— Защо там? — попита Оникс.
— Защото не аз, а Земята ще помогне на Елша. Орън е свято място, пълно е със сила. Въпреки че хората на Хавнър са го забравили и я използват само за да я замърсяват.
Оникс успя да размени няколко думи насаме с Елша, докато слизаха по стълбите след Сепел.
— Не си длъжен да приемаш това, Елша. Смятах, че вярвам на Сепел, но вече не знам.
— Аз му вярвам — отвърна Елша.
Разбираше съмненията на Оникс, но това, което каза, го мислеше сериозно — че е готов на всичко, за да се освободи от страха, че може да направи нещо ужасно. Всеки път, когато се окажеше привлечен в съня си към онази стена от камъни, чувстваше, че нещо се опитва чрез него да влезе в живия свят, че ще го направи, стига той да послуша мъртвите, които го зоват, а всеки път той ги чуваше, ставаше все по-слаб и му беше все по-трудно да устои на зова им.
Тримата дълго вървяха по градските улици в зноя на късния следобед. Излязоха в околностите южно от града, при стръмните скалисти хълмове покрай залива, бедна местност за този богат остров: заблатените низини между хълмистите ридове, малко орна земя по скалистите склонове. Градската крепостна стена тук беше много стара, построена с огромни, нескрепени с хоросан камъни, взети от хълмовете. Отвъд нея нямаше предградия, а и фермите бяха малко.
Крачеха по черен път, който се виеше по първия хълм и след това продължи по билото му, на изток към по-високите хълмове. Горе, откъдето се виждаше целият град, проснал се в златиста мъгла на север, вляво от тях пътят се превърна в лабиринт от тесни пътечки. Продължиха право напред и стигнаха до една огромна пукнатина в земята, черна пропаст, широка двайсет стъпки или повече, точно на пътя им.
Сякаш скалният гръбнак се бе прекършил от някакво потръпване на земята и не се беше изцерил. Слънчевата светлина от запад огряваше устието на пропастта и стръмните скали малко по-надолу, но под тях цареше пълен мрак.
В долината, на юг от хребета, имаше някаква кожарска работилница. Щавачите бяха носили тук боклука и го бяха хвърляли в пукнатината, без да ги е грижа, тъй че навсякъде беше осеяно с полуобработена кожа и вонеше на гнилоч и пикня. Но когато пристъпиха до ръба на пропастта, оттам ги лъхна друга миризма: хладен, рязък земен въздух, който накара Елша да се отдръпне.
— Скръбно ми е за това, скръбно! — високо извика магоьосникът на Палн и със странно изражение огледа боклуците, а после — покрива на щавачницата. Но след малко заговори на Елша с обичайната си кротост: — Това е пещерата, или цепнатината, наречена Орън, която познаваме от най-древните ни карти на Палн, наричат я още „Устните на Паор“. Говорила е на тукашните хора, когато за първи път дошли от запад. Преди много време. Хората са се променили. Но тя си е същата, като тогава. Тук можеш да смъкнеш бремето си, ако искаш това.
— Какво да направя? — попита Елша.
Сепел го отведе до южния край на огромния процеп, там, където той се стесняваше и събираше в тесни скални жлебове. Каза му да легне по очи, за да може да се взира надолу и надолу в непрогледния мрак.
— За земята се дръж — му каза. — Само това трябва да правиш. И да се раздвижи, дръж се за нея.
Елша легна и се вторачи между стените от камък. Усети как острите камъни се забиха в гърдите и бедрата му; чу, че Сепел зареди заклинание на висок глас с думи, които знаеше, че са на Езика на Сътворението; усети топлината на слънцето по раменете си и помириса вонята на леш от тепавичарницата. После от глъбините го лъхна резкият и кух дъх на пещерата, от което собственият му дъх секна и главата му се замая. Тъмнината пое нагоре към него. Земята под него се раздвижи, поклати се и се затресе, и той се впи в нея, вслушан в песента на високия глас, вдишвайки земния дъх. Тъмнината се надигна и го обгърна. Слънцето изчезна.
Когато се върна, слънцето се беше смъкнало ниско — червена топка над западните брегове на залива. Видя го. Видя и Сепел, седнал наблизо, уморен и окаян, черната му сянка — издължена над скалистата земя между дългите сенки на канарите.
— Събуди се най-после — промълви Оникс.
Елша осъзна, че лежи по гръб, положил глава на коленете на Оникс; един ръбест камък се беше забил в плешките му. Надигна се замаян и се извини.
Тръгнаха веднага щом почувстваха, че могат да вървят, защото трябваше да изминат доста мили, а беше ясно, че нито той, нито Сепел могат да крачат бързо. Когато отново излязоха на Лодкарската улица, се беше стъмнило съвсем. Сепел се сбогува с тях, като погледна питащо Елша — стояха под светлината от близката кръчма.
— Направих каквото ме помоли — каза му със същия окаян поглед.
— Благодаря ти — отвърна му Елша и подаде на магьосника дясната си ръка по обичая на хората от Енлад. Сепел леко я докосна. Така се разделиха.
Елша беше толкова уморен, че едва се държеше на крака. Резкият, странен въздух на пещерата още лепнеше на устата и гърлото му, от него се чувстваше олекнал, с празна глава, кух. Когато най-сетне стигнаха в двореца, Оникс поиска да го заведе до стаята му, но Елша го увери, че е добре и че му трябва само да си почине.
Влезе и Дръп заскача и замаха с опашка за поздрав.
— Ох, вече нямам нужда от теб — рече Елша и се наведе да погали гладкото сиво гръбче. В очите му избиха сълзи. Легна на леглото, а котаракът скочи, сви се на кълбо на рамото му и замърка.
А той заспа: черен и празен сън, без сънища, които да помни, без гласове, които да зоват името му, без хълм със суха трева, без смътна каменна стена, без нищо.
Вечерта преди да отплават на юг Тенар вървеше през дворцовите градини с натежало сърце и изпълнена с тревога. Не искаше да тръгва за Роук, Острова на мъдрите, Острова на Магьосниците. („Прокълнатите вещери“ — прошепна на каргски някакъв глас в ума й.) Какво да прави там? Каква полза щеше да има там от нея? Искаше й се да се върне на Гонт, при Гед. Да се върне в къщата си, при работата си, при скъпия си мъж.
Беше отчуждила Лебанен. Беше го загубила. Държеше се любезно, учтиво. Но не прощаваше.
„Колко се боят мъжете от жените!“ — мислеше тя, докато крачеше между късно разцъфтелите розови храсти. Не поотделно, а от жените, когато си говорят, когато действат заедно, когато се застъпват една за друга — тогава мъжете виждаха все заговори, козни, примки и капани.
И бяха прави, разбира се. Жените бяха склонни, като жени, да взимат страната на следващото поколение, не на сегашното; заплитаха връзките, в които мъжете виждаха вериги; връзките, които мъжете приемаха като окови. Двете със Сесеракх наистина бяха в съюз срещу него и бяха готови да го предадат, ако наистина се окажеше, че освен независим не е нищо друго. Ако се окажеше само въздух и огън, без земна тежест, без търпелива вода…
Но не толкова Лебанен я тревожеше, колкото Техану. Неземната, нейната Теру, крилатата душа, дошла да постои малко с нея и която, знаеше си, скоро щеше да я остави. От огън — към огън.
И Ириан, с която щеше да замине Техану. Какво общо можеше да има това ярко, огнено същество с някаква си стара къща, която трябва да се мете, с един старец, за когото да се грижиш? Как можеше Ириан да разбере такива неща? Какво я интересуваше нея, един дракон, че човек трябва да поеме дълга си, да се омъжи, да има деца, да носи хомота на смъртта?
Самотна и безполезна, сред същества, обречени на висша, нечовешка съдба, Тенар изцяло се отдаде на мъката по дома. Мъка не само по Гонт. Защо да не е в съюз със Сесеракх, която можеше и да е принцеса така, както тя самата преди време беше жрица, но която нямаше да полети на огнени криле, защото бе дълбоко и изцяло земна жена? И говореше езика на Тенар! Беше я учила усърдно на хардийски, радваше се на бързината, с която се учеше, но едва сега разбираше, че истинската й радост е била от това, че може да поговори с нея на каргски, да чува и да изрича думи, съдържащи в себе си цялото й детство.
Щом пое по пътеката, водеща до езерцата с риба под върбите, видя Елша. С него имаше някакво момченце. Говореха си тихо и много сериозно. Винаги се радваше, когато видеше Елша. Жалеше го заради болката и страха, който го беше обзел, почиташе го за търпението, с които ги понасяше. Допадаше й откритото му, хубаво лице и езикът му й допадаше. Какво лошо в това да добавиш малко повечко изящество в обикновената реч? А и Гед му се бе доверил.
