Кралят се намеси.
— Ястреба задава и втори въпрос. „Може ли дракон да премине каменната стена?“ — Погледна Техану.
— Отговорът на този въпрос се съдържа в първия — отвърна тя, — щом драконите са само животни, които могат да говорят, а животните не отиват там. Виждал ли е някой магьосник дракон там? Или вие, милорд? — Погледна първо Оникс, а след това — Лебанен.
Оникс се замисли.
— Не.
Кралят изглеждаше смаян.
— Как никога не съм се сещал за това? Не, не видяхме нито един. Мисля, че там няма дракони.
— Милорд — каза Елша, по-високо от всичко, което бе казвал досега в двореца. — Дракон. — Стоеше с лице към прозореца и посочи.
Всички се обърнаха. В небето над залива на Хавнър видяха дракон, долитащ от запад. Дългите му, бавно поклащащи се криле блестяха червено-златни. В лятната омара зад него се точеше и бавно се разнасяше струя дим.
— Е — каза кралят, — кои покои да приготвя сега за този гост?
Каза го на смях, изумен. Ала щом видя как драконът описа кръг високо в небето и се насочи право към Кулата на меча, изтича от стаята и се понесе надолу по стълбището, разбутвайки стъписаните стражи по коридорите, за да излезе пръв и сам-самичък на терасата под бялата кула.
Терасата беше покривът на залата за пиршества, широка мраморна площадка с ниска балюстрада, и точно над нея се издигаха Кулата на меча и Кулата на кралицата. Когато кралят се появи, драконът бе кацнал и свиваше с метален грохот огромните си криле. Ноктите му бяха издълбали жлебове в мрамора.
Дългата, покрита със златни люспи глава се изви и драконът погледна краля.
Кралят сведе глава, без да срещне очите му. Но остана изправен и заговори ясно.
— Орм Ириан, добре сте дошла. Аз съм Лебанен.
—
Оникс и Техану бяха дотичали след него с няколко стражи. Един от стражите беше извадил меча си. Лебанен видя на един от прозорците на Кулата на кралицата друг, с изпънат лък и стрела, прицелена в гърдите на дракона.
— Приберете оръжията! — прокънтяха от гласа му кулите и стражът се подчини толкова припряно, че едва не изтърва меча си, но стрелецът сниши лъка с голяма неохота, притеснен, че ще остави краля си беззащитен.
— Медеу — прошепна Техану, застанала до Лебанен, без очите й да се отклонят от дракона. Огромната глава отново се извърна и грамадното кехлибарено око блесна немигащо, обкръжено от златни люспи.
После драконът заговори.
Оникс зашепна от другата страна на краля това, което звярът говореше и което Техану отвръщаше.
— Дъще на Калесин — каза звярът, — ти не летиш.
— Не мога да се променя, сестро — отвърна Техану.
— Аз да се променя ли?
— За малко, ако благоволиш.
И тогава хората на терасата и по прозорците на кулата видяха най-странното нещо, което можеха да видят някога, колкото и дълго да живееха в свят на чародейства и чудеса. Видяха дракона, огромното същество, чийто люспест корем и покрита с шипове опашка заемаха половината ширина на терасата и чиято увенчана с червени рога глава се издигаше два пъти над ръста на краля — видяха го как сниши гигантската си глава и така затрепера, че крилете му закънтяха като цимбали, и не дим излезе от ноздрите му, а бяла мъгла, която обви в облак страховитото му туловище и то се замъгли, като тънка пелена над посърнала трева; и се стопи. Обедното слънце огря опърления, надраскан с жлебове бял мрамор. И нямаше дракон. Имаше жена. Стоеше на десетина крачки от Техану и краля. Стоеше там, където можеше да е било сърцето на дракона.
Беше млада, висока, мускулеста, мургава, тъмнокоса, облечена в селска женска риза и панталони, босонога. Стоеше неподвижно, като че ли смутена. Огледа стъписано тялото си. Вдигна ръка пред очите си.
— Какъв дребосък! — промълви на простата човешка реч и се засмя. Погледна Техану. — Все едно че съм обула обувчиците, които носех на пет годинки.
Двете жени пристъпиха една към друга. И се прегърнаха церемониално, като тежко снаряжени воини или като два кораба, срещащи се в открито море. Задържаха се леко, но продължително. Пуснаха се и се обърнаха с лице към краля.
— Лейди Ириан — каза той с поклон.
Тя го изгледа малко смутено и му отвърна с непохватен реверанс. Когато вдигна глава, той видя, че очите й са с цвета на янтар, и извърна поглед.
— В този образ не мога да ви причиня зло — каза му тя с широка усмивка. — Ваше величество — добави с неловка учтивост.
Той отново се поклони. Този път като че ли той беше смутеният. Погледна към Техану, после се извърна към Тенар, излязла на терасата с Елша. Всички мълчаха.
Очите на Ириан се спряха на Оникс, застанал в сивото си наметало малко зад краля, и лицето й отново се озари.
— Господине — промълви тя, — от остров Роук ли сте? Познавате ли Повелителя на шарките?
Оникс се поклони и кимна. Не посмя да я погледне в очите.
— Как е той? Разхожда ли се между своите дървета?
Магьосникът кимна отново.
— А Вратаря, Билкаря и Куремкармерук? Бяха ми приятели, подкрепиха ме. Ако се върнете там, моля ви, предайте им моята обич и дълбока почит.
— Ще им предам — отвърна чародеят.
— Майка ми е тук — тихо каза Техану на Ириан. — Тенар от Атуан.
— Тенар от Гонт — каза Лебанен с леко развълнуван глас.
Ириан погледна Тенар с нескрита почуда.
— Вие сте тази, която донесе Пръстена на мира от Земята на Белокосите заедно с Върховния маг?
— Да — отвърна Тенар и се взря също толкова искрено в Ириан.
На терасата над тях, обкръжаваща Кулата на меча, се забеляза раздвижване: тръбачите бяха излезли, за да възвестят поредния час, но в момента всички се бяха струпали на южната страна над терасата и надничаха, за да видят дракона. По всички прозорци на дворцовите кули се мяркаха лица, а тътенът от човешки гласове по улиците се носеше като приливна вълна.
— Когато възвестят първия час — каза Лебанен, — съветът ще се събере отново. Съветниците сигурно са видели идването ви, милейди, или поне са чули за него. Тъй че, ако благоволите, смятам, че ще е най- добре да се появите пред тях и да ви видят с очите си. А ако им заговорите, убеден съм, че ще ви изслушат.
— Добре — отвърна Ириан. За миг у нея се долови някаква безчувствена тромавост, присъща на влечуго. Но щом се раздвижи, това изчезна и тя отново заприлича просто на снажна млада жена, пристъпваща доста непохватно. Обърна се към Техану и каза с усмивка: — Имам чувството, че ще полетя нагоре като искра, никаква тежест няма в мен!
Четирите тръби на кулата зазвучаха на запад, на север, на изток и на юг, повтаряйки фраза от траурната песен на крал отпреди петстотин години, сътворена по повод смъртта на негов приятел.
За миг сегашният крал си представи лицето на онзи човек, Ерет-Акбе, застанал на брега на Селидор — тъмноок, потънал в скръб, смъртно ранен, сред костите на дракона, който го беше убил. Странно му се стори, че му хрумват толкова далечни неща точно в такъв момент; ала все пак нямаше нищо странно в това, след като живи и мъртви, хора и дракони ги привличаше нещо, което предстоеше. Нещо, което той все още не можеше да проумее.
Той се спря, докато Ириан и Техану се изравнят с него. Тръгна с тях към двореца и заговори:
