Ричард се спря и се зачуди как ще успее да поддържа посоката в този непрогледен мрак, при положение, че няма да може да върви направо.
И точно тогава чу шепота.
Вдигна глава, ослуша се, напрегна слух да различи думите. Не можа, затова внимателно пристъпи още по-дълбоко в мрака, изчаквайки очите му да свикнат с тъмнината, преди да направи още няколко крачки. След малко вече можеше да различава дърветата пред себе си и продължи напред, като навлезе все по- навътре сред грамадните борове.
— Върви си! — прошепна някой.
— Кой е там? — попита тихо Ричард.
— Върви си — повтори едва доловимият глас — или остани завинаги с костите на тези, дошли тук преди теб.
— Дойдох да разговарям с нощните дребосъчета — каза Ричард.
— Тогава напразно си бил път. Сега си върви — повтори по-силно гласът.
Ричард се опита да съпостави този глас с гласа на едно нощно дребосъче, което бе срещал преди. Не беше съвсем същият, но в него имаше нещо общо.
— Моля те, покажи се, за да мога да разговарям с теб. Отговори му тишината.
Ричард направи още десетина крачки в мрака.
— Предупреждавам те за последен път — обади се зловещият глас, — върви си! Веднага!
— Изминах дълъг път. Няма да си вървя, без да разговарям с дребосъчетата. Важно е.
— За нас не е.
Застанал с ръка, подпряна на хълбока, Ричард се опитваше да реши какво да прави по-нататък. Не можеше да мисли ясно. Умората му пречеше.
— Важно е и за вас.
— В какъв смисъл?
— Дойдох заради нещо, което е оставил за мен Баракус.
— Костите, покрай които мина, бяха дошли за същото.
— Слушай, важно е. И вашият живот зависи от това. В тази битка не се допускат странични наблюдатели. Всички ще бъдат засегнати.
— Ако си дошъл, подмамен от приказките за съкровище, знай, че това са празни лъжи. Тук няма нищо.
— Съкровище ли? Не, ти не разбираш. Изобщо не става дума за това. Мисля, че не можеш да ме разбереш. Вече преминах изпитанията, които Баракус беше оставил за мен, и затова съм тук. Аз съм Ричард Рал. Ожених се за Калан Амнел, Майката Изповедник.
— Не познаваме човека, за когото говориш. Върни се при нея, докато все още можеш.
— Не, там е работата, че не мога. Опитвам се да я намеря. Загубил търпение, Ричард прокара пръсти през косата си. Не знаеше с колко време разполага, за да каже каквото е нужно и колко би могъл да остави недоизказано, за да успее да убеди нощните дребосъчета в истинската причина, поради която беше тук. Да ги убеди да му помогнат.
— Някога сте я познавали. Срещу Калан беше използвана магия, така че всички да я забравят. И ти си я познавала, но си я забравила — като всички останали. Калан е идвала. В ролята си на Майката Изповедник тя се бореше да защити земята на нощните дребосъчета и да ги предпази от посегателства. Разказвала ми е за красивата ви земя. За ширналите се поляни в древни, далечни гори. Тя е била с дребосъчетата, когато се събирали в здрача, за да танцуват заедно сред тревите и дивите цветя. Разказвала ми е също, че е прекарвала много нощи, легнала по гръб в тревата, докато те са били около нея. Разговаряли с нея за неща, които са интересували и вас, и нея — за надежди, за любов. Моля те, вие я познавате. Тя беше ваш приятел.
Ричард видя малка светлинка, която се показа изпод едно дърво.
— Върви си или костите ти ще останат там заедно с другите, които търсят съкровище, и повече никой няма да може да те види или да узнае какво е станало с теб.
— Ако ми е нужно злато, мога да си го спечеля. Съкровището не ме интересува.
Светлинката отново се появи.
— Не всички съкровища са от злато.
Светлинката се понесе в далечината, а въртящите се лъчи заиграха върху стволовете на дърветата, докато минаваше.
— Познавах Шар — провикна се Ричард. Светлинката спря. Престана да се върти.
За момент Ричард видя как искрицата светлина виси в далечината и слабо осветява боровете — царете на гората, застанали като часовои, пазещи това, което беше отвъд тях.
— Значи не си дошъл заради легендите, че тук може да бъде намерено съкровище?
— Не.
— Какво знаеш за името, което изрече?
— Аз бях с Шар, когато тя премина границата. Шар прекоси границата, за да помогне да спре заплахата от Мрачния Рал. Шар премина границата, за да помогне да ме намерят, за да мога и аз на свой ред да помогна в тази борба. Преди да умре, Шар каза, че ако някога имам нужда от помощ от нощните дребосъчета, трябва само да кажа името й и те ще ми помогнат, защото никой враг не би могъл да знае това име. — Ричард посочи към гората от мъртви дъбове, където лежаха разпадащите се скелети. — Имам чувството, че никой от тези хора, чиито кости лежат там отзад, не е знаел името й, нито името на някое дребосъче.
Светлинката бавно се върна между дърветата и накрая спря недалеч от него. Той почувства как лъчите мека светлина се плъзнаха по лицето му. Усети ги почти като докосване на паяжина. Ричард направи малка крачка напред.
— Разговарях с Шар, преди да умре. Сподели с мен, че не може да живее разделена от себеподобните си, а нямаше сили да се върне в родното си място. Тя ми постави първото изпитание, заръчано от Баракус. Каза ми, че вярва в мен, че знае, че в мен има нещо, благодарение на което ще успея. Това беше посланието на Баракус. Шар ме попита за тайните.
Малката светлинка стана по-ярка и цветът й порозовя, докато за момент се завъртя в мълчание.
— А ти издържа ли изпитанието й?
— Не — призна Ричард. — Тогава за мен беше твърде рано да разбера всичко. Едва по-късно разбрах. Плъзгата ми каза, че сега вече съм издържал изпитанието, оставено от Баракус за мен.
— Как ти е името?
— Израснах с името Ричард Сайфър. Впоследствие научих, че всъщност съм Ричард Рал. Наричан съм и с други имена: Търсачът; Онзи, който носи смърт; Ричард Избухливия; Камъкът в езерото, а също и Кахарин. Някое от тези имена говори ли ти нещо?
— А на теб името Гази говори ли ти нещо?
— Гази ли? — Ричард се замисли за момент. — Не, защо?
— То означава „огън“. Гази получи това име според пророчеството. Ако ти си Избраният, би трябвало да знаеш и това име.
— Съжалявам, не го знам. Не знам защо, но трябва да ти кажа, че не вярвам много-много на пророчества.
— Много съжалявам, но тази земя беше сполетяна от нещастие. Сега дребосъчетата страдат. Не можем да ти помогнем. Трябва да си вървиш. — Дребосъчето пак се накани да си тръгне и се завътя, понасяйки се към високите дървета.
Ричард направи още една крачка напред.
— Шар каза, че ако имам нужда от помощта на дребосъчетата, те ще ми помогнат! Нуждая се от помощта ви!
Малката светла точка отново спря. От начина, по който тя увисна, без да се движи над него, Ричард остана с впечатлението, че премисля нещо. След малко започна бавно да се върти и да хвърля отблясъци наоколо. Върна се малко назад. После изрече едно име, което Ричард не беше чувал да се изговаря на глас от много години.
Кръвта замръзна във вените му.
