Другият вятър

издигащо се над залива, и стените на Големия дом, стърчащи над градчето. Корабът се плъзгаше напред бавно, все по-бавно.

Лебанен погледна към корабовладелеца и Оникс. Морякът кимна. Магьосникът вдигна ръце нагоре и напред в заклинание и прошепна една дума.

Корабът леко се плъзна напред, без да забавя, докато не се изравни с най-дългия кей. Корабовладелецът заговори и голямото платно се смъкна, а мъжете на борда захвърляха въжетата на мъжете на кея, развикаха се и настана глъч.

На кея бяха дошли да ги посрещнат хора, стичаха се граждани и младежи от Школата, а сред тях — един едър широкоплещест мъж със смугло лице, който държеше тежък кривак, висок колкото него.

— Добре дошъл на Роук, кралю на Западните земи — каза той и пристъпи към трапа. — И добре дошли на всички ваши спътници.

Младежите с него и градските хора завикаха и замахаха за поздрав, а Лебанен слезе от кораба и ги поздрави. Поздрави и Повелителя Призовник и си размениха няколко думи.

Онези, които гледаха отстрани, забелязаха, че въпреки сърдечния поздрав Повелителят Призовник току поглежда навъсено към кораба, към жените, застанали на перилото, и че отговорите му явно не задоволиха краля.

Когато Лебанен го остави и се върна на кораба, Ириан пристъпи към него и каза:

— Ваше величество. Можете да предадете на учителите, че не искам да влизам в техния дом… този път. Не бих влязла дори да ме поканят.

Лицето на Лебанен бе станало много мрачно.

— Повелителят на шарките ви моли да отидете при него, в Дъбравата — каза й той.

При тези думи Ириан се засмя, с грейнало лице.

— Знаех си, че ще ме повика. И Техану ще дойде с мен.

— И майка ми — прошепна Техану.

Той се обърна към Тенар. Тя кимна.

— Така да бъде. Останалите ще бъдем настанени в Големия дом, освен ако някой от нас не предпочита да отседне другаде.

— С ваше позволение, милорд — заяви Сепел, — аз също бих подирил гостоприемството на Повелителя на шарките.

— Сепел, това не е нужно — каза дрезгаво Оникс. — Ела в къщата ми.

Пелнийският чародей му отвърна с успокоителен жест.

— Не искам да засегна приятелите ви, друже. Но цял живот съм копнял да повървя сред Вечната обител. А и там ще ми е по-леко.

— Вратите на Големия дом може би ще се окажат отново затворени за мен — промълви колебливо Елша и посърналото лице на Оникс почервеня от срам.

Забулената глава на принцесата се беше извръщала от човек на човек — тя слушаше жадно и се мъчеше да разбере какво си казват. Сега тя проговори.

— Моля, милорд кралю, аз иска да бъде с моя приятелка Тенар? С приятелка Техану? И Ириан? И да говори с онзи карг?

Лебанен ги изгледа всички, после погледна през рамо към Повелителя Призовник, застанал непоклатим на кея, и се засмя. И заговори с ясен и весел глас:

— Хората ми дълго стояха сбутани в тесните каюти, Призовнико, и изглежда, са закопнели за трева под петите и листа над главите. Ако всички помолим Пазителя на шарките да ни приеме и той се съгласи, ще ни простите ли за неволното пренебрежение към гостоприемството на Големия дом, поне за малко?

Призовникът замълча, след което кимна вдървено.

До него на кея беше дошъл един нисък набит мъж — гледаше отдолу към Лебанен и се усмихваше. Вдигна тоягата си от сребристо дърво и извика:

— Ваше величество, веднъж ви разведох из Големия дом и ви казах куп лъжи.

— Комарджията! — възкликна Лебанен. Срещнаха се по средата на трапа, прегърнаха се и слязоха долу.

Оникс ги последва пръв; поздрави Призовника строго и официално, а после се обърна към мъжа, наречен „Комарджията“.

— Сега Ветроключ ли си? — попита и след като Комарджията се засмя и потвърди, той също го прегърна и му рече: — Добър учител трябва да си! — Отведе го малко настрани и заговори с него жадно; въсеше се.

Лебанен погледна към кораба да даде знак на останалите да слязат и докато слизаха един по един, ги представи на Повелителите на Роук Бранд Призовника и Комарджията — Ветроключ.

На повечето острови на Архипелага хората не стискаха ръце за поздрав като на Енлад, а само свеждаха глава или отваряха шепи пред сърцето си, като за дар. Когато Ириан и Призовникът се озоваха един срещу друг, нито се поклониха, нито направиха някакъв жест. Стояха сковани, с отпуснати ръце.

Принцесата направи дълбок реверанс, с изправен гръб.

Тенар направи обичайния жест и Призовникът й отвърна.

— Жената на Гонт, дъщерята на Върховния маг, Техану — обяви Лебанен. Техану сведе глава и направи обичайния жест. Но Повелителят Призовник я зяпна като втрещен и отстъпи крачка назад.

— Господарке Техану — бързо заговори Комарджията, пристъпил между нея и Призовника, — приветстваме ви с добре дошла на Роук… заради баща ви, заради майка ви и заради вас самата. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?

Тя го погледна смутено и сведе глава, по-скоро за да скрие лицето си, отколкото в поклон; но успя да прошепне нещо за отговор.

Лебанен, чието лице се беше стегнало в бронзова маска на хладна сдържаност, каза:

— Да, пътуването беше приятно, Комарджийо, въпреки че краят му все още е под съмнение. Е, да се поразходим ли из града, Тенар… Техану… Принцесо… Орм Ириан? — Докато говореше, поглеждаше всяка, а последното име изрече много отчетливо.

Тръгна с Тенар, а другите тръгнаха след тях. Щом стъпи на кея, Сесеракх се реши и с рязък жест смъкна булата от лицето си.

Комарджията тръгна с Оникс, Елша — със Сепел. Тосла остана на кораба. Последен напусна кея Бранд Призовника, закрачил с тежки стъпки, сам.

Тенар неведнъж беше разпитвала Гед за Дъбравата — обичаше да слуша описанията му.

— Когато я видиш първия път, прилича на всяка друга горска дъбрава. Не е много голяма. Полята свършват точно пред нея на север и на изток, а на юг и на запад са повече хълмове… Не изглежда нищо особено. Но привлича окото ти. А понякога, горе от Роукската могила, можеш да видиш, че всъщност е гора, която продължава безкрайно. Опитваш се да прецениш къде свършва, но не можеш. Продължава на запад и на запад… И когато тръгнеш из нея, пак изглежда съвсем обикновена, въпреки че дърветата са предимно от един вид, който расте само там. Високи кафяви стволове, нещо като дъб.

— Как се казват?

Гед се засмиваше.

— Архада, на Древната реч. Дървета… Дърветата на Дъбравата, на хардийски… Не всичките им листа сменят цвета си наесен, а по малко всеки сезон, тъй че листакът там винаги е зелен, с по малко златисто тук-там. Дори в тъмен ден тези дървета като че ли запазват от светлината на слънцето. А нощем под тях никога не е тъмно. Сред листата има някакво сияние, като лунна или звездна светлина. Там се срещат и върби, и дъбове, и бук, и други видове; но щом навлезеш по- надълбоко, остават все повече само от дърветата на Дъбравата. А корените на тези дървета слизат по- надълбоко от самия остров. Някои са огромни, други — тънки, но не виждаш много паднали, нито много фиданки. Живеят дълго, много дълго. — Гласът му ставаше тих, унесен. — Можеш да вървиш и да вървиш в сянката им, сред светлината им, и никога да не стигнеш края им.

— Но Роук толкова голям остров ли е?

Той я поглеждаше кротко, усмихнато.

— Горите на планината Гонт са от същата оная гора. Всички гори.