улици, доста пред тях, като съзнаваше затруднението на младия офицер, който уж трябваше да язди пред него и да вика: „Път, отворете път на краля!“, но беше изостанал и не смееше да рискува да го подмине.
Беше почти обед; по улиците и площадите на Хавнър беше горещо и почти пусто. Щом чуеха тропота на копитата, хората притичваха на праговете на къщи и дюкяни, познаваха краля си и го поздравяваха. Жени, насядали на прозорците, за да поклюкарстват, поглеждаха надолу и махаха, а една му хвърли цвете. Копитата на коня му закънтяха по тухлите на широк, окъпан от слънцето площад, съвсем пуст освен едно псе, което изкуцука на три крака, без да го е еня за царствената му особа. След площада кралят пое по тесния проход, водещ към настлания с камъни път покрай Серенен, а сетне тръгна по него, в сянката на върбите под старата градска стена към Речния дом.
Ездата донякъде промени настроението му. Горещината и прелестта на смълчания град, усещането за многолюдния живот зад стени и кепенци, усмивката на жената, която му хвърли цветето, дребнавото задоволство от това, че е изпреварил всякаквите там телохранители и помпозен антураж, и най-сетне ароматът и хладината на крайречната езда и сенчестият двор на къщата, в която беше познал толкова дни на покой и удоволствие, всичко това леко го отдалечи от гнева. Чувстваше се отчужден от себе си, вече не ядосан, а празен.
Първите конници от свитата му още навлизаха в двора, когато той скочи от седлото на коня под сянката. Влезе в къщата, цопна сред десетината слуги като камък в гладко езеро и предизвика вълни на хаос и паника.
— Съобщете на принцесата, че съм тук.
Лейди Опал от Стара Демесне на Илиен, главната придворна дама тук, се появи незабавно, поздрави го изящно, предложи му освежителни напитки, държа се така, сякаш посещението му не беше никаква изненада. Тази изисканост донякъде го успокои, а донякъде — ядоса. Това безкрайно притворство! Но какво искаше от лейди Опал — да зяпне като риба на сухо (като много младата придворна дама до нея), защото кралят най-сетне и най-неочаквано е дошъл да види принцесата ли?
— Жалко, че госпожа Тенар отсъства в момента — рече тя. — С нейна помощ много по-лесно се разговаря с принцесата. Но принцесата бележи значителен напредък в езика.
Лебанен беше забравил проблема с езика. Прие мълчаливо предложената му студена напитка. Лейди Опал поведе разговор за дребни неща с помощта на другите дами, без да изкопчи нещо от краля. Той започна да осъзнава, че вероятно се очаква да говори с принцесата в компанията на всички дами, както изискваше благоприличието. Каквото и да смяташе да й каже, станало бе невъзможно да каже каквото и да било. Тъкмо се канеше да стане и да се извини, когато на прага се появи някаква жена с глава и рамене, скрити под кръгъл воал, смъкна се на колене и каза:
— Моля? Крал? Принцеса? Моля!
— Принцесата ще ви приеме в покоите си, ваше величество — преведе лейди Опал. Махна с ръка на един от слугите, който го придружи нагоре по стълбището, по коридора, през някакво преддверие, през една голяма тъмна стая, която като че ли беше пълна до пръсване с жени с червени була, и го изведе на една тераса над реката. Там стоеше фигурата, която той помнеше: цилиндърът от червено и златно.
Булата й потръпваха от лекия речен ветрец като листа на върба. Цилиндърът сякаш се сви, скъси се. Оказваше му почит сигурно. Той й отвърна с поклон. Двамата се изправиха и замълчаха.
— Принцесо — заговори Лебанен и се стъписа, като чу собствения си глас. — Тук съм, за да ви помоля да дойдете с нас на остров Роук.
Тя не отвърна нищо. Той видя как червените була се разтвориха в овал, и ръцете й. Ръце с дълги пръсти, със златист тен — разтвориха булата и откриха лицето й, засенчено в червено. Не можа да го види ясно. Беше висока почти колкото него и очите й се взираха право в него.
— Моя приятелка Тенар — заговори тя — казва: крал да види крал, лице в лице. Аз казва: да.
Полуразбрал, Лебанен отново се поклони.
— Висока чест ми оказвате, милейди.
— Да — отвърна тя. — Оказва висока чест.
Той се поколеба. Този терен беше съвсем различен. Беше неин.
Стоеше пред него неподвижна, златните краища на булата й потръпваха, а очите й го гледаха, скрити в сянката.
— Тенар, Техану и Орм Ириан са убедени, че ще е добре, ако Принцесата на Каргските земи замине с нас на остров Роук. Затова ви моля да дойдете с нас.
— Да дойде.
— На остров Роук.
— На кораб — каза тя и изведнъж тихо изстена. После промълви: — Ще дойде. Аз идва.
Не знаеше какво да отвърне. Каза само:
— Благодаря ви, милейди.
Тя кимна. Само веднъж. Като равен на равен.
Той се поклони. Остави я, както го бяха учили да напуска баща си, принца, при официални случаи в двора на Енлад, без да обръща гръб, а пристъпвайки заднешком.
Тя стоеше с лице към него, разтворила булата пред себе си, докато той не стигна до прага. Тогава пусна ръцете си, булата се затвориха и той я чу как ахна и издиша тежко, като след действие, изискващо неимоверно усилие на волята и на което едва е издържала.
Храбра, беше я нарекла Тенар. Не го разбираше, но съзнаваше, че е бил свидетел на голяма храброст. Целият гняв, който го беше изпълнил, който го беше довел тук, изчезна. Не беше изцеден, нито се чувстваше задушен, чувстваше се като озовал се пред някоя скала, на някое високо място, с чист въздух. Като пред истина.
Мина през стаята, пълна с мърморещи, лъхащи на ухания забулени жени, които се отдръпваха пред него в сумрака. Слезе по стълбището и поговори с лейди Опал, каза добра дума на зяпналата дванайсетгодишна придворна дама. Поприказва учтиво с мъжете от свитата си на двора. Качи се кротко на седлото на сивия си кон и подкара умислено към двореца на Махарион.
Елша прие с фатално примирение вестта, че трябва да отплава обратно за Роук. Будният му живот напоследък се бе изпълнил с толкова странности, че изглеждаше по-съновен от сънищата му, и той не изпитваше особено желание да задава въпроси или да възразява. Щом беше орисан да се скита от остров на остров, така да бъде; съзнаваше, че едва ли тепърва ще се върне в родния си край. Поне щеше да пътува с Тенар и Техану, двете жени, с които сърцето му се отпускаше. Пък и магьосникът Оникс бе проявил доброта към него.
Елша беше свенлив човек, а Оникс — дълбоко сдържан, а и различията в знанията и в положението им разширяваха пропастта между тях; но Оникс на няколко пъти го бе навестил, просто за да поговори с него като с човек, споделящ същото изкуство, и показваше уважение към мнението на Елша — нещо, което озадачаваше скромната му душа. Но Елша не можа да сдържи доверието, което изпитваше към него; и когато часът на тръгването наближи, зададе на Оникс въпроса, който го безпокоеше.
— За котето — промълви той смутено. — Не мисля, че е редно да го взимам. Да го държа толкова дълго затворено. За толкова младо създание е неестествено. Пък и се чудя какво ли ще стане с него…
Оникс не попита какво има предвид. Попита го само:
— Котаракът още ли ти помага да стоиш настрана от каменната стена?
— Да. Често.
Оникс се замисли.
— Ще ти трябва някаква защита, докато стигнем на Роук. Мислех за… Говорил ли си с магьосника Сепел?
— Човекът от Палн? — промълви Елша, леко притеснен.
Палн, най-големият остров западно от Хавнър, имаше славата на загадъчно място. Пелнийците говореха хардийски с особен акцент и използваха много свои думи. В древни времена владетелите им бяха отказали да се подчинят на кралете на Енлад и Хавнър. Магьосниците им не ходеха на Роук, за да се обучават. Широко разпространено беше мнението, че Пелнийското знание, опиращо се на Древните сили на Земята, е опасно, ако не и злокобно. Преди много време Сивият маг на Палн бе опустошил острова си, призовавайки
