Хур-ат-Хур. Там, в пустинята им, те помнят много неща. Мисля, че е по-старо от всичко, което съм чувала, освен може би историята за Жената от Кемай. Свързано е с драконите… Мисля, че ще е учтиво от твоя страна да я поканиш, за да не й се налага тя да те моли.

Той забеляза вниманието и предпазливостта в думите й и го обзе нетърпение, и го жегна срам. Загледа се далече на юг, към някаква галера сред морето, поела за Камери или за Уей — смътното, тънко проблясване на вдигнатите гребла. Каза:

— Разбира се. Някъде към обед?

— Благодаря ти.

Към обед изпрати един от младите моряци до кърмовата каюта да покани принцесата да се срещне с краля на предната палуба. Тя се появи веднага и тъй като корабът беше с дължина едва петдесетина стъпки, той можа да я проследи по целия път, докато стигне до него — кратък път, но за нея може би не толкова кратък. Защото сега към него се приближаваше не някакъв безформен цилиндър, а млада жена. Беше облечена в меки бели панталони, с дълга тъмночервена риза и носеше на главата си златна коронка, от която над лицето й се спускаше много тънко червено було. Морският вятър развя булото. Младият моряк я преведе през разните препятствия по тясната, претъпкана палуба. Тя стъпваше бавно и гордо. Беше боса. Всички очи на кораба се бяха приковали в нея.

Стигна до предната палуба и се закова на място.

Лебанен се поклони.

— Вашето присъствие е голяма чест за нас, принцесо.

Тя изпълни дълбок реверанс, с изправен гръб, и отвърна:

— Благодаря ви.

— Надявам се, че снощи не ви беше зле?

Тя хвана в шепа талисмана, който носеше на връвчица на шията си, малка кост, увита с черно, и му го показа.

— Керез акат акатарва ереви — каза. Той знаеше, че акат на каргски означава вълшебство и вълшебник.

Очи имаше навсякъде — по мостиците, по такелажа, очи, пронизващи като свредели.

— Елате напред, моля. Скоро ще можем да видим остров Роук — каза той, въпреки че бе почти невъзможно да зърнат бреговете на Роук преди съмване. С ръка под лакътя й, макар да не я докосна, той я поведе по стръмния отсек на палубата към носа, където между кабестана, тесния бушприт и десния парапет имаше малък триъгълник, на който — след като морякът се отдръпна с въжето, което оправяше — остана място колкото за двамата. Можеха да ги видят от целия кораб, но те можеха да обърнат гръб на това: толкова усамотение, на колкото царствените им особи можеха да се надяват.

След като завладяха малкото си убежище, принцесата се извърна към него и свали булото си. Беше се наканил да я попита какво може да направи за нея, но въпросът му се стори неподходящ и неуместен, така че не каза нищо.

Заговори тя.

— Господарю крал. В Хур-ат-Хур аз съм фейагат. На остров Роук ще бъда кралска дъщеря на Каргад. За да бъда това, не съм фейагат. Ако благоволите.

След малко той отвърна:

— Да. Да, принцесо. Това е… това е много добре.

— Благоволите ли?

— Много. Да. Благодаря ви, принцесо.

— Баррезу — отвърна му тя, приемайки царствено благодарността му. Изпълнената й с достойнство осанка го стъписа. Когато откри булото си първия път, лицето й беше пламнало; сега бе съвсем безцветно. Ала стоеше пред него права и неподвижна, събираше сили да му заговори отново.

— И тя. Също. Моя приятелка Тенар.

— Нашата приятелка Тенар — усмихна й се той.

— Наша приятелка Тенар. Тя казва аз да казва на крал Лебанен за Ведурнан.

Той повтори думата.

— Много много отдавна… каргски народ, магьосен народ, драконски народ, ха? Да?… Всичко народ едно, всичко говори едно… едно… О! Вулуа мекревт!

— Един език?

— Ха! Да! Един език! — В страстното си усилие да му говори на хардийски, да му каже каквото искаше да му каже, губеше самообладание; лицето и очите й светеха. — Но после дракон-народ казва: Хайде оставя, оставя всички неща. Лети!… Но хора, ние казва: Не, пази. Пази всички неща. Заселва!… И разделя се, ха? Дракон народ и ние хора? И прави Ведурнан. Тези да оставя — тези да остава. Да? Но и да пази всички неща, ние трябва оставя онзи език. Онзи език на дракон-народ.

— Древната реч?

— Да! И ние хора, ние оставя онзи Древна реч език, и пази всички неща. А дракон-народ оставя всички неща, пази онзи език. Сейнеха? Това е Ведурнан. — Красивите й, широки, дълги длани се раздвижиха красноречиво и тя се взря в лицето му с жадната надежда да я разбере. — Ние отива изток, изток, изток. Дракон-народ отива запад, запад, запад. Ние заселва, те лети. Някои дракон идва изток с нас, но не пази език, забравя, и забравя лети. Като каргски народ. Каргски народ говори каргски език, не дракон-език. Всички пази Ведурнан, изток, запад. Сейнеха? Но в…

Объркана, тя разпери ръце — на изток и на запад, а Лебанен каза:

— По средата?

— Ха, да! По средата! — Засмя се радостно, че е намерила думата. — По средата… вие! Чародейски народ! Да? Вие, среден народ, говори хардийски, но и, също, пази да говори Древна реч език. Вие го учи. Както аз учи хардийски, да? Учи говори. После, после… това лошото. Лошото нещо. После вие казва, на този чародейски език, на този Древна реч език, вие казва: Ние няма да умира. И така. И Ведурнан нарушен.

Очите й бяха като сини пламъци.

След малко попита:

— Сейнеха?

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Вие пази живот. Пази. Много дълго. Вие не оставя. Но да умре… — Разпери ръце в широк жест, сякаш искаше да хвърли нещо — във въздуха, през водата.

Той поклати съжалително глава.

— Аха — промълви тя. Помисли малко, но думите не й дойдоха. Сломена, отпусна ръце в кротък жест на примирение. — Трябва да научи повече думи.

— Принцесо, Повелителят на шарките на Роук, Повелителят на Вечната обител… — Взря се в нея, за да се увери, че го разбира, и започна отново: — На остров Роук има един човек, велик магьосник, който е карг. Можете да му кажете това, което казахте на мен… на своя език.

Тя го изслуша напрегнато и кимна. И отвърна:

— Приятелят на Ириан. От сърце говоря на този човек. — Лицето й засия при тази мисъл.

Това трогна Лебанен.

— Съжалявам, че бяхте самотна тук, принцесо.

Тя го погледна със сияещо лице, но не отвърна нищо.

— Надявам се, че с времето… след като понаучите езика…

— Аз бързо уча — отвърна тя. А той не разбра уверение ли беше, или предупреждение.

Гледаха се в очите.

Тя възвърна царствената си осанка и му проговори официално, като в началото:

— Благодаря, че слуша мен, крал Лебанен. — Сведе глава и заслони очи в официалния знак на почит, и отново направи дълбок реверанс, при което изрече някаква фраза на каргски.

— Моля ви — промълви той. — Преведете ми какво казахте.

Тя замълча, поколеба се, помисли и накрая отвърна:

Вы читаете Другият вятър
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату