Ириан се усмихна.
— Ще отида там.
Двете погледнаха краля.
— Преди да ви изпратя на Роук или да тръгна с вас — бавно заговори той, — трябва да разбера какъв е залогът. Учителю Оникс, съжалявам, че толкова тежки въпроси и толкова рисковани дела ни принуждават така открито да обсъждаме действията си. Но съм убеден, че съветниците ми ще ме подкрепят, след като разбера посоката, в която трябва да действам, и я хвана. Това, което съветът ни трябва да знае, е, че островите ни няма защо да се боят от нападение на Народа на Запада… че примирието, най-малко, се поддържа.
— Поддържа се — заяви Ириан.
— Можете ли да ни кажете колко дълго?
— Половин година? — небрежно предложи тя, сякаш ставаше въпрос за ден-два.
— Ще поддържаме примирието половин година с надеждата, че ще бъде последвано от траен мир. Имам ли право да заявя, лейди Ириан, че за да имаме мир с вас, то вашият народ трябва да се увери, че намесата на нашите магьосници в… законите на живота и смъртта няма да ги застрашава?
— Да застрашава всички ни — отвърна Ириан. — Да.
Тук Лебанен се замисли за миг, след което заяви с най-царствено спокойна вежливост:
— В такъв случай съм убеден, че трябва да замина с вас. — Обърна се към пейките. — Съветници, след като е обявено примирие, трябва да търсим мир. За това търсене ще замина където е нужно, властвайки под знака на Пръстена на Елфаран. Ако виждате някакви пречки за това пътуване, кажете ги тук и сега. Защото под въпрос може да е балансът на силите в Архипелага, както и Равновесието на цялото. И ако трябва да замина, то трябва да го направя веднага. Наближава есента, а пътят до остров Роук не е къс.
Окатите камъни останаха да седят дълго, зяпнали и онемели. После принц Сийг рече:
— Тръгнете, кралю, заминете с нашата надежда и вяра, и с магическия вятър в платната ви. — Последва тихо одобрително жужене сред съветниците: „Да, да. Прав е.“
Сийг попита дали има други въпроси или нещо за обсъждане. Никой не проговори и той закри съвета.
На излизане от тронната зала Лебанен му каза:
— Благодаря ти, Сийг.
На което старият принц отвърна:
— Пред вас и дракона какво можеха да кажат горките душици?
4.
„Делфин“
Много неща трябваше да се уредят преди кралят да може да напусне престолнината си; открит оставаше и въпросът кой трябва да замине с него на Роук. Ириан и Техану, разбира се, а Техану поиска майка й да е с нея. Оникс заяви, че Елша на всяка цена трябва да замине с тях, а също така и пелнийският чародей Сепел, защото Древното знание на Палн имало много общо с такива неща като прехода между живот и смърт. За капитан на „Делфин“ кралят избра Тосла, както бе правил и преди. В отсъствието на краля за държавните дела щеше да се грижи принц Сийг с отбран кръг от съветници — той също го бе правил и преди.
С което всичко бе уредено, или поне Лебанен мислеше така, докато Тенар не го посети два дни преди да отплават и не му каза:
— Ще говориш с драконите за война и мир, както и за още по-значими неща, казва Ириан, неща, засягащи равновесието на всичко в Землемория. Народът на Каргските земи би трябвало да чуе това обсъждане и да има глас в него.
— Ти ще си тяхната представителка.
— Не аз. Аз не съм поданичка на Върховния крал. Единственото лице тук, което може да представлява неговия народ, е дъщеря му.
Лебанен отстъпи крачка назад, извърна се и накрая проговори с глас, приглушен от усилието да удържи гнева си:
— Знаеш, че тя е съвсем непригодна за такова пътуване.
— Не знам такова нещо.
— Не е образована.
— Тя е умна, практична и смела. Съвсем наясно е какво изисква от нея положението й. Вярно, не е обучавана да властва, но пък какво ли може да научи, затворена в онази килия в Речната къща със слугините си и няколко придворни дами?
— Да говори езика ни, преди всичко!
— Тя го прави. Ако се наложи, ще й превеждам.
Лебанен помълча, след което заговори предпазливо:
— Разбирам грижата ти за нейния народ. Ще помисля какво мога да направя. Но принцесата няма място в това пътуване.
— Техану и Ириан твърдят, че тя трябва да дойде с нас. Майстор Оникс твърди, че също като Елша от Таон, нейното изпращане тук точно по това време не може да е случайно съвпадение.
Лебанен се отдръпна още крачка. Тонът му остана сковано търпелив и вежлив:
— Не мога да го позволя. Невежеството и неопитността й ще я превърнат в сериозно бреме. А и не мога да я излагам на риск. Отношенията с баща й…
— В своето „невежество“, както го наричаш, тя ни подсказа как да отговорим на въпросите на Гед. Държиш се с нея толкова непочтително, колкото собствения й баща. Говориш за нея като за някакво безмозъчно същество. — Лицето на Тенар беше пребледняло от гняв. — Щом се страхуваш да я изложиш на риск, помоли я тя самата да го поеме.
Отново настъпи мълчание. Лебанен заговори със същото вдървено спокойствие, без да я поглежда.
— Щом ти, Техану и Орм Ириан сте убедени, че тази жена трябва да дойде с нас на Роук, и Оникс също е съгласен, приемам преценката ви, макар да съм убеден, че е погрешна. Моля те, кажи й, че може да дойде, ако иска.
— Ти си този, който трябва да й го каже.
Той замълча. После излезе от стаята, без да отговори.
Мина покрай Тенар и макар да не я погледна в очите, я видя ясно. Изглеждаше стара и изцедена, ръцете й трепереха. Съжаляваше я, изпитваше срам от проявената грубост към нея, облекчение от това, че никой друг не бе видял сцената; но тези чувства бяха като бледи искри сред огромния мрак на гнева му към нея, към принцесата, към всички и всичко, които му налагаха това фалшиво задължение, този нелеп дълг. На излизане от стаята разкопча яката на ризата си, сякаш го задушаваше.
Дворцовият му иконом, муден и улегнал човек с прозвище Добриян, изглежда, не го очакваше да се върне толкова рано или точно през тази врата, защото подскочи и го зяпна стъписан. Лебанен го изгледа ледено и му каза:
— Съобщи на Върховната принцеса да се яви при мен следобед.
— Върховната принцеса?
— Да не би да са повече от една? Не знаеш ли, че дъщерята на Върховния крал ни е гостенка?
Слисан, Добриян заломоти извинения, но Лебанен го прекъсна:
— Ще отида лично в Речния дом.
И тръгна — гонен, дърпан за ръкава и най-сетне — удържан от усилията на иконома да го забави, колкото да се събере прилична свита, да се изведат коне от конюшните, да се съобщи на молителите, чакащи за аудиенция в Дългата зала, че тя ще се отложи за следобед, и прочие. Всичките му задължения, дългове, всички онези спънки и капани, всички ритуали и лицемерия на кралската му „власт“, които го дърпаха и теглеха надолу като в тресавище, докато го задушат.
Когато най-сетне доведоха коня му, той се метна на седлото толкова рязко, че животното улови настроението му, вдигна се на задните си крака и зарита. Конярите и слугите се дръпнаха уплашено назад и Лебанен изпита злобно задоволство, като видя разширяващия се пред него кръг. Подкара коня право към портата, без да дочака мъжете от свитата му да се качат по седлата. Поведе ги в бърз тръс през градските
