трябваше да се кажат, както и много неща, които нямаше нужда да се казват, се казваха, после се отхвърляха и се казваха отново. Спореха най-вече дали трябва да тръгнат на война, да се бият с драконите и да ги надвият.
— Един отряд стрелци на някой от бойните кораби на краля би трябвало да ги свали като гъски — изрева някакъв разгорещен търговец от Уотхорт.
— Нима ще пълзим пред безмозъчни зверове? Нима не са останали герои между нас? — настоя властно господарката на Отокни.
На това Оникс отвърна рязко:
— Безмозъчни ли? Та те говорят на Езика на Сътворението, на езика, на който се опира цялата ни магия и мощ. Те са зверове толкова, колкото и ние сме зверове. Хората са животни, способни да говорят.
Един капитан на кораб, стар, обрулен от вятъра и слънцето мъж, каза:
— Тогава не трябва ли тъкмо вие, магьосниците, да говорите с тях? След като познавате речта им и може би споделяте тяхната мощ? Кралят говори за някакво момиче, което се превърнало в дракон. Но маговете могат да се превъплътят в дракони, когато пожелаят. Не могат ли магьосниците на Роук да говорят с тях или да се сразят с тях, ако трябва, равностойно?
Магьосникът от Палн се изправи. Беше нисък мъж, с тих глас.
— Да придобиеш друг облик значи да станеш същото същество, капитане — заговори той учтиво. — Един магьосник може да заприлича на дракон. Но истинската Промяна е изкуство, пълно с рискове. Особено сега. Една малка промяна сред огромни промени е като дъх срещу бурен вятър… Но сред нас има една, която не се нуждае от никакво изкуство и все пак може да говори от наше име на драконите по-добре от всеки друг. Стига да е готова да говори от наше име.
Тук Техану се изправи от пейката си в подножието на кралския подуиум и каза:
— Готова съм.
И отново седна.
Това ги накара да прекратят за малко горещата си препирня, но скоро отново я подхванаха.
Кралят слушаше, но не говореше. Искаше да разбере настроенията на хората си.
Сладкогласните сребърни тръби високо на кулата изсвириха цялата мелодия четири пъти, за да известят шестия час, по обед. Кралят стана, а принц Сийг обяви прекъсване на съвета до четвъртия следобеден час.
В една стая в Кулата на кралица Херу беше подредена закуска — прясно сирене, летни плодове и зеленчуци. Там Лебанен покани Техану и Тенар, Елша, Сийг и Оникс; а Оникс, с разрешението на краля, доведе и пелнийския магьосник Сепел. Седнаха да похапнат заедно и да поприказват. Прозорците гледаха към пристанището и бреговата ивица на север от залива, потънала в синкава омара, която можеше да е или от неразнеслата се още утринна мъгла, или от пушека на горските пожари в западната част на острова.
Елша все още беше изумен от това, че са го включили в най-близкия кралски кръг и са го поканили на съвета. Какво общо имаше той с драконите? Нито можеше да се бие с тях, нито да говори с тях. Превелика и странна беше за него представата за толкова могъщи същества. На моменти хвалбите и заканите на съветниците му бяха звучали като джафкане на кученца. Веднъж бе видял на морския бряг едно такова кученце, лаеше и лаеше срещу океана, втурваше се напред и се зъбеше на пенливите вълни, после тичаше уплашено от гребените им, подвило мократа си опашка.
Но се радваше, че е с Тенар, чието присъствие го успокояваше и чиято доброта и кураж му допадаха, а скоро установи, че и с Техану също така му е спокойно на душата.
С този грозен белег от изгоряло тя сякаш беше с две лица. Не можеше да вижда едновременно и двете, само едното или другото. Но вече бе свикнал с това и то не го притесняваше. Лицето на майка му някога беше наполовина покрито от виненочервения родилен белег. Лицето на Техану му напомняше за това.
Сега тя като че ли беше по-малко неспокойна и разтревожена отпреди. Седеше кротко и на два пъти заговори седящия до нея Елша с някак свенлива сърдечност. Той чувстваше, че също като него, тя е тук не по свой избор, изборът й беше отказан, принудена бе да тръгне по път, който не разбираше. Може би пътищата им се сливаха, поне засега. Тази представа го поокуражи. Разбираше само, че предстои нещо, което трябва да направи, нещо започнато, което трябва да се довърши, и чувстваше, че каквото и да се окаже то, ще е по-добре да го извърши с нея, отколкото без нея. Може би еднаквата им самотност я привличаше към него.
Но разговорът, който тя подхвана, не засягаше толкова дълбоки неща.
— Баща ми ви е дал някакво котенце — заговори го тя, след като станаха от масата. — На леля Мос ли беше?
Той кимна и тя го попита:
— Сивото ли е?
— Да.
— Беше най-доброто от котилото.
— Тя почна да дебелее тук.
Техану помълча, след което каза свенливо:
— Мисля, че е „той“.
Елша се усмихна неволно.
— Добър спътник е. Един моряк го нарече Дръп.
— Дръп — повтори тя и го погледна доволно.
— Техану — каза кралят. Беше седнал до Тенар на пейката под сводестия прозорец. — Днес на съвета не те поканих да кажеш за въпросите на господаря Ястреб. Не му беше времето. Смяташ ли, че тук е мястото?
Елша я погледна. Момичето се замисли, преди да отговори. Погледна към майка си, но не получи отговор.
— Предпочитам да ви го кажа тук — изхриптя гласът й. — И може би на принцесата на Хур-ат-Хур.
След кратка пауза кралят попита учтиво:
— Да пратя ли да я повикат?
— Не, мога и сама да я посетя. След това. Всъщност нямам много за казване. Баща ми пита: „Кои отиват в сухата земя, когато умрат?“ И двете с майка ми поговорихме за това. И си помислихме, хората отиват там, но зверовете отиват ли? Птици летят ли там? Има ли дървета, расте ли трева? Елша, ти си го виждал.
Изненадан, той успя да отвърне само:
— Там… Трева има, но по високата страна на хълма, и изглежда мъртва. А оттатък стената — не знам.
Техану погледна краля.
— Вие сте преброждали тази земя, милорд.
— Не видях никакъв звяр, нито птица или нещо, което да расте.
Елша проговори отново:
— Господарят Ястреб каза: прах, камък.
— Мисля, че в смъртта си никакви други същества не ходят там, освен човешки — каза Техану. — Но не всички хора. — Отново погледна майка си и не извърна очи.
— Хората на Карг са като животните — заговори Тенар. — Гласът й беше сух, никакво чувство не се долавяше в него. — Те умират, за да се преродят.
— Това е предразсъдък — намеси се Оникс. — Простете, лейди Тенар, но вие самата… — И замълча.
— Вече не вярвам — отвърна Тенар, — че съм или съм била, както ми казваха, вечно прераждащата се Арха, една душа, превъплъщаваща се безкрайно и поради това — безсмъртна. Но вярвам, че когато умра, като всяко смъртно същество ще се слея отново с по-великото същество на света. Като тревата, дърветата, животните. Хората са само животни, които говорят, сър, както сам казахте тази сутрин.
— Но ние можем да говорим Езика на Сътворението — възрази магьосникът. — Като научаваме думите, с които Сегой е създал света, словото на самия живот, ние учим душите си да надвиват смъртта.
— Онова място, в което няма нищо освен прах и сенки, това ли е вашето завоевание? — Гласът й този път не беше сух, а очите й блестяха.
Оникс стоеше пред нея, възмутен, но онемял.
