Техану заговори, драконът заговори, и двамата — само по няколко думи, с кънтящите си като цимбали гласове. Нова пауза; сетне драконът заговори дълго. Оникс слушаше напрегнато. Още няколко разменени думи; стълбчета дим от ноздрите на дракона; скован, властен жест на осакатената, сгърчена женска ръка.
— Доведи я — преведе шепнешком магьосникът.
Драконът плесна силно с криле, сниши дългата си глава и изсъска, проговори отново, после се понесе във въздуха, високо над Техану, обърна се, направи един кръг и като стрела се отправи на запад.
— Нарече я „Дъщеря на Най-древната“ — прошепна магьосникът.
Техану стоеше неподвижна, загледана след отлитащия дракон.
После се обърна към тях. Изглеждаше толкова малка и крехка на широкия полегат склон и на фона на гората в сивата утринна светлина. Лебанен скочи от седлото и затича към нея. Мислеше, че ще я завари изцедена от сили и ужасена, протегна ръка да я подкрепи, но тя му се усмихна. Лицето й, наполовина — ужасно, наполовина — красиво, сияеше с червеното зарево на още неизгрялото слънце.
— Няма да нападат повече. Ще изчакат в планините — каза му тя.
После бавно се огледа, сякаш не разбираше къде е и защо, а когато Лебанен хвана ръката й, тя го остави; но пламъкът и усмивката се задържаха на лицето й и стъпваше леко.
Докато конярите държаха конете, които вече пасяха спокойно намокрената от росата трева, Оникс, Тосла и Йенай ги заобиколиха, въпреки че останаха на почтително разстояние.
— Милейди Техану — каза Оникс, — никога не бях виждал такава храброст.
— Аз също — каза Тосла.
— Страхувах се — отвърна Техану, но в гласа й нямаше чувство. — Но го нарекох мой брат, а той мен — своя сестра.
— Не можах да разбера всичко, което си казахте — призна чародеят. — Не знам Древната реч толкова добре като вас. Ще ни разкажете ли какво си казахте?
Тя заговори бавно, извърнала очи на запад, накъдето бе отлетял драконът. Изтокът аленееше и на неговия фон червенината на далечния пожар избледняваше.
— Казах: „Защо изгаряте земята на краля?“ А той отвърна: „Време е да си върнем своите земи“. А аз казах: „Най-древната ли ви каза да ги вземете с огън?“ Тогава той отвърна, че най-древната, Калесин, е заминала с Орм Ириан отвъд запада, за да лети на другия вятър. И каза, че младите дракони, които останали тук, на ветровете на света, твърдят, че хората са клетвопрестъпници, откраднали земите на драконите. Казват си едни на други, че Калесин никога няма да се върне и че повече няма да чакат, а ще прогонят хората от всички западни земи. Но Орм Ириан наскоро се е завърнала и сега е на Палн, каза той. А аз му рекох да я помоли да дойде. И той отвърна, че тя ще дойде при дъщерята на Калесин.
3.
Съветът на драконите
От прозореца на стаята си в двореца Тенар беше гледала как отплава корабът, отнасяйки в нощта Лебанен и нейната дъщеря. Не беше слязла на кея с Техану. Беше трудно, много трудно да й откаже да тръгне с нея. Техану се беше молила, тя, която никога за нищо не молеше. Не беше плакала, не можеше да плаче, но дъхът й беше излязъл на хлипове:
— Но аз не мога, не мога да ида сама! Ела с мен, мамо!
— Обич моя, сърчице мое, ако можех да ти спестя този страх, щях да го сторя, не разбираш ли, че не мога? Направих каквото можах за теб, пламъче мое, звездичке моя. Кралят е прав — само ти, ти единствена можеш да го направиш.
— Но ако просто си там, просто да зная, че си там…
— Аз съм тук, винаги съм тук. Какво бих могла да направя там, освен да съм бреме? Трябва да пътувате бързо, пътуването ще е трудно. Аз само ще ви бавя. А и може да започнеш да се боиш за мен. Сега не съм ти нужна. Няма да съм ти полезна вече. Трябва да го разбереш. Трябва да тръгваш, Техану.
И бе обърнала гръб на детето си, и бе започнала да подрежда дрехите, които Техану трябваше да вземе, не изящните одежди, които носеха тук в двореца, а грубите й, но здрави обувки и простото дебело наметало. След като не можеше да сдържи сълзите си, не биваше да позволи дъщеря й да ги види.
Техану стоеше объркана, като че ли парализирана от страх. Когато Тенар й даде дрехите да се преоблече, тя се подчини. Когато кралският офицер, Йенай, почука и попита дали би могъл да придружи господарката Техану до кея, тя се вторачи в него като нямо животно.
— Хайде, тръгвай — каза Тенар. Прегърна я и положи ръка на големия белег, покрил половината й лице. — Ти си също толкова дъщеря на Калесин, колкото и моя.
Момичето се притисна в нея, остана така много дълго, после се отдръпна, обърна се, без да каже дума, и излезе с Йенай.
Тенар стоеше и там, където я бе докоснал зноят на тялото и ръцете на Техану, усещаше нощния студ.
Пристъпи до прозореца. Светлини над пристанището, идващи и заминаващи си хора, глухият тропот на конски копита по улиците над водата. На кея се виждаше привързан един висок кораб, кораб който познаваше — „Делфин“. Гледаше от прозореца и видя Техану на пристана. Видя как най-сетне се качи на борда, повела някакъв кон, който се беше опъвал, и видя как Лебанен се качи след нея. Видя как отвързаха въжетата, лекото полюшване на кораба, тласнат с дългото весло от кея, рязкото спускане и издуване на белите платна в тъмнината. Светлината от фенера на кърмата потръпна над тъмната вода, бавно се смали в ярка капчица и изчезна.
Тенар се разшета из стаята да прибере дрехите, които беше носила Техану — копринената риза и пола; вдигна леките сандалки и ги задържа до бузата си, преди да ги прибере.
Дълго лежа будна в широкото легло и виждаше с вътрешния си взор отново и отново една и съща сцена: път, и Техану върви по него сама. И една тъмна грамада, мрежа, гърчеща се маса, която се спуска от небето, връхлитащо ято дракони, огън, ближещ небе и земя, който връхлита върху нея, и косата й гори, и дрехите й пламват… Не, Тенар! Няма да се случи това! Изтласкваше упорито тази сцена от ума си, но тя се връщаше отново — пътят, и Тенар, която върви сама по него, и черната, горяща грамада в небето, приближава се…
Когато предутринното зарево обля стаята със сиво, тя най-сетне заспа изтощена. Сънува, че е в къщата на Стария маг, нейната къща, и се радва неизразимо, че отново е там. Взе метлата от ъгъла зад вратата, за да помете лъскавия дъбов под, защото Гед го беше оставил да потъне в прах. Но в дъното на къщата имаше някаква врата, която досега не съществуваше. Когато я отвори, се озова в малка ниска стая с боядисани в бяло каменни стени. Гед се беше присвил в стаята, паднал на лакти и колене, с отпуснати ръце. Главата му не беше човешка, а малка, черна и клюнеста, глава на лешояд. И той й каза с тих, хриплив глас: „Тенар, нямам криле“. И когато го каза, в нея се надигна толкова гняв и страх, че се събуди задъхана — и видя високата стена на дворцовата си стая, огряна от ярки лъчи, и чу ясния зов на тръбите, възвестяващи четвъртия час на утрото.
Донесоха й закуска. Тя хапна малко и поприказва с Бери, старата слугиня, която си беше избрала от цялата свита слугини и почетни дами, които Лебанен й беше предложил. Бери беше умна, веща жена, родена в едно селце във вътрешен Хавнър, и с нея Тенар се разбираше по-добре, отколкото с повечето придворни дами. Те се държаха учтиво и почтително, но не знаеха какво да правят с нея, как да говорят с една жена, която е наполовина каргска жрица, наполовина — селянка от Гонт. Разбираше, че за тях е по- лесно да са добри с Техану, с нейната ужасна боязливост. Към нея можеха да изпитат жал. Но не към Тенар.
Бери обаче можеше и я изпитваше, и тази заран предложи много утеха на Тенар.
— Кралят ще я върне жива и здрава — каза й тя. — Нима можете да допуснете, че ще отведе момичето на опасност, от която да не може да го измъкне? Никога! Той — не! — Лъжлива беше тази утеха, но Бери толкова страстно вярваше, че е истина, че Тенар трябваше да се съгласи с нея, което само по себе си й подейства утешително.
Трябваше да се залови с нещо, тъй като отсъствието на Техану се чувстваше навсякъде. Реши да поговори с каргската принцеса, да види дали момичето ще благоволи да понаучи някоя дума на хардийски, или поне да й каже името си.
