— Ваши… ваши, аа… кралчета?… синове! Синове, ваши синове, позволете им да бъдат дракони и крале на дракони. Ха?
Усмихна се лъчезарно, спусна булото над лицето си, отстъпи четири крачки, обърна се и тръгна към кърмата, стройна и с уверени стъпки. А Лебанен стоеше, сякаш снощната мълния най-сетне го беше ударила.
5.
Събиране
Последната нощ от морското пътуване беше кротка, топла и беззвездна. „Делфин“ на дълги тласъци, с леко полюшване се придвижваше на юг по гладките вълни. Беше лесно да се спи и хората спяха. А спящите сънуваха.
Елша сънуваше някакво малко животно, което дойде в тъмното и го докосна. Не можа да види какво е, а когато протегна ръка към него, то изчезна, изгуби се. Усети отново как малката му кадифена муцунка докосна дланта му. Той се понадигна и сънят му се изплъзна, но разкъсващата болка от загубата остана в сърцето му.
На нара под него Сепел сънуваше, че е в къщата си във Ферао на Палн, четеше една древна книга на познанието от Тъмното време и беше доволен от работата си; но го прекъснаха. Някой искаше да го види.
— Ще ни отнеме само миг — каза си той и отиде да поговори с онзи, който го викаше. Оказа се жена; косата й беше тъмна, проблясваше в червено, лицето й бе красиво и изпълнено с тревога.
— Пратете го при мен — промълви тя. — Ще го пратите при мен, нали?
А той помисли: „Не зная за кого ми говори, но трябва да се престоря, че знам.“ И отвърна:
— Няма да е лесно, нали знаете.
При тези негови думи тя дръпна назад ръката си и я вдигна и той видя, че държи камък, тежък камък. Стъписа се, помисли си, че иска да го хвърли по него или да го удари, присви се назад и се събуди в тъмната каюта. Остана да лежи, заслушан в дишането на другите спящи и в шепота на морето зад борда.
А в нара си от другата страна на малката каюта Оникс лежеше по гръб и се взираше в тъмното; мислеше, че очите му са отворени, мислеше, че е буден, но си мислеше също така, че много малки, тънки конци са се овързали около ръцете и краката му, около дланите и главата му, и че всички тези конци се протягат в тъмното, над земя и море, над извивката на света: и конците го придърпваха, теглеха го, тъй че самият той, както и корабът, и всичките му пътници се придърпваха леко, съвсем лекичко, към мястото, където морето пресъхваше, където корабът щеше леко да продължи по слепи пясъци. Но нищо не можеше да изрече, нито да стори, защото конците стягаха челюстите и клепачите му.
Лебанен беше слязъл в каютата, за да поспи, искаше да е свеж на заранта, когато можеше да се появи остров Роук. Спеше дълбоко, а сънищата му се рееха, променливи: висок зелен хълм над морето… една жена, която се усмихна и като вдигна ръка, му показа, че може да накара слънцето да изгрее… тъжител в съдилището му в Хавнър, от когото научи, за свой ужас и срам, че половината хора от кралството му умират от глад, заключени в стаи под къщите… дете, което му проплака: „Ела при мен!“, но той не можа да намери детето… Докато спеше, дясната му ръка стискаше здраво камъчето-амулет в кесийката на шията му.
В палубната каюта над спящите мъже жените също сънуваха. Сесеракх се изкачваше по планината, красивата пустинна планина на родния й край. Ала крачеше по запретения път, пътя на драконите. Човешки стъпки не трябваше да стъпват по този път, не трябваше дори да го прекосяват. Прахта по него беше мека и топла под босите й ходила и макар да знаеше, че не трябва да стъпва по нея, тя продължаваше, докато не вдигна очи и не разбра, че върхарите не са толкова близо, колкото си мислеше, а са черни назъбени стръмнини, които никога няма да може да изкачи. И все пак трябваше да ги изкачи.
Ириан летеше с възторг с бурния вятър, ала бурята пращаше назъбени мълнии над крилете й, свличаше я все по-надолу и надолу към облаците и докато се снишаваше все по-близо и по-близо, тя изведнъж видя, че не са облаци, а черен, нащърбен планински рид. Крилете й се оказаха стегнати на хълбоците й с въжета от мълнии и тя започна да пада.
Техану пълзеше през някакъв тунел, дълбоко под земята. Нямаше достатъчно въздух за дишане, а тунелът ставаше все по-тесен. Да се обърне и да тръгне назад не можеше. Но корените на дърветата, спускащи се надолу в пръстта на тунела, й даваха понякога опора, за която да се хване и да се издърпа в тъмното.
Тенар се изкачваше по стъпалата на Трона на Безименните в свещеното място на Атуан. Беше много малка, а стъпалата бяха много високи, тъй че трябваше да ги изкатерва с голямо усилие. Но когато стигна четвъртото стъпало, не се спря да се обърне, както й беше казала да направи жрицата. Изкачи се на следващото стъпало, а после на другото, и на по-другото, в прахта, толкова дебела, че трябваше да опипва, за да стъпи на камък, по който човешки крак не беше стъпвал. Стъпваше припряно, защото зад празния трон Гед бе оставил нещо или изгубил нещо, нещо изключително важно за стотици хиляди хора и тя трябваше да го намери. Само че не знаеше какво е. „Камък е, камък“, казваше си. Ала зад трона, когато най-сетне изпълзя до него, имаше само прах, курешки от бухали и прах.
В нишата, в къщата на Стария маг на Гонт, Гед сънуваше, че е Върховен маг. Говореше с приятеля си Торион, докато вървяха по коридора на руните към заседателната зала на Повелителите на Школата. „Никаква сила нямах — сподели той искрено с Торион, — години наред“. Призовникът се усмихна и отвърна: „Знаеш ли, това е било само сън“. Но Гед се тревожеше от дългите черни криле, които се влачеха след него по коридора; сви рамене и се опита да вдигне крилете, ала те се влачеха по пода като празни торби. „А ти имаш ли криле?“ попита той Торион и Призовникът тъжно му отвърна: „О, да“, и му показа как крилете му са вързани здраво за гърба и краката с много тънки нишки. „Добре съм окован“, рече той.
Сред дърветата на Вечната обител на остров Роук Азвер, Пазителят на шарките, спеше, както често пъти лете, на една открита полянка близо до източния край на гората, където можеше да погледне нагоре и да види звездите през листака. Там сънят му биваше лек, прозрачен, умът му се носеше от мисъл към сън и обратно, воден от движенията на звездите и на листата, менящи местата си в своя неспирен танц. Но тази нощ нямаше звезди, а листата висяха унило. Погледна нагоре към тъмното небе и видя през облаците. Над тях, високо в черното небе, имаше звезди: малки, светли, неподвижни. Не се местеха. Разбра, че изгрев няма да има… Тогава се стресна и се пробуди, и зяпна в смътната мека светлина, която винаги струеше между островчетата от дървета. Сърцето му биеше бавно и тежко.
В Големия дом младежите спяха, въртяха се и викаха насън, сънуваха, че трябва да тръгнат на битка, да победят цяла армия на покрита с прах равнина, но воините, с които трябваше да се бият, бяха старци, старици, немощни, болни хора, разплакани деца.
Повелителите на Роук сънуваха, че един кораб плава към тях по морето, натоварен тежко, ниско затънал във водата. Един сънуваше, че товарът на кораба са черни камъни. Друг сънуваше, че корабът носи жарък огън. Трети сънуваше, че товарът му са сънища.
Седемте учители, които спяха в Големия дом, се събудиха един подир друг в каменните си килии, направиха си малък вълшебен пламък и станаха. Завариха Вратаря, вече станал, да ги чака при вратата.
— Кралят ще дойде — рече им той с усмивка. — Призори.
— Роукската могила — промълви Тосла, втренчен в далечината — в смътната, неподвижна вълна на югозапад, над тънещите в предутринен сумрак вълни. Лебанен, застанал до него, не каза нищо. Пелената от облаци се бе разпръснала и небето извисяваше чистия си, безцветен купол над огромния кръг на водите.
Корабовладелецът дойде при тях и прошепна в тишината:
— Хубава зора.
Изтокът бавно се озари до жълто. Лебанен погледна към кърмата. Две от жените се бяха събудили и стояха до перилата; високи жени, боси, смълчани. Взираха се на изток.
Върхът на кръглия зелен хълм пръв улови слънчевата светлина. Когато преплаваха между дългите носове на Туилски залив, слънцето вече грееше ярко. Всички бяха излезли на палубата и гледаха. Но все още си шепнеха тихо.
Щом влязоха в пристанището, вятърът замря. Стана толкова спокойно, че водата отразяваше градчето,
