Между тях се втурна сянка, голяма, тъмна и могъща сила, скри я, сграбчи го, задържа го; опита се да й устои, зяпна, за да може да вдиша, не можа да си поеме дъх, видя в мрака червен огън, и нищо повече не видя.
Срещнаха се на звездната светлина в края на поляната, кралят на западните земи и Повелителят на Роук, двете власти на Землемория.
— Ще живее ли? — попита Призовникът, а Лебанен отговори:
— Лечителят твърди, че вече не е в опасност.
— Сгреших — каза Призовникът. — Съжалявам.
— Защо го призова да се върне? — попита кралят. Без укор. Искаше само да чуе отговора.
След дълго мълчание Призовникът отвърна мрачно:
— Защото имах силата да го направя.
Крачеха мълчаливо по откритата пътека между огромните дървеса. Беше много тъмно от двете страни, но звездната светлина грееше сива по пътя им.
— Сгреших. Но не е редно да иска да умре — каза Призовникът. В гласа му се долавяше мекото „р“ на Източния разлив. Говореше тихо, почти умолително. — За много старите, много болните — може би. Но животът ни е даден. Грешно е да не пазиш и цениш този велик дар!
— Смъртта също ни е дадена — отвърна кралят.
Елша лежеше на постеля в тревата. Трябваше да лежи под звездите, казал бе Призовникът, а старият Билкар се бе съгласил с него. Спеше, а Техану седеше кротко до него.
Тенар седеше на прага на ниската каменна къща и я гледаше. Над поляната грееха големите звезди на късното лято: най-високата беше Техану — Сърцето на Лебеда, върхът на небесната ос.
Сесеракх излезе тихо от къщата и приседна до нея на прага. Беше оставила златното кръгче, придържащо булото й, и буйната й кафяво-руса коса се сипеше на вълни по раменете й.
— О, приятелко моя — промълви тя, — какво ще стане с нас? Мъртвите идат насам. Усещаш ли ги? Като надигащ се прилив. През онази стена. Мисля, че никой не може да ги спре. Всички умрели, от гробовете на всички острови на запада, от всички векове…
Тенар усещаше пулса на този зов, в главата си и в кръвта си. Вече знаеха, вече всички знаеха онова, което беше знаел Елша. Но се държеше за онова, в което можеше да вярва, нищо, че тази вяра се беше превърнала вече само в надежда.
— Те са само мъртви, Сесеракх. Построили сме лъжлива стена. Трябва да се разруши. Но има и една истинска.
Техану стана, тихо пристъпи към тях, седна на стъпалото пред прага и прошепна:
— Той е добре. Спи.
— Беше ли с него? — попита Тенар.
Техану кимна.
— Бяхме при стената.
— Какво направи Призовникът?
— Призова го… върна го насила.
— В живота.
— В живота.
— Не знам от кое да се боя повече — каза Тенар, — от смъртта или от живота. Да можех да надвия този страх.
Лицето на Сесеракх, вълната на топлата й коса за миг се сведе към рамото на Тенар в лека милувка.
— Ти си храбра, храбра — промълви момичето. — Но, о! Аз колко се боя от морето! И от смъртта се боя!
Техану седеше притихнала. На смътната, мека светлина, струяща между стаените дървета, Тенар видя нежната длан на дъщеря си, сгъната над другата ръка — изгорената и сгърчена.
— Мисля — проговори с тих, странен глас Техану, — че когато умра, мога да издишам всичкия дъх, който ме е карал да живея. Мога да върна на света всичко, което не съм успяла да направя. Всичко, което съм могла да бъда, а не съм успяла да бъда. Всички възможности, които не съм избрала. Всички неща, които съм изгубила, разхитила и похабила. Мога да ги върна на света. На живота, който все още не съм изживяла. Това ще е моят ответен дар на света, който ми е дал да изживея живота, който съм живяла, обичта, която съм изпитала, дъха, който съм дишала.
Вдигна очи към звездите и въздъхна.
— Няма да е задълго.
После се обърна към Тенар.
Сесеракх погали с нежност косата на Тенар, стана и тихо влезе в къщата.
— Мисля, че ще е скоро, мамо…
— Знам.
— Не искам да те оставя.
— Трябва да ме оставиш.
— Знам.
Седяха в блещукащата тъма на Дъбравата, смълчани.
— Виж — промълви Техану. Падаща звезда прекоси небето — бърза, бавно гаснеща диря от светлина.
Петима магьосници седяха под звездната светлина.
— Виж — каза един и ръката му проследи дирята на падащата звезда.
— Душата на умиращ дракон — каза Азвер, Пазителят на шарките. — Така казват в Карего-Ат.
— Нима драконите умират? — попита умислено Оникс. — Не като нас, предполагам.
— Те и не живеят като нас. Движат се между световете. Така казва Орм Ириан. От световния вятър към другия вятър.
— Както искахме и ние — каза Сепел. — И се провалихме.
Комарджията го погледна с любопитство.
— Вие на Палн винаги ли сте знаели това сказание, това древно знание, което научихме днес… за раздялата на драконите и хората и за създаването на сухата земя?
— Не така, както го чухме днес. Мен ме учеха, че
— Но поне съхранихте знанието за Майката, което ние презряхме — каза Оникс. — Както и твоят народ, Азвер.
— Е, проявили сте благоразумието да съградите Големия си дом тук — каза с усмивка Пазителят на шарки.
— Но го съградихме лошо — каза Оникс. — Всичко, което градим, го градим лошо.
— Затова трябва да го съборим — каза Сепел.
— Не — възрази Комарджията. — Ние не сме дракони. Все пак живеем в домове. Трябва да си имаме поне някакви стени.
— За да може вятърът да духа през прозорците — каза Азвер.
— А кой ще влиза през вратите? — кротко попита Вратарят.
Замълчаха. Над полянката усилно засвири щурец, заглъхна, зацвърча отново.
— Дракони? — предложи Азвер.
Вратарят поклати глава.
— Мисля, че може би разделението, което е започнало, а сетне предадено, най-сетне ще се довърши. Драконите ще си заминат свободни, а нас ще оставят тук, с избора, който сме направили.
— Знанието за добро и зло — каза Оникс.
— Радостта да твориш, да оформяш — каза Сепел. — Майсторството ни.
