наполовина в развалини. Лебанен го беше възстановил почти изцяло и с голямо великолепие. Търговците на Вътрешните острови в първоначалната си радост, че отново си имат крал и закони, защитаващи търговията им, бяха повишили приходите му и му бяха предложили още пари за подобни начинания; през първите няколко години дори не се оплакваха, че данъците съсипват търговията им и могат да оставят децата им разорени. Ето защо той можа да направи Новия дворец отново нов и великолепен. Но самата тронна зала, след като беше възстановен старият таван от дебели греди, а тесните, високи прозорци отново бяха остъклени, беше оставил с древната й суровост.
През кратките лъжединастии и Тъмните времена на тирани, узурпатори и пиратски главатари, през всичките беди, нанасяни от времето и амбициите, тронът на кралството беше стоял непокътнат в дъното на дългата зала: дървен стол с висок гръб, на обикновен дървен подиум. Някога бе имал златен обков. Него отдавна го нямаше: малките, изтръгнати златни гвоздеи бяха оставили дупки в дървото. Копринените му подложки и украси бяха откраднати или изядени от молците, мишките и плесента. Нищо друго не показваше какво представлява този стол, освен мястото, на което стоеше, и смътно различимата резба на гърба му — чапла, носеща в клюна си клонка от офика. Фамилният герб на дома Енлад.
Кралете от този дом бяха дошли от Енлад на Хавнър преди осемстотин години. Там, където е Върховният трон на Моред, казваха, там е кралството.
Лебанен бе заповядал да го почистят, гнилото дърво да се поправи и подмени, да се намаже с масло и излъска до тъмен сатен, но го остави небоядисан, непозлатен, гол. Някои богати люде, идващи да се възхитят на разкошния палат, одумваха недоволно тронната зала и трона.
— Прилича на хамбар — казваха те, и: — Това Върховният трон на Моред ли е, или столът на някой стар селяк?
На което според някои кралят отговарял:
— Какво е едно кралство без хамбарите, които ни хранят, и селяците, които отглеждат зърното? — Според други отговарял: — Моето кралство позлатени и кадифени дрънкулки ли е, или се опира на силата на дървото и камъка? — Други пък твърдяха, че нищо не отговарял, освен че просто така му харесва. И тъй като кралският му задник седеше на голия трон, критиците му нямаха последната дума по въпроса.
В тази строга зала с високи тавански греди, в прохладното утро с морска мъгла в късното лято, се събра Кралският съвет: деветдесет и един мъже и жени, сто, ако бяха дошли всички. Всички те бяха избрани от краля, някои за да представят големите благородни и царствени родове на Вътрешните острови, заклети васали на Короната; други — за да защитават интересите на други острови и части от Архипелага; трети — защото кралят ги беше намерил, или се надяваше, че ще се окажат полезни като държавни съветници. Имаше търговци, корабовладелци и представители от Хавнър и други големи пристанищни градове от Морето на Еа и Вътрешното море, внушителни и достолепни в тъмните си халати от тежка коприна. Имаше майстори на гилдии, гъвкави и лукави в сделките, сред които се открояваше една светлоока жена със здрави ръце, представителка на рудничарите от Оскил. Имаше магьосници от Роук като Оникс, в сивите им наметала и с дебели тояги. Тук беше и един пелнийски магьосник, наричан Учителя Сепел, който не носеше тояга и около когото повечето хора обикаляха в широк кръг, въпреки че изглеждаше съвсем безобиден. Имаше благороднички, млади и стари, от кралски владения и княжества, някои в коприни от Лорбанъри и перли от Пясъчните острови, и две Островитянки, едри, грубовати и излъчващи достолепие, една от Ифиш и една от Корп, да говорят от името на хората от Източния разлив. Имаше и няколко поети, няколко учени хора от древните училища на Еа и на Енладите, и няколко капитани на войска или от кралските кораби.
Всички тези съветници бяха избрани от краля. След всеки две или три години той или ги канеше да останат да служат още, или ги отпращаше по домовете им с благодарности и почести и ги подменяше. Всички закони и налози, всички присъди по дела, представяни пред трона, той обсъждаше с тях, изслушваше техния съвет. След това те гласуваха по неговото предложение и то биваше налагано само със съгласието на мнозинството. Имаше и такива, които твърдяха, че съветът не е нищо освен кралски галеници и кукли, и наистина можеше и да е така. В повечето случаи кралят налагаше волята си, стига да решеше да я отстоява. Често не изразяваше мнение и оставяше съветът да вземе решение. Мнозина съветници бяха установили, че ако разполагат с достатъчно факти, които да подкрепят позицията им, и ги отстоят добре, могат да склонят останалите и дори да убедят краля. Тъй че споровете между различните групировки и органи в съвета често се разгорещяваха и дори при пълен съвет кралят на няколко пъти беше срещал съпротива и възражения и беше губил в гласуването. Беше добър дипломат, но посредствен политикан.
Самият той смяташе, че съветът му служи добре, а хората на властта бяха започнали да го уважават. Простолюдието обаче не обръщаше много внимание на съвета. Обикновените хора възлагаха надеждите си на кралската особа. Имаше над хиляда песни и балади за сина на Моред, принца, който се върнал на гърба на дракона от смъртта към бреговете на деня, героя на Сора, владетеля на Меча на Сериад, Самодивското дърво, Ясена на Енлад, любимия на всички крал, който властваше под Знака на мира. Но щеше да е трудно да се съчинят песни за съветници, обсъждащи митнически такси.
И тъй, макар и невъзпети, те се стичаха и заемаха местата си на подплатените пейки срещу неподплатения трон. Когато кралят влезе, станаха. С него дойде Жената на Гонт, която повечето бяха виждали преди, тъй че не предизвика вълнение, и някакъв дребен мъж в ръждиво черно.
— Прилича на селски заклинател — промълви един търговец от Камери на съседа си, корабостроител от Уей, а той му прошепна с примирен, незлоблив тон:
— Несъмнено.
Мнозина от съветниците също обичаха краля, или поне го харесваха — нали тъкмо той в края на краищата беше поставил властта в ръцете им, и макар да не се чувстваха задължени да са му благодарни, все пак уважаваха преценката му.
Старата владетелка на Ебеа влезе позакъсняла, а принц Сийг, който председателстваше според протокола, покани съвета да седне. Всички седнаха.
— Чуйте краля — обяви Сийг и всички се смълчаха.
Той им съобщи, и за мнозина това бе първата сериозна вест по този въпрос, за набезите на дракони над Западен Хавнър, и как е тръгнал с Жената на Гонт, Техану, да преговаря с тях.
Държа ги в напрежение, докато им говореше за предишните нападения на дракони по островите на запад, и накратко им разказа историята на Оникс за момичето, превърнало се в дракон на Роукската могила, и им напомни също тъй, че Техану е обявена за дъщеря от Тенар на Пръстена, от някогашния Велик маг на Роук, както и от дракона Калесин, на чийто гръб самият крал бе донесен от Селидор.
Накрая им разказа какво се бе случило преди три дни призори при прохода на планините Фалиерн.
Завърши с думите:
— Драконът отнесе посланието на Техану до Орм Ириан в Палн, на повече от триста мили. Но драконите са по-бързи от всеки кораб, дори с магическия вятър. Можем да очакваме Орм Ириан всеки момент.
Принц Сийг зададе първия въпрос — знаеше, че кралят ще го посрещне с охота:
— Какво се надявате да спечелите, владетелю, като преговаряте с един дракон?
Отговорът беше бърз:
— Много повече, отколкото бихме спечелили, ако се опитахме да се борим. Трудно ми е да го изрека, но това е истината: срещу гнева на тези огромни същества, ако наистина се възправят срещу нас в цялата си чет, ние нямаме никаква защита. Мъдри хора ми казват, че може би съществува едно място, където бихме могли да устоим срещу тях, остров Роук. А на Роук може би ще се намери само един човек, който би могъл да устои срещу един-единствен дракон, без да бъде унищожен. Следователно трябва да се опитаме да разберем повода за техния гняв и като го премахнем, да сключим мир с тях.
— Те са животни — заяви старият владетел на Фелкуей. — Хората не могат да се споразумяват с животни, да сключват мир с тях.
— Нима не притежаваме Меча на Ерет-Акбе, който уби Великия дракон? — извика един млад съветник.
Отговори му друг:
— А кой уби Ерет-Акбе?
Споровете в съвета обикновено минаваха бурно, въпреки че принц Сийг държеше стриктно на правилата и не позволяваше на никого да прекъсва друг или да говори повече от обръщането на двуминутния пясъчен часовник. Бърборковците биваха прекъсвани с трясъка на жезъла на принца със сребърния връх по пода и повика му към следващия говорител. И така, те говореха и се надвикваха бързо, и всички неща, които
