И сега тя видя Дъбравата. Следвайки Лебанен, бяха минали по кривите улички на град Туил, сбирайки по пътя си тълпи от граждани и деца, излезли да видят и поздравят своя крал. Тези техни възторжени следовници малко по малко започнаха да отпадат, след като гостите оставиха града по някакъв черен път между синори и нивя, който се стесни в пътека покрай високия закръглен хълм — Роукската могила.
Гед й беше разказвал и за Могилата. Там, казваше той, магията е силна; всички неща там получавали истинското си естество.
— Там — казваше той — нашето чародейство и Древните сили на Земята се срещат, стават едно.
Вятърът духаше във високата полуизсъхнала трева на хълма. Едно магаренце побягна уплашено по обраслото с бурени поле, махайки опашка. Добитък крачеше бавно покрай дървена ограда, пресичаща бистро поточе. А напред се виждаха дървета, тъмни дървета, сенчести.
Последваха Лебанен по няколкото каменни стъпала и по малкото мостче до огряна от слънцето ливада в самия край на гората. До потока се издигаше малка, грохнала от старост къща. Ириан се отдели от групата, изтича по тревата до къщата и погали дървената рамка на вратата, както някой би погалил за поздрав любимия си кон или куче, след като го е нямало дълго.
— Милата къща! — Върна се тичешком при тях, усмихната. — Аз живях тук — каза им. — Когато бях Драгънфлай.
Огледа дървените стрехи и хукна отново. Спря се и извика:
— Азвер!
От сянката на дърветата беше излязъл някакъв мъж. Косата му блестеше като посребрена под лъчите на слънцето. Стоеше неподвижно, а Ириан тичаше към него. Вдигна ръце към нея и тя ги взе в своите.
— Няма да те изгоря, този път няма да те изгоря! — заговори му тя, смеейки се и плачейки, ала без сълзи. — Потушила съм си огньовете!
Приближиха се един към друг, лице срещу лице, и той й каза:
— Дъще на Калесин, добре си дошла у дома.
— Сестра ми е с мен, Азвер — каза тя.
Той извърна лицето си — светло, кораво, каргско лице, забеляза Тенар — и погледна Техану право в очите. Пристъпи към нея. Падна пред нея на колене.
—
За миг Техану остана неподвижна. После бавно му протегна ръка — дясната си ръка, изгорялата, птичия нокът. Той я взе, сведе глава и я целуна.
— За мен е чест, че бях вашият пророк, Жено на Гонт — промълви той с трогателна нежност.
После стана, обърна се най-сетне към Лебанен, направи поклона си и рече:
— Кралю мой, добре сте дошъл.
— Радвам се да те видя отново, Пазителю на шарките! Но водя цяла тълпа в самотната ти обител.
— Самотната ми обител бездруго вече е претъпкана — отвърна Пазителят на шарките. — Няколко живи души може би ще закрепят равновесието.
Очите му, светло сиво-синкаво-зелени, ги огледаха един по един. Изведнъж той се усмихна, със смайващо топла за това кораво лице усмивка.
— Но тук има жени от моя народ — каза на каргски и пристъпи към Тенар и Сесеракх, застанали малко встрани, една до друга.
— Аз съм Тенар от Атуан… от Гонт — представи се тя. — С мен е Върховната принцеса на Каргските земи.
Той ги зачете с поклон. Сесеракх му отвърна със скования си реверанс, но думите й се заизливаха, развълнувани, на каргски:
— О, господарю жрец, колко се радвам, че сте тук! Ако не беше приятелката ми Тенар, щях да полудея, мислех си, че не е останал никой на света, с когото да мога да поговоря човешки, освен онези идиотски жени, с които ме изпратиха от Авабат — но вече се уча да говоря като тях — и се уча на храброст, Тенар ми е и приятелка, и учителка… Но снощи наруших табу. Наруших табу! О, господарю жрец, моля ви, кажете ми какво трябва да сторя, за да поправя греха! Вървях по Драконовия път!
— Но вие бяхте на борда на кораба, принцесо — каза Тенар („Сънувах“, отвърна й нетърпеливо Сесеракх), — а и Повелителят на шарките не е жрец, а… чародей…
— Принцесо — заговори Пазителят, — мисля, че всички вървим по Драконовия път. И изглежда, скоро всички табута ще се разтърсят или нарушат. Не само насън. Ще поговорим за това под дърветата, по-късно. Не бойте се. Но позволете ми да поздравя приятелите ви.
Сесеракх кимна царствено и той се обърна, за да поздрави Елша и Оникс.
Принцесата го гледаше.
— Той е воин — промълви със задоволство тя на Тенар на каргски. — Не е жрец. Жреците нямат приятели.
Всички продължиха бавно напред и скоро навлязоха под сянката на дърветата.
Тенар вдигна очи към арките и плетениците от клони, дебелите пластове и тунели от листа. Видя дъбове и един голям бук, но повечето бяха дървета на Дъбравата. Овалните им листа леко се полюшваха във въздуха, като листата на трепетлика или на топола; някои бяха пожълтели и шумата по земята под краката им бе пъстрозлатиста и кафява, но листакът на утринната светлина носеше зеленината на лятото, изпълнен със сенки и наситен със светлина.
Пазителят на шарките ги поведе по пътечка между дърветата. Докато вървяха, Тенар отново си помисли за Гед, спомни си гласа му, когато й разказваше за това място. Почувства се по-близо до него от когато и да било, откакто двете с Тенар го оставиха на прага на къщата им в ранното лято и заслизаха към пристанището на Гонт, за да вземат кораба за Хавнър. Знаеше, че преди много време Гед беше живял тук с Пазителя на шарките и беше вървял тук с Азвер. Знаеше, че за него Вечната обител е най-централното и свято място, сърцето на покоя. Имаше чувството, че всеки момент може да го види, в края на някоя от дългите, огрени от слънцето поляни. И от това чувство й стана по-леко.
Защото сънят от предната нощ я беше разтревожил, а когато Сесеракх избухна за своя сън и нарушеното табу, Тенар се беше стъписала много. Тя също бе нарушила едно табу в съня си, беше го престъпила. Изкачила бе последните три стъпала на Празната гробница, забранените стъпала. Мястото на гробниците на Атуан беше останало далече назад във времето и пространството, а земетръсът навярно не беше оставил нито трон, нито стъпала в онова място, където името й бе отнето: ала Древните сили на Земята бяха и там, и тук. Те нито се променяха, нито се местеха. Те бяха и земетръсът, и земята. Техният съд не беше съдът на хората. Докато стъпваше по кръглия хълм, Роукската могила, тя съзнаваше, че стъпва там, където всички сили се срещат.
А преди време тя им се беше опълчила, освободила се беше от Гробниците, ограби съкровището, избяга тук, на Запад. Но те бяха тук. Под краката й. В корените на тези дървета. В корените на този хълм.
И тъй, тук в центъра, където силите на земята се събираха, се бяха събрали и човешките сили: един крал, една принцеса, майсторите на чародейството. И драконите.
И една жрица-крадла, станала селянка, и един селски заклинател с разбито сърце…
Тя потърси с очи Елша. Той вървеше до Техану и двамата си говореха тихо. С него Техану говореше с по-голяма охота, отколкото с който и да било друг, дори с Ириан, и изглеждаше отпусната, докато е с него. Тенар се зарадва, като ги видя, и продължи да крачи под големите дървета, оставяйки съзнанието си да потъне в полутранс от зелена светлина и полюшващи се листа. Съжали, когато след много краткото вървене Пазителят на шарките изведнъж спря. Имаше чувството, че би могла да върви из Дъбравата цяла вечност.
Скупчиха се на обрасла с трева полянка, открита към небето по средата, където дървесните клони не можеха да се съберат. От едната й страна течеше приток на Туилбърн, обрасъл с върби и елша. Недалече от потока се виждаше ниска схлупена къщичка, съградена от камък и чимове, с по-висок навес на едната стена, направен от плетена тръстика.
— Моят зимен палат, моят летен палат — каза Азвер.
Оникс и Лебанен зяпнаха изненадани малката постройка, а Ириан рече:
— Изобщо не знаех, че имаш къща!
— Нямах — отвърна Пазителя на шарките. — Но костите стареят.
С малко оправяне и няколко вещи, донесени от кораба, къщата скоро бе обзаведена с постели за
