— Кой беше оня, глухонемият — попита Тосла, — дето уби Сокола на стената?
— Егри. Пиратът, станал ловец на роби.
— Да, вярно. Обаче той ви позна, при Сора. Веднага тръгна към вас. Винаги съм се чудел как стана.
— Защото веднъж ме беше хванал за роб.
Не беше лесно да изненадаш Тосла, но този път морският вълк зяпна. Явно не можеше да го повярва, но не можеше и да го каже, тъй че просто нямаше какво да каже. Лебанен за миг се порадва на ефекта, след което го съжали.
— Когато Върховният маг ме взе да подирим Коб, най-напред заминахме на юг. Един човек в град Хорт ни предаде на ловците на роби. Удариха Върховния маг по главата, а аз побягнах — мислех, че така ще ги отвлека от него. Но се оказа, че преследват точно мен — продаваем бях. Събудих се окован в една галера, плаваща за Соул. Той ме освободи още преди да се мръкне. Железата изпадаха от нас като сухи листа. И каза на Егри, че повече няма да проговори, преди да открие дума, достойна да бъде изречена… Появи се на галерата като мълния над водата… Чак тогава разбрах какво представлява.
Тосла помълча умислен.
— И е смъкнал веригите на всички роби? А защо другите не са убили Егри?
— Сигурно са го откарали на Соул и са го продали — отвърна Лебанен.
Тосла отново се умисли.
— Затова значи толкова се постарахте да премахнете търговията с роби?
— Една от причините.
— Общо взето, не влияе добре на характера — отбеляза Тосла. Погледна картата на Вътрешното море, изпъната върху палубата вляво от кормчията. — Остров Уей. Откъдето е драконката.
— Забелязвам, че се държиш настрана от нея.
Тосла облиза устни, но не подсвирна — на борда на кораб беше все пак.
— Нали я знаете оная песен, дето ви я споменах, за Девицата от Белайло. Е, винаги съм мислил, че е само приказка. Докато не я видях.
— Няма да те изяде, Тосла.
— Щеше да е славна смърт — отвърна малко кисело морякът.
Кралят се засмя.
— Ама и вие не предизвиквайте късмета.
— Не бой се.
— Гледам ви, говорите си с нея леко и спокойно. Все едно да си бъбриш с вулкан, според мен… Но да ви кажа, не бих имал нищо против да видя малко повечко от оня подарък, дето ви го пратиха каргите. Ако съдя по стъпалцата, гледката ще си струва. Ама как да я изкара човек от тая шатра? Стъпалата са страхотни, ама и малко повече да можеше да види човек, глезенче нещо поне…
Лебанен усети, че се е намръщил, и се извърна настрана, за да не го забележи Тосла.
— На мене ако ми пратеше някой такъв подарък — рече Тосла, загледан над морето, — щях да го отворя.
Лебанен не можа да сдържи нетърпеливия си жест. Тосла го забеляза; бърз беше. Ухили се лукаво и не каза нищо повече.
Корабовладелецът излезе на палубата и Лебанен се заговори с него.
— Нещо притъмня напред.
Мъжът кимна.
— Гръмотевични шквалове на юг и на запад. През нощта ще навлезем в тях.
Следобеда морето стана по-набраздено, благата слънчева светлина придоби сивкав оттенък, вятърът задуха отривисто ту от едната страна, ту от другата. Тенар бе казала на Лебанен, че принцесата се бои от морето и морската болест, и той се озърна веднъж-дваж към кърмовата каюта — очакваше да види червената фигура между гъските, накацали в редица. Тенар и Техану се бяха прибрали, ала принцесата все още си беше там и до нея седеше Ириан. Говореха си разпалено. Какво изобщо можеше да си приказва една жена-дракон от Уей с жена от харем от Хур-ат-Хур? Що за общ език можеха да намерят? Въпросът му се стори толкова важен, че той закрачи към кърмата.
Когато стигна при тях, Ириан вдигна очи към него и се усмихна. Имаше силно, открито лице, широка усмивка; по свое желание беше останала боса, към облеклото си беше безгрижна, вятърът бе разрошил косите й. Общо взето приличаше на хубава, буйна, умна и неука млада селска жена, докато човек не видеше очите й. Бяха с цвета на светъл кехлибар и щом погледнеше Лебанен право в лицето, както направи сега, той не можеше да срещне погледа й. Сведе очи.
Беше дал ясно да се разбере, че на кораба няма да има никакви дворцови церемонии, никакви поклони и реверанси, никой нямаше да скача, щом той се приближи; но принцесата беше станала на крака. Стъпалата й бяха красиви, както беше забелязал Тосла — не малки, но изящно извити и силни. Погледна ги: двете нежни стъпала върху белите дъски на палубата. После вдигна нагоре очи и видя, че принцесата прави същото като последния път, когато се озова пред него: разтвори булата си, тъй че той, но никой друг, да може да види лицето й. Стъписа го строгата, почти трагична красота на това лице под червената сянка.
— Вси… всичко наред ли е, принцесо — заекна той, нещо, което му се случваше много рядко.
— Моя приятелка Тенар казва, диша вятър — отвърна му тя.
— Да — промълви той напосоки.
— Магьосниците ви не могат ли да направят нещо за нея, според вас? — попита Ириан, разгъна дългите си ръце и крака и също се изправи. И двете с принцесата бяха високи.
Лебанен се мъчеше да определи какъв цвят имат очите на принцесата, след като вече можеше да ги види. Реши, че са сини, но по-скоро като сини опали, съдържащи в себе си и други цветове, или може би беше заради светлината, прозираща през червените й була.
— За нея?
— Много й се иска да не хване морска болест. Прекарала е ужасно на идване от Каргските земи.
— Аз няма да страхува — каза принцесата. И го изгледа право в очите, сякаш го предизвикваше… за какво?
— Разбира се. Ще помоля Оникс. Сигурен съм, че ще измисли нещо. — Поклони се сдържано на двете и забърза да подири магьосника.
Оникс и Сепел си размениха няколко думи и после се допитаха до Елша. Едно заклинание против морска болест бе повече в областта на заклинатели, кърпачи и знахари, отколкото на учени и могъщи магове. Самият Елша в момента нищо не можеше да направи, разбира се, но може би ще си спомни някоя магийка…? Не помнеше, след като никога досега не беше тръгвал по море, преди да го сполети бедата. Сепел призна, че на него самия често му прилошавало в малки съдове или при бурно море. Оникс най-сетне отиде до задната каюта и помоли принцесата за извинение: самият той не притежавал нужното умение, за да й помогне, и нищо не можел да й предложи, освен — с много оправдателен тон — една муска или талисман, който един от моряците, като чул за несгодата й — моряците чуваха всичко — настоял да й предаде.
Ръката с дългите пръсти на принцесата се измъкна от червено-златните була. Магьосникът сложи в шепата й странен черно-бял предмет: изсъхнало водорасло, оплетено около гръдната кост на птица.
— Буревестник. Защото яздят бурята — промълви с посрамено лице Оникс.
Принцесата сведе невидимата си глава и промърмори благодарности на каргски. Фетишът изчезна под булата. Тя се оттегли в каютата, а Оникс се натъкна на застаналия наблизо Лебанен и му се извини. Корабът вече се люшкаше силно от резките пориви над развълнуваното море и той каза:
— Бих могъл, ваше величество, да кажа две-три думи на тия ветрове…
Лебанен много добре знаеше, че по отношение на въздействието над времето съществуваха две школи: старомодната, на Торбарите, които заповядваха на ветровете да служат на корабите им тъй, както овчарите нареждат на кучетата си да тичат тук или там, и по-новият възглед — отпреди не повече от няколко столетия — на Школата на Роук, според който магическият вятър трябва да се вдига само при сериозна нужда, но е най-добре да се оставят да духат ветровете на света. И знаеше, че Оникс е дълбок привърженик на възгледа на Роук.
— Сам прецени, Оникс — каза той. — Ако ти се стори, че ни чака наистина тежка нощ… Но ако са само няколко шквала…
