък; не можеше да го повдигне, не можеше да го раздвижи дори.
Техану пристъпи до него.
— Помогни ми — каза й той. Тя сложи ръце на камъка, човешката ръка и изгорелия нокът на птица, стисна го колкото можа и дръпна. Камъкът леко помръдна, после — малко повече.
— Бутни го! — каза тя и двамата го избутаха с усилие; той изтрополя и тупна тежко от другата страна на зида.
Следващият камък беше по-малък; заедно успяха да го повдигнат и да го откъртят. Пуснаха го да падне в прахта отсам стената.
Тогава земята под петите им глухо изтътна. Малките камъчета в стената се разклатиха и се зарониха. И с дълга въздишка тълпите мъртъвци запристъпваха към стената.
Пазителят на шарките изведнъж стана и се заслуша. Из поляната се разлетяха на вихрушки листа, дърветата на Дъбравата се запревиваха и затрепериха като при силен вятър, но вятър нямаше.
— Вече се променя — каза той, остави ги и закрачи в мрака под дърветата.
Призовникът, Вратарят и Сепел станаха и тръгнаха след него, бързо и мълчаливо. Комарджията и Оникс ги последваха, малко по-бавно.
Лебанен стана; направи няколко крачки след другите, поколеба се, после забърза през поляната към ниската къща от камък и чимове.
— Ириан — каза, превил гръб на тъмния праг. — Ириан, ще ме вземеш ли със себе си?
Тя излезе от къщата; усмихваше се, озарена сякаш от огнена светлина.
— Е, хайде. Ела, бързо — каза тя и хвана ръката му. Дланта й пареше като нажежен въглен, щом го понесе нагоре, към другия вятър.
След малко Сесеракх излезе от къщата на звездната светлина, а след нея дойде и Тенар. Двете се огледаха. Цареше пълен покой; дърветата отново се бяха смирили.
— Всички са заминали — прошепна Сесеракх. — По Драконовия път.
Пристъпи напред и се взря в тъмното.
— Какво ще правим, Тенар?
— Ще пазим къщата — отвърна Тенар.
— О! — прошепна Сесеракх и се смъкна на колене. Беше видяла Лебанен, легнал по очи в тревата близо до прага. — Не е мъртъв… мисля… О, мой скъпи кралю, не си отивай, не умирай!
— Той е с тях. Остани с него. Стопли го. Пази къщата, Сесеракх — каза Тенар.
Отиде при лежащия Елша, с обърнати към звездите, невиждащи очи. Приседна до него, сложи длан на
