В Каргските земи хората нямаха истинско име, което да пазят в тайна, като говорещите на хардийски. Също като тукашните прозвища, каргските имена в повечето случаи бяха значещи — Роза, Елша, Чест, Надежда; или пък бяха традиционни — хората често носеха името на някой свой предтеча. Казваха имената си открито и се гордееха с древността на някое име, предавано от поколение на поколение. Самата тя беше отведена твърде малка от родителите си, за да знае защо са я нарекли Тенар, но смяташе, че може да е на някоя баба или прабаба. Това име й го бяха отнели, след като бе призната за Арха, преродената Безименна, и тя го беше забравила, докато Гед не й го върна. За нея, както и за него, това бе истинското й име; ала не беше име на Древната реч — не даваше на никого власт над нея и тя никога не беше го крила.
Сега я изненадваше защо принцесата крие своето. Прикачените към нея жени я наричаха само „принцесо“, или „милейди“, или „господарке“; посланиците бяха говорили за нея като за „Върховната принцеса“, „Дъщерята на Тол“, „Господарката на Хур-ат-Хур“ и прочие. Ако всичко, което притежаваше горкото момиче, бяха титлите, крайно време беше да си има и име.
Тенар знаеше, че не подхожда за една гостенка на краля да върви сама из улиците на Хавнър, а пък Бери си имаше задължения в двореца, затова помоли да я придружи някой слуга. Осигуриха й един чаровен лакей, по-скоро лакейче, тъй като беше петнадесетгодишно момче, което й помагаше на кръстовищата все едно, че беше някоя трепереща старица. Тя обичаше да се разхожда из града. Вече беше установила и си го беше признала, на път към Речния дом, че е по-лесно без Техану до нея. Хората поглеждаха Техану и бързо извръщаха погледи, а Техану стъпваше със скована, изстрадана походка, мразеше погледите им, както и извръщанията им, и Тенар страдаше с нея, може би повече от нея самата.
Но сега имаше възможност да поскита из улиците, без да бърза, да погледа уличните представления, пазарните сергии, различните лица и облекла от целия Архипелаг, да се отклони от прекия си път, за да може лакейчето да й покаже някоя улица, по която изрисувани мостове от един покрив до друг образуваха нещо като въздушен сводест покрив високо над главите им, от който на гирлянди надолу се спускаха лозници, покрити с червени цветя, а хората бяха поставили птичи кафези на позлатени пръчки от прозорците, тъй че всичко приличаше на градина, избуяла във въздуха. „О, колко бих искала Техану да види това“, мислеше си тя. Но представа си нямаше къде е сега Техану.
Речният дом, също като Новия дворец, датираше от царуването на кралица Херу, отпреди пет столетия. Когато Лебанен дойде на трона, сградата беше в руини; той го беше възстановил с много грижа и сега това бе красиво, изпълнено с покой място, скромно обзаведено, с тъмни, лъскави, непокрити с килими подове. Редици тесни прозорци се плъзгаха странично и откриваха цялата стена на някое помещение към върбите покрай реката и човек можеше да излезе на дългите дървени тераси, издаващи се над самата вода. Придворните дами бяха споделили с Тенар, че тук кралят най-много обичал да се измъква за през нощта, да остане сам или с някоя любовница, което придаваше още по-голямо значение, намекваха те, на това, че е настанил принцесата точно тук. Самата тя подозираше, че просто не беше поискал принцесата да остане под един и същ покрив с него и че това просто е единственото друго възможно място, но може би придворните дами бяха прави.
Стражите в красивите униформи я познаха и я пуснаха, лакеи известиха за пристигането й, след което се струпаха около лакейчето й да разменят клюки, което, изглежда, беше основното занимание на лакеите, а пък около нея се струпаха дворцови дами, за да я поздравят, благодарни, че в палата се е появило ново лице, и да изтръгнат от устата й всичко възможно за кралската експедиция срещу драконите. След като цялата олелия приключи, най-сетне я пуснаха в покоите на принцесата.
При първите й две гостувания я бяха оставили да почака доста в преддверието, а след това забулените жени я заведоха във вътрешната стая, единственото сумрачно помещение в цялата тази иначе светла и въздушна сграда, където принцесата стоеше с шапката си с кръгла периферия с червеното було, стигащо до пода, като че ли закована на мястото си, като някой тухлен комин, точно както бе казала лейди Йеса.
Този път беше различно. Още щом пристъпи в антрето, отвътре се чу писък и шум от разбягали се хора. Принцесата изхвърча през вратата като обезумяла, хвърли се към Тенар и я прегърна. Тенар беше дребничка, а принцесата — висока, жизнена млада жена, изпълнена с пламенно чувство — така че буквално я събори, но успя да я задържи в силните си ръце.
— О, лейди Арха, лейди Арха, спасете ме, спасете ме! — разплака се тя.
— Принцесо! Какво става?
Принцесата беше обляна в сълзи — сълзи на ужас или на облекчение, или на двете едновременно, и от всичките й оплаквания и молби Тенар успя да разбере само, че бърбори нещо за дракони и жертвоприношение.
— Край Хавнър няма никакви дракони — каза тя строго и се освободи от прегръдката на момичето — и никой няма да бъде принасян в жертва. Какво става? Какво са ви казали?
— Жените казаха, че драконите идват и че ще принесат в жертва кралска дъщеря, а не коза, защото са магьосници, и аз се уплаших. — Принцесата стисна ръце и се опита да овладее паниката, която я беше обзела. Страхът й беше истински, неудържим, и Тенар я съжали. Но не се постара да скрие съжалението си. Момичето трябваше да се научи да държи на достойнството си.
— Вашите жени са невежи и не знаят достатъчно хардийски, за да разберат какво им казват хората. А самата вие изобщо не знаете хардийски. Ако го знаехте, щяхте да разберете, че няма от какво да се страхувате. Случайно да виждате хората в тази къща да бягат разплакани и да пищят?
Принцесата я зяпна. Този път не носеше нито шапка, нито була, беше само по тънка рокля, защото денят бе топъл. За първи път Тенар я виждаше не като смътен силует под червените була. Макар очите на принцесата да бяха подути от сълзите, а лицето й подпухнало, беше великолепна: светлокафява коса, светлокафяви очи, закръглени рамене и пълни гърди, тънко кръстче — жена в разцвета на своята хубост и сила.
— И никой от тези хора няма да бъде принесен в жертва? — отрони най-сетне тя.
— Никой няма да бъде принесен в жертва.
— Тогава защо идват драконите?
Тенар вдиша дълбоко.
— Принцесо, твърде много неща има, за които трябва да си поговорим. Ако ме приемате за своя приятелка…
— О, да — отвърна принцесата, хвана ръката на Тенар и я стисна много силно. — Ти си моя приятелка. Нямам друга приятелка, готова съм кръвта си да пролея за теб.
Колкото и да звучеше глупаво, Тенар знаеше, че е вярно.
Отвърна на ръкостискането на момичето, колкото можа, и каза:
— И ти си моя приятелка. Кажи ми името си.
Очите на принцесата се ококориха. На горната й устна все още имаше едно мокро петънце, и се беше подула от плача. Долната й устна трепереше. Въздъхна дълбоко и промълви:
— Сесеракх.
— Сесеракх, моето име не е Арха, а Тенар.
— Тенар — каза момичето и стисна ръката й още по-силно.
— Така — каза Тенар; мъчеше се да овладее положението. — Пътят ми дотук беше дълъг и ожаднях. Моля да седнем и ако може, да ми донесат вода. А след това можем да поговорим.
— Да — рече принцесата и изхвърча от стаята като озверяла лъвица. От вътрешната стая се разнесоха крясъци и викове, и отново шум от разбягали се във всички посоки хора. Появи се една от слугините й, заоправя разтреперана воала си и забърбори на толкова мътен диалект, че Тенар думичка не можа да разбере. „Говори на прокълнатия език!“, изрева отвътре принцесата и горката жена жално зацвърча на завален хардийски:
— Да седи? Да пие? Лейди?
Насред тъмната претрупана стая поставиха два стола, един срещу друг. Сесеракх застана до единия.
— Бих предпочела да поседнем отвън, в сянката, над водата — каза Тенар. — Ако благоволите, принцесо.
Принцесата изкрещя, жените се разшетаха и изнесоха столовете на дървената тераса. Двете седнаха една до друга.
— Така е по-добре — въздъхна Тенар. Все още й беше странно, че говори на каргски. Никаква трудност
