Оникс вдигна очи към предната мачта, над която в помръкналото от облаците небе вече просветваха светложълти пламъци. На юг, в чернотата пред тях се носеше далечен тътен. Отзад последната дневна светлина се стелеше вяло и треперливо над вълните.
— Добре — отвърна той с печал и слезе в малката претъпкана каюта.
Лебанен остана почти през цялото време извън каютата и спа на палубата, доколкото изобщо можеше да спи. Тази нощ на „Делфин“ на никого не му беше до сън. Не се оказа единичен шквал, а поредица от яростни летни бури, кипнали откъм югозапад, и при страховитото вълнение на огряваното от мълниите море, гръмотевичните трясъци, които сякаш всеки момент щяха да разцепят кораба на трески, и бесните щормове, от които корабът се разтърсваше, клатеше и подскачаше лудешки над гребените на огромните вълни, нощта се оказа дълга и доста шумна.
Веднъж Оникс се посъветва отново с Лебанен: дали все пак да не каже някоя дума на вятъра? Лебанен погледна собственика на кораба, но той сви рамене. За екипажа се беше отворила много работа, но не бяха притеснени. Корабът не беше в беда. Колкото до жените, съобщиха им, че са се прибрали в каютата си и играят на зарове. Преди малко Ириан и принцесата се бяха показали на палубата, но скоро разбраха, че трудно могат да се задържат на крака, пък и пречеха на екипажа, затова се оттеглиха. Това, че играели на комар, го донесе малкият помощник-готвач, когото пратиха да ги попита искат ли нещо за ядене. Поискали бяха да им донесе каквото може.
Лебанен усети, че е обладан от същото напрегнато любопитство, каквото беше изпитал следобеда. Нямаше съмнение, че всички лампи в задната кабина светят, заради светлината, която струеше златиста над пяната, оставяна от кърмата. Към полунощ той слезе и почука.
Отвори му Ириан. След шемета и чернилката на бурята отвън светлината на лампите в каютата изглеждаше топла и сигурна, въпреки че люлеещите се лампи мятаха игриви сенки, и очите му се объркаха от шаренията от цветове, меките и пъстри цветове от дрехите на жените, тенът на кожите им, смугли, бели или златисти, косите им — черни, сиви или сламеноруси, очите им — тези на принцесата се вторачиха стъписано в него и тя припряно извади някаква кърпа, за да прикрие лицето си.
— О! Мислехме, че е малкият готвач! — каза със смях Ириан.
Техану го погледна и промълви със свенливия си, дружелюбен тон:
— Неприятност ли има?
И той се усети, че е застанал вдървен на прага и ги е зяпнал като някой безмълвен пратеник на съдбата.
— Не… няма нищо… Оправяте ли се? Съжалявам, че стана малко бурничко…
— Няма и за времето да те виним — каза Тенар. — Не можахме да заспим, затова двете с принцесата започнахме да учим другите на каргски хазарт.
Той забеляза петостенните костени пръчици, пръснати по масата.
— Залагаме на острови — каза Ириан. — Но двете с Техану губим. Каргите вече спечелиха Арк и Илиен.
Принцесата беше смъкнала кърпата; седеше с лице срещу Лебанен, стегната и изключително напрегната, като някой млад воин, излязъл срещу него за учебен двубой. В топлата каюта всички бяха с оголени до раменете ръце и боси, но нейният смут от това, че лицето й е открито, привлече вниманието му, както магнитът привлича игла.
— Съжалявам, че е толкова бурно — глупаво повтори той и затвори вратата. Докато се обръщаше, чу смеха им.
Качи се отново при кормчията. Загледан напред във ветровития дъждовен мрак, огряван за миг от нащърбените далечни мълнии, той продължаваше да вижда всичко в кърмовата каюта, черния водопад на косата на Техану, приятелски насмешливата усмивка на Тенар, пръчиците по масата, закръглените рамене на принцесата, меденоцветни като светлината на лампите, шията й в сянката на косата, въпреки че не помнеше да е поглеждал раменете и шията й, а само лицето, очите й, пълни с непокорство и с отчаяние. От какво се боеше това момиче? Нима си мислеше, че иска да я нарани?
Една-две звезди просветнаха високо на юг. Той слезе в претъпканата си каюта, пусна един хамак, защото наровете бяха заети, и поспа няколко часа. Събуди се преди съмване, по-неспокоен от всякога, и се качи на палубата.
Денят настъпи толкова ярък и спокоен, че сякаш не беше имало никаква буря. Лебанен застана на носа. Гледаше как първите лъчи се изсипват над водата и му дойде наум една много стара песен:
Беше откъс от някаква балада или люлчина песен от детството му. Повече не можеше да си спомни. Мелодията беше приятна. Запя я тихо и вятърът понесе думите от устните му.
Тенар се появи от каютата и като го видя, отиде при него.
— Добро утро, скъпи ми господарю — рече тя, а той я поздрави мило, с някакъв спомен, че й е бил сърдит, но без да знае заради какво, нито как би могъл да й се сърди.
— Вие каргите и Хавнър ли спечелихте снощи?
— Не, Хавнър можеш да си го задържиш. Легнахме си. Младите още се излежават. Ще видим ли Роук днес?
— Роук ли? О, не. Чак утре сутринта. Но докъм обед би трябвало да стигнем залива Туил. Стига да ни пуснат на острова.
— Какво имаш предвид?
— Роук се пази от неканени гости.
— О! Гед ми разправяше за това. Бил на един кораб, опитвал се да се върне там, а те пратили срещу него вятър, Роукския вятър го нарече.
— Срещу него?
— Било е отдавна. — Усмихна се със задоволство на неверието му, на нежеланието му да допусне каквото и да било оскърбление спрямо Гед. — Докато бил още момче, объркано в тъмнината. Така ми каза.
— И като мъж все още се забъркваше в нея.
— Вече е престанал — отвърна мрачно Тенар.
— Да. Този път ние трябва да го направим. — Лицето му стана сериозно. — Жалко, че не знам в какво се забъркваме. Сигурен съм, че нещата се стичат към някакъв огромен риск или промяна — както предсказа Оджиън — както Гед е казал на Елша. И съм сигурен, че трябва да я посрещнем точно на Роук. Но извън това — никаква сигурност, нищо. Не знам пред какво ще се озовем. Когато с Гед слязохме в тъмната земя, знаехме кой е врагът ни. Когато поведох флота към Сора, знаех кое е злото, което искам да премахна. Но сега… драконите наши врагове ли са, или съюзници? Какво е сгрешено? Какво трябва да направим, или да развалим? Дали Повелителите на Роук ще могат да ни кажат? Или ще обърнат своя вятър против нас?
— Боейки се от…?
— Боейки се от дракона. Единствения, който познават. Или единствения, който не познават…
Лицето на Тенар също беше помръкнало, но постепенно се озари от усмивка.
— Каква торба с неприятности сме им помъкнали, наистина! Един заклинател с кошмари, магьосник от Палн, два дракона и две каргийки. Единствените свестни пътници на този кораб сте двамата с Оникс.
Лебанен не можа да се засмее.
— Да беше дошъл поне и той с нас.
Тенар сложи ръка върху неговата. Понечи да му каже нещо, но премълча.
Той стисна ръката й. Дълго стояха така, един до друг, загледани напред в игривото море.
— Принцесата има нещо, което иска да ти каже преди да стигнем Роук — каза Тенар. — Една история от
