Искаше му се да я успокои, но и неговото сърце се беше свило.
— Разкажи ми за жена си, Елша.
— Не мога — каза той след дълго мълчание. — Щях да го направя, ако можех, господарке Тенар. Толкова ми тежи тази вечер целият този ужас и страх. Мъча се да мисля за Лилия, но виждам само онази тъмна пустош, която се спуска все надолу и надолу, и не мога да я видя в нея. Всичките спомени, които имах за нея, бяха за мен като въздуха и водата, всичко това изтече и потъна в онова сухо място. Нищо не ми остана.
— Съжалявам — промълви тя и двамата отново се умълчаха. Здрачът се усилваше. Беше безветрено, много топло. Светлините на двореца струяха от прозорците и през неподвижните, унили листа на върбите.
— Става нещо — каза Тенар. — Става някаква голяма промяна в света. Може би няма да ни остане нищо от онова, което сме знаели.
Елша погледна нагоре към смрачаващото се небе. Дворцовите кули се очертаваха ясно, белият им мрамор и алабастър улавяха всичката светлина, останала на запад. Очите му подириха острието на меча, забит на върха на най-високата кула, и той го видя — тънка сребриста ивица.
— Вижте.
На върха на меча, като диамант или като капка вода, светеше звезда. Пред очите им звездата се освободи от острието и се издигна високо над него.
В двореца или пред стените му се разнесоха гласове; прозвуча рог, рязко и властно.
— Върнали са се — промълви Тенар и стана. Във въздуха се носеше възбуда и Елша също се изправи. Тенар забърза към двореца, откъдето можеше да се види пристанището. Но преди да прибере Дръп, Елша отново вдигна очи към меча, вече съвсем бледа резка тъмното небе, и към звездата, носеща се ярка над него.
„Делфин“ влезе в залива в безветрената лятна нощ, понесе се напористо напред с издути от магическия вятър платна. Никой в двореца не беше очаквал, че кралят ще се върне толкова скоро, но всичко беше подредено и готово за неговото идване. Кеят моментално се напълни с придворни, свободни от служба войници и градско население, готови да го поздравят, а и песнопойци и артисти се бяха струпали, за да чуят как се е сразил и е надвил драконите, та да могат да го разкажат в балади.
Останаха разочаровани: кралят и свитата му поеха право към двореца, а войниците и моряците от кораба казаха само:
— Отидоха нагоре, над пясъците на Онева, и след два дни се върнаха. Магьосникът ни изпрати вест по птица, защото тогава бяхме при Портите на Залива, а трябваше да ги срещнем в Южното пристанище. Отидохме и те ни чакаха при устието на реката, всички невредими. Но видяхме пушека от пламналите гори над Южен Фалиерн.
Тенар беше сред тълпата на кея и Техану отиде право при нея. Прегърнаха се пламенно. Но докато вървяха по улиците сред вечерните светлини и радостните възгласи, Тенар продължаваше да си мисли: „Променила се е. Никога вече няма да се върне у дома.“
Лебанен крачеше сред гвардията си. Напрегнат и зареден с енергия, изглеждаше царствен, излъчваше войнственост. „Ерет-Акбе“, викаха хората, щом го видеха, и „Сине на Моред!“ На стъпалата на двореца той се обърна с лице към всички. Имаше силен глас, решеше ли да го използва, и сега той прокънтя и усмири шума на тълпите.
— Чуйте, хора на Хавнър! Жената на Гонт говори от наше име с един от главните дракони. Уговориха примирие. Един от тях ще дойде при нас. Дракон ще дойде тук, в град Хавнър, при двореца на Махарион. Не да руши, а да преговаря. Дойде време, когато хората и драконите трябва да се срещнат и да разговарят. Затова ви казвам: дойде ли драконът, не се бойте от него, не се бийте с него, не бягайте от него, а го поздравете в Знака на мира. Поздравете го, както бихте поздравили велик владетел, дошъл в мир от далечна земя. И не се бойте. Защото сме закриляни от меча на Ерет-Акбе и от Пръстена на Елфаран, и от името на Моред. А от свое лично име, обещавам ви, че докато съм жив, ще браня този град и това кралство!
Всички слушаха, затаили дъх. Взрив от възторжени викове последва думите му, когато той се обърна и влезе в двореца.
— Сметнах, че ще е добре да ги предупредя — каза той с обичайно кроткия си глас на Техану и тя кимна. Говореше й като на приятел и тя се държеше като такава. Тенар и придворните веднага го забелязаха.
После кралят се разпореди на заранта, в четвъртия час на утрото, да се събере пълният Дворцов съвет и всички се пръснаха; но Лебанен спря Тенар за малко, след като Техану се отдалечи.
— Тя е тази, която ни брани — каза той.
— Сама?
— Не се бой за нея. Тя е дъщеря на дракон и сестра на дракон. Отива там, където ние не можем. Не се бой за нея, Тенар.
Тя сведе кротко глава.
— Благодаря ти, че ми я върна здрава и невредима. Поне засега.
Бяха се отделили от останалите, в коридора, водещ към източните покои на двореца. Тенар вдигна очи към краля.
— Говорих с принцесата за дракони.
— Принцесата ли — повтори той безразлично.
— Тя си има име. Не мога да ти го кажа, защото вярва, че можеш да го използваш, за да унищожиш душата й.
Той се намръщи.
— В Хур-ат-Хур има дракони. Малки, според нея, и без криле, и не говорят. Но са свещени. Свещеният знак, залогът за смъртта и прераждането. Тя ми напомни, че моят народ не отива там, където отиват вашите хора, когато умрат. Онази суха земя, за която разказва Елша, ние не отиваме там. Нито принцесата, нито аз. Нито драконите.
Сдържаността на Лебанен моментално се смени с напрегнато внимание.
— Въпросите на Гед за Техану — промълви той. — Това ли са отговорите?
— Зная само това, което принцесата ми каза, или ми го припомни. Тази вечер ще говоря с Техану за това.
Той се намръщи замислено; после лицето му се проясни. Наведе се и целуна Тенар по бузата за лека нощ. Отдалечи се и тя го изгледа. Беше разтопил сърцето й, беше я замаял, но не беше заслепена. „Още го е страх от принцесата“ — помисли тя.
Тронната зала беше най-старото помещение в двореца на Махарион. Беше залата на Гемал Морския син, принца на Илиен, станал крал в Хавнър и от чието родословие произлизаше кралица Херу и нейният син Махарион. Хавнърската балада гласеше:
Около тази зала в продължение на столетие наследниците на Гемал бяха съградили още по-голям дворец, а накрая Херу и Махарион бяха издигнали Кулата от алабастър, Кулата на кралицата и Кулата на меча.
Всичко това се бе съхранило; но въпреки че народът на Хавнър неизменно го беше наричал Новия дворец през всичките векове след смъртта на Махарион, когато Лебанен дойде на трона, той беше стар и
