Другият вятър

него. И така ще бъда погубена.

— Защо ще си погубена, ако се омъжиш за него?

— Ако се омъжа за него, ще трябва да му дам името си. Ако той го изрече, ще открадне душата ми. Това правят прокълнатите магьосници. Затова винаги си крият имената. Но ако открадне душата ми, няма да мога да умра. Ще трябва да живея вечно без тялото си, като птица, която не може да лети, и никога няма да се преродя.

— Затова ли криеше името си?

— На теб го дадох, скъпа приятелко.

— Ценя високо дара ти, приятелко — отвърна живо Тенар. — Но тук можеш да кажеш името си на всеки, на когото поискаш. С него не могат да откраднат душата ти. Повярвай ми, Сесеракх. И можеш да му се довериш. Той не ти… няма да ти направи нищо лошо.

Момичето долови колебанието й.

— Но би искал. Тенар, скъпа, знам какво представлявам тук. В онзи голям град Авабат, където е баща ми, бях глупава, невежа жена от пустинята. Фейагат. Градските жени се подсмихваха и ме сочеха с пръст, щом ме видеха, онези мръсници с голи лица. А тук е още по-зле. Никого не мога да разбера и те не ме разбират, и всичко, всичко е различно! Дори храната не знам каква е, магьосническа храна, главата ми се замайва. Не знам какви са табутата, няма жреци, които да попиташ, само магьоснички, тъмни и гололики. И забелязах как ме гледат. Знаеш ли, през фейаг се вижда! Лицето му видях. Много е красив, прилича на воин, но е черен магьосник и ме мрази. Не ми казвай, че не е така, защото го знам. И мисля, че щом научи името ми, ще прати душата ми в онова място завинаги.

След като помълча, загледана в полюшващите се клони на върбите над ромонящата тихо вода, натъжена и уморена, Тенар промълви:

— Значи това, което трябва да направиш, принцесо, е да се научиш как да го накараш да те харесва. Какво друго можеш да направиш?

Сесеракх тъжно сви рамене.

— Ще ти е от полза ако разбираш какво казва.

— Дъра-дъра-дъра. Всички само това казват и нищо не се разбира.

— И те не ни разбират. Хайде, принцесо, как може той да те хареса, ако всичко, което ти му казваш, е дъра-дъра-дъра? Виж. — Вдигна ръката си, посочи я с другата и каза думата първо на каргски, а после — на хардийски.

Сесеракх повтори и двете думи много старателно. След още няколко части на тялото тя изведнъж схвана възможностите, които й предлагаше превеждането, и поизправи рамене.

— Как магьосниците казват „крал“?

— Агни. Това е дума на Древната реч. Мъжът ми ми го каза.

Още докато го изричаше, усети, че е глупаво в този момент да намесва и наличието на трети език; но не това привлече вниманието на принцесата.

— Ти имаш съпруг? — Сесеракх я зяпна със светнали като на лъвица очи и се засмя звучно. — О, колко великолепно! Мислех, че си жрица! О, моля те, приятелко, разкажи ми за него! Той воин ли е? Красив ли е? Обичаш ли го?

След като кралят замина да търси дракони, Елша нямаше представа какво да прави; чувстваше се съвсем безполезен, струваше му се, че незаслужено седи в двореца и яде кралската храна, че е виновен за неприятностите, които беше донесъл със себе си. Не можеше да седи по цял ден в стаята си, затова излезе по улиците, но великолепието и оживлението на големия град само го обезсърчаваха, а като нямаше нито пари, нито някаква цел, само обикаляше, докато не се умори. После се връщаше в двореца на Махарион и се чудеше дали строгите стражи ще го пуснат да влезе. Това, което донякъде го успокояваше, бяха дворцовите градини. Надяваше се там отново да срещне Роуди, но детето не се появи, и така може би беше по-добре. Елша смяташе, че не бива да разговаря с хора. Ръцете, които се протягаха към него откъм смъртта, можеха да се протегнат и за тях.

На третия ден след заминаването на краля той слезе да се поразходи покрай градинските езерца. През деня беше много горещо. Вечерта беше безветрена и душна. Взе и Дръп и го пусна да гони бръмбарчета под храстите, а самият той седна на една пейка край голямата върба и загледа сребристозелените проблясъци на шараните във водата. Чувстваше се самотен и отпаднал. Усещаше как рухва вътрешната му защита срещу онези гласове и протягащи се ръце. Каква бе ползата от това, че е тук, в края на краищата? Не беше ли по-добре просто да се спусне в онзи сън веднъж и завинаги, да слезе по онзи хълм и да се свърши? Никой на света нямаше да скърби за него, а смъртта му щеше да им спести тази напаст, която им бе донесъл. Предостатъчно им беше да се борят с дракони. Може би ако слезеше там, щеше да види Лилия.

Ако умреше, нямаше да могат да се докоснат. Магьосниците твърдяха, че няма дори да го поискат. Твърдяха, че мъртвите забравят какво е да си жив. Но Лилия бе протегнала ръце към него. Отначало поне, за малко макар, може би щяха да си спомнят живота достатъчно, за да се погледнат, да се видят един друг, макар и да не се докоснат.

— Елша.

Вдигна бавно глава към жената, застанала наблизо. Дребната сивокоса жена, Тенар. Забеляза угрижеността й, но не знаеше какво я е разтревожило. После си спомни, че дъщеря й, обгореното момиче, беше заминала с краля. Навярно бяха получили лоша вест. Навярно всички бяха загинали.

— Зле ли ти е, Елша? — попита го тя.

Той поклати глава. Беше му трудно да говори. Чак сега разбра колко лесно щеше да е на онази, другата земя, без да говори. Без да среща очите на хора. Без да го тревожат.

Тя седна на пейката до него.

— Изглеждаш ми разтревожен.

Отвърна й с вял жест — всичко е наред, все едно.

— Бил си на Гонт. С моя съпруг, Ястреба. Той как е? Грижеше ли се за себе си?

— Да — отвърна Елша. И се постара да й отговори по-съдържателно. — Беше изключително гостоприемен.

— Радвам се да го чуя. Безпокоя се за него. Поддържа къщата не по-зле от мен, но все пак не обичам да го оставям сам задълго… Моля те, разкажи ми с какво се занимаваше той, докато му гостуваше?

Разказа й как Ястреба беше набрал кошница сливи и я беше занесъл за продан, как двамата бяха оправили оградата, как Ястреба му бе помогнал да спи.

Тя го слушаше съсредоточено, сериозно, сякаш всички тези дребни неща имаха за нея не по-малка тежест от странните събития, за които си бяха говорили преди три дни — това, че мъртвите зоват един жив човек, че едно момиче се превръща в дракон, че дракони палят пожарища по островите на запад.

В края на краищата той самият не знаеше вече кое тежи повече — големите и странни неща, или дребните.

— Жалко че не мога да се прибера у дома — въздъхна жената.

— И аз бих могъл да съжаля, но ще е напразно. Струва ми се, че никога вече не ще се върна у дома. — Не разбра защо го каза, но след като чу думите си, реши, че са верни.

Тя го изгледа продължително с кротките си сиви очи, без да каже нищо.

— Бих искала и дъщеря ми да се върне с мен у дома — каза тя, — но това също би било напразно. Знам, че трябва да продължи. Не знам накъде.

— Ще ми кажете ли какъв дар притежава тя, що за жена е, за да я повика кралят и да я вземе със себе си за среща с драконите?

— Ох, ако знаех, щях да ти кажа — отвърна Тенар с глас, изпълнен с тъга, с обич и горчилка. — Тя не ми е родна дъщеря, както може би вече си предположил или си го разбрал. Дойде при мен като малко дете, спасено от огъня, но на косъм, и така и не се изцери напълно… Когато Ястреба се върна при мен, стана и негова дъщеря. И спаси и мен, и него от жестока смърт, като призова един дракон, Калесин, наречен „Най- древния“. А драконът я нарече своя дъщеря. Тъй че е дете на много родители и ничие, непощадена от болка, но и спасена от огън. Коя е в действителност може би никога няма да разбера. Но бих искала сега да е тук, при мен, извън всякаква опасност!