Другият вятър

не изпитваше, но имаше чувството, че не е самата тя, че говори някой друг, актьор, играещ ролята й.

— Водата ти харесва? — запита принцесата. Лицето й си беше възвърнало нормалния цвят на гъста сметана, а очите й, вече не толкова подути от сълзите, бяха синкаво златисти, или просто сини, със златни точици.

— Да. А на теб?

— Мразя я. Там, където живеех, нямаше вода.

— Пустиня? И аз живях в пустиня. До шестнайсет. После прекосих морето и дойдох на запад. Обичам водата, морето, реките.

— О, морето! — проплака Сесеракх, сви се и се хвана за главата. — О, мразя го, мразя го! Душата си изповръщах. През цялото време. Ден след ден. Не искам никога повече да видя море. — Погледна бързо през клоните на върбите към кроткия плитък поток отдолу. — Е, тази река не е лоша — каза малко недоверчиво.

Една от жените донесе поднос с кана и две чаши и Тенар с наслада отпи от студената вода.

— Принцесо, имаме да поговорим за много неща. Но първо: драконите все още са много далече оттук, на запад. Кралят и дъщеря ми отидоха да поговорят с тях.

— Да поговорят с тях?

— Да. — Щеше да продължи, но каза: — А сега, моля разкажете ми за драконите в Хур-ат-Хур.

Като дете й бяха разправяли, че в Хур-ат-Хур имало дракони. Дракони в планините, разбойници из пустините. Хур-ат-Хур беше бедна и далечна страна и оттам не идваха никакви стоки освен опали, тюркоази и кедрово дърво.

Сесеракх въздъхна дълбоко. В очите й отново бликнаха сълзи.

— Като помисля за родния дом, се разплаквам — каза тя с такова искрено простодушие, че самата Тенар се насълзи. — Ами, драконите живеят в планините. На два, три дни път от Месрет. Там горе са само скали и никой не безпокои драконите, а и те не досаждат на никого. Но веднъж в годината слизат, пълзят по някакъв път. По-скоро пътека, цялата покрита с гладка прах, направена от коремите им, след като пълзят по нея, откакто свят се помни. Наричат го „Драконовия път“. — Забеляза, че Тенар я слуша с дълбоко внимание, и продължи: — Да се пресича Драконовият път е табу. Човек изобщо не трябва да стъпва на него. Трябва да го заобикаля, южно от Мястото на жертвоприношението. Те започват пълзенето си надолу в края на пролетта. На четвъртия ден от петия месец всички пристигат на Мястото на жертвоприношението. Никой не закъснява. И всички от Месрет и околните села са там и ги чакат. И после, след като всички те дойдат по Драконовия път, жреците започват жертвоприношението. И това е… Вие в Атуан нямате ли пролетното жертвоприношение?

Тенар поклати глава.

— Е, точно от това се уплаших, нали разбираш, че може да е човешко жертвоприношение. Ако нещата не вървят добре, тогава принасят в жертва кралска дъщеря. Или пък ще е някое обикновено момиче. Но това не са го правили от дълго време. Поне откакто аз се помня. Откакто баща ми надви всички останали крале. Оттогава принасят в жертва само по някоя коза или овца. Кръвта събират в купи, а тлъстото месо го хвърлят в свещения огън и призовават драконите. И всички дракони изпълзяват до него. Пият кръвта и ядат огъня. — Стисна за миг очи; Тенар — също. — После драконите се връщат в планините, а ние — в Месрет.

— Колко големи са драконите?

Сесеракх разпери ръце на около метър.

— Понякога са по-големи.

— И не могат да летят? Нито да говорят?

— О, не. Крилете им са като отсечени. Издават някакъв съсък. Животните не могат да говорят. Но са свещени животни. Те са знакът на живота, защото огънят е живот, а те могат да ядат огън и да храчат огън. И са свещени, защото идват на пролетното жертвоприношение. Дори нито един човек да не дойде, драконите ще дойдат и ще се съберат там. Ние отиваме там, защото драконите идват. Жреците винаги говорят за това преди жертвоприношението.

Тенар дълго помисли над разказа й.

— Драконите тук на запад — заговори тя — са големи. Огромни. И могат да летят. Животни са, но могат да говорят. И също така са свещени. И опасни.

— Е — каза принцесата, — драконите може и да са животни, но повече приличат на нас, отколкото прокълнатите магьосници.

„Прокълнатите магьосници“ го изрече като една дума и без някакво особено натъртване. Тенар помнеше фразата от детството си. Означаваше „Тъмния народ“, хардийския народ на Архипелага.

— А защо?

— Защото драконите са преродени! Като всички животни. Като нас. — Сесеракх я изгледа с откровено любопитство. — Мислех, че щом си била жрица на Най-святото място на Гробниците, ще знаеш за тези неща много повече от мен.

— Но там нямахме дракони — отвърна Тенар. — За тях нищичко не съм учила. Моля те, приятелко, разкажи ми.

— Ами, да видим дали ще мога да го разкажа точно. Но тази приказка е зимна. Предполагам, че няма нищо лошо в това да я разкажа тук лете. Все едно, тук бездруго всичко е объркано. — Въздъхна. — Ами, в началото, нали, най-напред, всички ние сме били едно и също, всички хора и животни, вършили сме едни и същи неща. А после сме се научили да умираме. И така сме се научили да се прераждаме. Като един вид същество, или като друг. Но това е все едно, защото както и да умреш, ще се преродиш отново и рано или късно ще минеш през всички видове.

Тенар кимна. Дотук историята й беше позната.

— Но най-добрите същества, в които можеш да се преродиш, са хората и драконите, защото те са свещените същества. Тъй че човек се мъчи да не нарушава табутата, да спазва Предписанията, за да получи по-добър шанс отново да бъде личност, или поне дракон… Щом драконите тук могат да говорят и са толкова големи, разбирам каква голяма награда би трябвало да е това. Да жадуваш отново да си от нашия вид май не си струва чак толкова.

— Но историята е за прокълнатите магьосници, които открили Ведурнана — продължи тя. — Това било едно нещо, не знам точно какво, дето казало на някои хора, че ако се съгласят никога да не умират и да не се прераждат, могат да се научат как да правят магия. И те предпочели това, избрали Ведурнана. И с него отишли на запад. А то ги направило тъмни. И сега живеят тук. Всички хора тук — те са онези, които са избрали Ведурнана. Живеят и могат да правят прокълнатите си магии, ала не могат да умрат. Само телата им умират. Останалото от тях отива в някакво тъмно място и никога не се преражда. И приличат на птици. Но не могат да летят.

— Да — промълви Тенар.

— Това не си ли го учила на Атуан?

— Не — отвърна Тенар.

В ума й изплува споменът за разказа на Жената от Кемай, предаден й от Оджиън: в началото на времето човечеството и драконите били едно, но драконите избрали дивото и свободата, а човечеството — богатството и силата. Един избор, една раздяла. Дали не беше същата история?

Но образът, който тегнеше на сърцето й, беше Гед, клекнал насред онази каменна стая, с малка, черна и клюнеста глава…

— Ведурнанът не е онзи пръстен, нали? Дето все ми говорят, че ще трябва да нося?

Тенар се постара да изтласка от ума си спомена за Рисуваната стая и за съня си и да се съсредоточи върху въпроса на Сесеракх.

— Пръстен ли?

— Пръстенът на Уртакби.

— Ерет-Акбе. Не. Това е Пръстенът на мира. И ти ще го носиш само ако и когато станеш кралицата на крал Лебанен. А ако това стане, ще си щастлива жена.

На лицето на Сесеракх се бе изписало любопитство. Не беше намусено, нито цинично. По-скоро беше безнадеждно, полунасмешливо, търпеливо, изражение на жена, с десетилетия по-възрастна.

— Тук не става въпрос за късмет, скъпа ми приятелко Тенар — рече тя. — Аз трябва да се омъжа за