А докато си седяха под белия платнен навес, те си говореха за една сделка: много по-голяма сделка от онази, която той беше сключил, за да се отърве от сънищата си. Оникс многократно бе повторил словата на Древната реч, споменати от Сепел на покрива: верв надан. И докато си говореха, Елша постепенно започна да схваща, че тези думи означават нещо като избор, разделяне, създаване на две неща от едно. Далече, много далече назад във времето, преди кралете на Енлад, преди да се появи хардийското писмо, може би преди да се появи хардийският език, когато съществувал само Езикът на Сътворението, хората като че ли бяха направили някакъв избор, отказали се бяха като че ли от някаква могъща сила или притежание, за да се сдобият с друга.
Разговорът на магьосниците беше труден за следене, не толкова защото криеха нещо, а по-скоро защото самите те опипваха неща, изгубени в едно мъгливо минало, в безпаметни времена. Словата на Древната реч по необходимост идваха на езика им, а понякога Оникс заговаряше изцяло на този език. Но Сепел предпочиташе да му отвръща на хардийски. Сепел пестеше словата на Сътворението. Дори веднъж вдигна ръка да прекъсне Оникс и когато чародеят от Роук го погледна изненадано, той промълви: „Словата- заклинания действат“.
Учителят на Елша Ганет също беше наричал думите от Древната реч „слова-заклинания“. „Всяка от тях е дело на силата — твърдеше той. — Истинните думи създават истината.“ Скъперничеше Ганет откъм словата-заклинания, които знаеше, изговаряше ги само при нужда, а напишеше ли някоя руна, освен обикновените, с които пишеше на хардийски, я изтриваше още щом я довършеше. Повечето заклинатели бяха също толкова предпазливи, било за да опазят знанието за себе си, или защото хранеха голяма почит към Езика на Сътворението. Дори Сепел, макар да беше магьосник с много по-широки познания и разбиране за тези слова, предпочиташе да не ги използва в разговор, а да се придържа към обикновения език, който макар да допускаше лъжи и грешки, поне позволяваше увъртане и измъкване.
Навярно това бе част от онзи голям избор, който хората бяха направили в древни времена: да се откажат от вроденото в Древната реч познание, което някога бяха споделяли с драконите. Дали не го бяха направили, чудеше се Елша, за да си имат свой език, език, подходящ за човешкия род, на който да могат да лъжат, да увъртат, да шикалкавят и да измислят разни чудеса, които никога не са били и нивга няма да бъдат?
Драконите не говореха на никакъв друг език освен на Древната реч. И в същото време винаги твърдяха, че драконите лъжат. Така ли беше, чудеше се той. След като словата-заклинания бяха истинни, как бе възможно дори един дракон да ги използва, за да лъже?
Сепел и Оникс бяха стигнали до една от дългите, спокойни, изпълнени с тих размисъл паузи в разговора си. Като забеляза, че Оникс всъщност е почти задрямал, Елша тихо попита пелнийския чародей:
— Вярно ли е, че драконите могат да казват неистина с истинните думи?
Пелниецът се усмихна.
— Това — както казваме на Палн — е същият въпрос, който Ат е задал на Орм преди хиляда години. „Може ли един дракон да лъже?“ — попитал магът. А Орм отвърнал: „Не“, след което го лъхнал и го изгорил на пепел… Но трябва ли да вярваме на тази история, след като единственият, който би могъл да я разкаже, е самият Орм?
„Безгранични са аргументите на магьосниците“, каза си Елша, но само наум.
Оникс определено беше заспал; беше опрял глава на дървената стена, отпуснал мрачното си лице.
Сепел заговори с още по-кротък глас отпреди.
— Елша, надявам се, че не съжаляваш за това, което направихме при Орън. Знам, нашият приятел смята, че не съм те предупредил ясно за последствията.
Елша отвърна без колебание:
— Доволен съм.
Сепел сведе тъмната си глава.
След малко Елша добави:
— Зная, че се стараем да поддържаме Равновесието. Но Земните сили си правят свои сметки.
— И тяхната справедливост е трудно разбираема за хората.
— Така е. Опитвам се само да разбера защо точно това, занаята ми имам предвид, трябваше да дам, за да се отърва от съня си. Какво общо може да има едното с другото?
Сепел дълго не отговори, а после вместо отговор го попита:
— Не стигна ли със занаята си до онази каменна стена?
— Съвсем не — убедено отвърна Елша. — И да исках, нямаше да имам повече сила да стигна дотам, отколкото да се опазя от това ходене.
— Как тогава стигна дотам?
— Жена ми ме повика и сърцето ми тръгна към нея.
Магьосникът помълча дълго.
— И други мъже са губили любимите си жени.
— Така каза и господарят Ястреб. И ми каза освен това: това е истина, но все пак връзката между хора, които се обичат истински, се доближава до онова, което трае вечно.
— През каменната стена не устоява никаква връзка.
Елша погледна смуглото, кротко, с проницателни очи лице на магьосника.
— Защо е така?
— Смъртта разкъсва всяка връзка.
— Тогава защо мъртвите не умират?
Сепел го изгледа изненадано.
— Простете — промълви Елша. — В невежеството си казах нещо глупаво. Имам предвид следното: смъртта прекъсва връзката на душата с тялото и тялото умира. Връща се в земята. Но духът трябва да отиде в онова тъмно място и да съхрани подобие на тялото, и да търпи там… колко? Вечно? Сред тамошния прах и тъмнина, без светлина, без любов, без никаква радост? Не мога да го понеса, като си помисля, че Лилия е там. Защо трябва да бъде там? Не може ли да е… — Гърлото му се стегна. — Да е свободна?
— Защото вятърът там не духа — отвърна Сепел. Изражението му бе станало много странно, гласът — хриплив. — Престанал е да духа, заради изкуството на един човек.
Продължи да се взира в Елша, но като че ли не го виждаше. Изражението му се промени. Той извърна поглед към красивата извивка на бялото предно платно, изпълнено с дъха на северозападния вятър, после погледна Елша през рамо.
— За това нещо знаеш толкова, колкото и аз, приятелю — промълви с почти обичайната си мекота. — Но го знаеш с тялото си, в кръвта си, в пулса на сърцето си. А аз зная само думи. Стари думи… Тъй че по- добре да стигнем все пак до Роук, където навярно мъдреците ще могат да ни кажат какво да направим. А ако те не могат, то може би ще ни кажат драконите. Или може би тъкмо ти ще ни посочиш пътя.
— Е, това ще е все едно слепецът да поведе зрящите към ръба на пропастта! — засмя се Елша.
— Да, само че ние вече сме на ръба на пропастта, със затворени очи — каза чародеят от Палн.
На Лебанен корабът му се струваше твърде малък, за да побере огромното безпокойство, което го изпълваше. Жените седяха под малкия си навес, а магьосниците — под своя, като накацали в редици гъски, но той само крачеше, обзет от нетърпение, по тясната палуба. Имаше чувството, че тъкмо нетърпението му, а не толкова вятърът тласка „Делфин“ толкова бързо на юг — но не достатъчно бързо. Искаше му се пътуването час по-скоро да приключи.
— Помните ли флота на път за Уотхорт? — каза Тосла, който дойде при него, докато той стоеше при кормчията и оглеждаше картата и откритото море напред. — Голяма гледка беше. Трийсет кораба в колона!
— Бих предпочел да плавахме към Уотхорт — отвърна Лебанен.
— Роук никога не ми е харесвал — съгласи се Тосла. — На двайсет мили от брега му не срещаш ни един приличен вятър или течение, само магьоснически фокуси. А и скалите на север от него никога не са на едно и също място. А и градът е пълен с измами и разни шарлатани, дето се превръщат в какво ли не. — Изплю се по посока на вятъра. — Бих предпочел отново да срещна стария Гор и неговите ловци на роби!
Лебанен кимна, но си замълча. Често тъкмо в това се състоеше удоволствието от компанията на Тосла: казваше точно това, което Лебанен изпитваше, и го казваше много по-добре от самия него.
