полята, покривите на градчето и голямата къща, лъчезарния залив и морето отвъд него. Обърнеше ли се, щеше да види зад себе си на запад дървесата на безкрайната гора, чезнещи все по-далече и далече, в синята далечина. Пред него хълмистият склон беше сумрачен и сив, спускаше се надолу към стена от камъни и мрак отвъд стената, и тълпящите се, зовящи го сенки. „Ще дойда — каза им той. — Ще дойда!“
По раменете и дланите му потече топлина. Вятър раздвижи листата над главата му. Заговориха гласове. Говореха, не викаха, не зовяха името му. Очите на Пазителя на шарките го наблюдаваха отвъд тревния кръг. Призовникът също го наблюдаваше. Той сведе очи, объркан. Опита се да заслуша. Събра ума си и се вслуша.
Говореше кралят, прилагаше цялото си умение и сила, за да насочи към една обща цел всички тези опърничави мъже и жени.
— Позволете ми да се опитам да ви разкажа, Повелители на Роук, какво научих от Върховната принцеса, докато плавахме насам. Принцесо, може ли да го кажа вместо вас?
Махнала булата си, тя се взря в него от другата страна на кръга и кимна мрачно.
— Тя ми разказа следното: преди много време човешкият и драконовият род били от един и същи вид, говорели на един и същи език. Но се стремели към различни неща и поради това се разбрали да се разделят — за да продължат по различни пътища. Това споразумение било наречено Ведурнан.
Оникс вдигна глава, а блестящите черни очи на Сепел се разшириха.
—
— Човешките същества тръгнали на изток, а драконите — на запад. Хората се отказали от познанието на Езика на Сътворението, а в замяна получили всички умения и занаяти, и притежаването на всичко, което може да се сътвори с ръце. Драконите се отказали от всички тези неща. Но те съхранили Древната реч.
— И крилете си — каза Ириан.
— И крилете си — повтори Лебанен. Беше уловил погледа на Азвер. — Пазителю, вие сигурно можете да продължите разказа по-добре от мен?
— Селяните на Гонт и Хур-ат-Хур помнят онова, което забравят мъдреците на Роук и жреците на Карего — каза Азвер. — Да, като дете са ми разправяли тази приказка, струва ми се, или нещо подобно. Но в нея драконите бяха забравени. В нея се разправяше как Тъмният народ на Архипелага нарушил клетвата си. Всички ние сме били обещали да се откажем от магьосничеството и от езика на магьосничеството и да говорим само на нашия си, прост език. Да не назоваваме имена и да не правим заклинания. Трябвало да се осланяме на Сегой, на силите на нашата майка, Земята, майката на Боговете-воини. Но Тъмният народ нарушил това споразумение. Те впрегнали в изкуството си Езика на Сътворението, започнали да го пишат с руни. Съхранили го, учели го, използвали го. Правели с него заклинания, с помощта на ръцете си, изговаряйки истинни слова с лъжливите си езици. Заради това каргският народ не може никога да им се довери. Така се твърди в тази приказка.
— Хората се боят от смъртта, докато драконите — не — заговори Ириан. — Хората искат да притежават живота, да го държат в ръцете си, все едно че е скъпоценност в кутийка за бижута. Онези древни магове жадували за вечен живот. Научили се да използват истинските имена, за да не позволят на хората да умират. Но онези, които не могат да умрат, не могат никога да се преродят.
— Името и драконът са едно и също — каза Куремкармерук, Нарицателят. — Ние хората сме изгубили имената си и верв надан, но сме се научили да си ги връщаме. Името, това си самият ти. Защо смъртта трябва да променя това?
Погледна Призовника; но Бранд седеше тежко отпуснат и мрачен, слушаше и не проговаряше.
— Кажете нещо повече за това, Нарицателю, ако обичате — подкани го кралят.
— Казвам това, което съм научил, донякъде предположил, не от селски приказки, а от най-старите записки в Самотната кула. Хиляда години преди първите крале на Енлад в Еа и Солея е имало хора, първите и най-великите магове, Създателите на руни. Тъкмо те са се научили да пишат на Езика на Сътворението. Те са създали руните, които драконите изобщо не познават. Те са ни научили да даваме на всяка душа истинското й име: което е нейната истина, нейната същност. И със своята сила те са дарили на онези, които носят истинското си име, живот отвъд телесната смърт.
— Живот безсмъртен — взе думата тихият глас на Сепел. Говореше леко усмихнат. — В просторна земя с реки и планини, и красиви градове, където няма нито страдание, нито болка, и където същността остава непроменена, непроменяща се, вечна… Това е мечтата на древното Познание на Палн.
— Къде — каза Призовникът, — къде е тази земя?
— На другия вятър — каза Ириан. — На запад, отвъд запада. — Огледа ги един по един, навъсено, гневно. — Нима смятате, че драконите летят само на ветровете на този свят? Нима си мислите, че нашата свобода, заради която сме се отказали от всякакви притежания, не е по-голяма от тази на безмозъчните чайки? Че нашето владение са няколко скали в затънтения край на вашите богати острови? Вие притежавате земята, притежавате морето. Но ние сме пламъкът на слънчевата светлина, ние летим на вятъра! Вие поискахте да притежавате земя. Вие поискахте да правите и да имате неща. И го имате. Това беше разделението,
— Сестро — каза Техану. — Не това са хората, които са откраднали от нас. Те са тези, които плащат цената.
След дрезгавия й, шепнещ глас настъпи тишина.
— Каква беше цената? — попита Нарицателят.
Техану погледна Ириан. Ириан се поколеба, а после промълви:
— „Алчността погасява слънцето.“ Това са думи на Калесин.
Думата взе Азвер, Пазителят на шарките. Докато говореше, гледаше групичките дървета оттатък поляната, сякаш следеше движенията на листата.
— Древните са разбрали, че владението на драконите не е само телесно. Че те могат да летят… извън времето, може би… И завиждайки им за свободата, са тръгнали по Драконовия път на запад отвъд запада. Там си заделили част от владението им. Владение извън времето, където същността може да бъде вечна. Но не телесно, като драконите. Хората са могли да пребивават там само в духа си… Затова те вдигнали стена, за да не може да я премине никое живо тяло, нито на човек, нито на дракон. Защото са се побояли от гнева на драконите. И със своите изкуства на назоваване изплели огромна мрежа от заклинания над всички западни земи, тъй че щом хората на островите умрат, да отиват на запад отвъд запада и да живеят там вечно. Но след като стената била вдигната и заклинанията положени, вятърът оттатък стената спрял да духа. Морето се отдръпнало. Изворите престанали да бликат. Планините на изгрева се превърнали в планини на нощта. Онези, които умирали, отивали в тъмна земя, в суха земя.
— Аз вървях из тази земя — каза Лебанен, тихо и с мъка. — От смъртта не се боя, но от нея се боя.
Отново се възцари тишина.
— Коб и Торион — заговори с грубия си, изпълнен с неохота глас Призовникът — се опитаха да съборят тази стена. Да върнат мъртвите към живота.
— Не към живота, повелителю — възрази Сепел. — Все пак, също като Създателите на руни, те се стремяха към безтелесната, безсмъртна същност.
— Но заклинанията им внесоха там смут — разсъди мрачно Призовникът. — Затова драконите започнаха да си спомнят за древното ни прегрешение… И душите на мъртвите са дошли сега и протягат ръце през стената, копнеят да се върнат в живота.
Елша стана. И каза:
— Не за живота копнеят те. А за смъртта. Да се слеят отново със земята. Да се съберат с нея.
Всички го загледаха, но той едва го забеляза; съзнанието му беше наполовина с тях, наполовина — в сухата земя. Тревата под нозете му беше зелена и огряна от слънце, беше мъртва и потънала в сумрак. Листата на дърветата потръпваха над него, а ниската каменна стена се изпъваше малко по-нататък, по склона на тъмния хълм. От всички тях виждаше само Техану; не можеше да я види ясно, но я знаеше, застанала между него и стената. Заговори на нея:
— Те са я построили, но не могат да я разрушат — каза той. — Ще ми помогнеш ли, Техану?
— Да, Хара — отвърна тя.
