Спря се по-далечко, за да не прекъсне разговора им, и видя как с момчето клекнаха на пътеката и загледаха в храстите. След малко от един храст изскочи сивото коте на Елша. Не им обърна внимание, а застъпва през тревата внимателно, лапа подир лапа, свело ниско корем и със светнали очи — дебнеше някакво бръмбарче.
— Можеш да го оставяш навън по цяла нощ, ако искаш — каза Елша. — Тук не може нито да се загуби, нито да пострада. Много обича да е на открито. Тези големи градини за него са като целия Хавнър. Или можеш да го пускаш сутрин. А ако искаш, може да спи с теб.
— О, това би ми харесало — рече свенливо хлапето.
— Но тогава, нали, кутията му с пясък ще трябва да е в твоята стая. И паница с прясна вода, винаги да е пълна.
— И храна.
— Е, да. Веднъж на ден. Да не му даваш повече. Малко е лаком. Склонен е да мисли, че Сегой е сътворил островите само за да може Дръп да си пълни корема.
— Хваща ли риби в езерото? — Котаракът сега се беше приближил до едно от езерцата с шарани, седеше на тревата и се озърташе; бръмбарът беше отлетял.
— Обича да ги гледа.
— И аз — каза момчето. Станаха и тръгнаха към езерата.
Тенар ги гледаше затрогната. Някаква невинност имаше и у Елша, но невинност мъжка, не детинска. Щеше да е добре да си има деца. Щеше да им е добър баща.
Замисли се за своите деца, и за внучетата — макар че най-голямата на Ябълка, Пипин, възможно ли беше? Кога Пипин стана на дванайсет? Тази година или другата щяха да я именуват! О, време беше да се връща у дома. Време беше да навести Средна долина, да купи подарък за имения ден на внучка си и играчки за малките, да се погрижи палавият Спарк да не изпотроши пак крушите, да поседи и да си побъбри с милата си дъщеря, Ябълка… истинското име на Ябълка беше Хейохе, името, което й беше дал Оджиън… Мисълта за Оджиън винаги идваше с обич и копнеж. Видя камината на къщата в Ри Алби. Видя Гед, седнал там край камината. Видя го как извръща тъмното си лице, за да я попита. Отвърна му, високо, сред градините на Новия дворец на Хавнър, на стотици мили от онази камина:
— Веднага, щом мога!
На заранта, в яркото лятно утро, всички слязоха от двореца, за да се качат на борда на „Делфин“. Жителите на Хавнър превърнаха заминаването в празненство — изпълниха улиците и кейовете, запушиха каналите с малките си островърхи лодки, които наричаха „черупки“, осеяха големия залив с лодки и джонки, развели ярки знамена; знамена и флагове се вееха и на кулите на големите къщи, и на пилоните по мостовете, високо и ниско. Докато минаваше през тези ликуващи тълпи, Тенар си спомни за онзи толкова отдавнашен ден, когато двамата с Гед влязоха в Хавнър с Руната на мира, Пръстена на Елфаран. Този пръстен-гривна тогава бе на ръката й и тя я държеше високо, за да могат хората да я видят на слънчевата светлина, а те ликуваха и протягаха ръце, сякаш искаха да я прегърнат. Мисълта за това я накара да се усмихне. Усмихваше се, когато мина по мостика и се поклони на Лебанен.
Той я поздрави с традиционния поздрав на корабовладелеца:
— Госпожо Тенар, бъдете добре дошла на борда.
Тя му отвърна, трогната от незнаен импулс:
— Благодаря ти, сине на Елфаран.
Той я погледна за миг, стъписан от името. Ала веднага след нея пристъпи Техану и той повтори официалния поздрав:
— Господарке Техану, бъдете добре дошла на борда.
Тенар продължи към носа на кораба — помнеше едно удобно ъгълче до кабестана, където пътникът можеше да е настрана от усърдния труд на екипажа и в същото време да вижда всичко, което става по оживената палуба, както и извън кораба.
По главната улица, водеща към пристана, настъпи вълнение: идваше Върховната принцеса. Тенар със задоволство забеляза, че Лебанен, а може би икономът му, се бе погрижил идването на принцесата да е съпроводено с подобаваща пищност. Конен ескорт й отваряше път през тълпите, конете цвилеха и потрепваха изящно с копита. Високи червени пера, същите, каквито носеха на шлемовете си каргските воини, се вееха на покрива на затворената позлатена каляска, превела принцесата през целия град, и на главите на четирите сиви коня, които я теглеха. Музикантите край брега засвириха с тръби, тамбури и тамбурини. А хората, разбрали, че си имат принцеса, която могат да видят и поздравят, завикаха радушно и занапираха, колкото им позволяваха конниците и пешата охрана, зяпнали от възторг, и засипаха нестройни поздрави:
— Да живее кралицата на каргите! — викна някой, а друг: — Не е… — И други: — Виж ги, всички са в червено, красиви като рубини, ама коя от тях е тя? — А пък други: — Да живее принцесата!
Тенар видя как Сесеракх — забулена от глава до пети естествено, но не можеше да я сбърка на ръст и осанка — слезе от каляската и заплува през човешкото множество, самата тя като кораб, към платформата. Две от придружителките й, също забулени, но по-ниски, забързаха зад нея, последвани от лейди Опал от Илиен. Сърцето на Тенар се сви. Лебанен беше постановил в това пътуване да не участват слуги и придружители. Не беше разходка за забавление, строго бе заявил той, и тези, които се качат на борда, трябва да имат сериозно основание. Нима Сесеракх не беше разбрала това? Или до такава степен не можеше да се отдели от глупавите си сънароднички, че бе готова да се опълчи на краля? Това щеше да е възможно най-неприятното начало на пътешествието.
Но в подножието на стълбичката гънещият се на златни вълни червен цилиндър спря и се обърна. Протегна ръце и златните пръсти на златистите длани блеснаха на слънцето. Принцесата прегърна слугините си, явно се сбогуваше. Прегърна и лейди Опал, с присъщата за царствени и знатни особи публична тържественост. После лейди Опал подкара придружителките обратно към каляската, а принцесата отново се обърна към кораба.
Последва пауза. Тенар видя как безликият червено-златист стълб вдиша дълбоко. И се изправи още повече.
И продължи напред — бавно, защото ъгълът беше стръмен, ала с непоколебимо достойнство, пред което шумните тълпи се смълчаха и зяпнаха омаяни.
Стигна до палубата и застана там, с лице срещу краля.
— Върховна принцесо на Каргските земи, бъдете добре дошла на борда — обяви с кънтящ глас Лебанен.
При тези думи тълпата избухна:
— Ура за принцесата! Да живее кралицата! Добре стъпваш, Червеничката ни!
Лебанен каза нещо на принцесата, но при многото възгласи Тенар не можа да чуе какво. Червеният стълб се обърна към многолюдното множество на брега и се поклони, сковано, но с изящество.
Техану я беше очаквала близо до краля и сега пристъпи напред, проговори й, поведе я към задната каюта на кораба, и тежките, леко полюшващи се червено-златни була се скриха. Тълпата завика и зарева още по-гръмко:
— Върни се, принцесо! Къде е Червеничката ни? Къде е господарката ни? Къде ни е кралицата?
Тенар погледна към краля в другия край на кораба. Въпреки несретата и натежалото й сърце, в гърдите й се надигна неудържим смях. Помисли си: „Горкото момче, а сега какво ще правиш?“ Бяха я обикнали още при първата отворила им се възможност да я видят, въпреки че още не я бяха видели истински… О, Лебанен, всички сме в съюз срещу теб!
„Делфин“ беше кораб с прилични размери, устроен да вози един крал с известни удобства; но най- напред и преди всичко беше устроен да плава, понесен на крилете на вятъра, за да го отведе там, където потрябва, възможно най-бързо. Помещенията бяха тесни дори когато на борда му беше само екипажът с няколко офицери, краля и неколцина спътници. На това пътуване до Роук помещенията бяха претъпкани. Екипажът, разбира се, щеше да търпи обичайните несгоди и да спи във високата три стъпки бърлога на предния трюм; но офицерите трябваше да се сбутат в окаяния килер под мостика. Колкото до пътниците, четирите жени се настаниха в предназначената обикновено за краля каюта под тясната кърма, а каютата
