— Това име говори ли ти нещо? — попита дребосъчето.
— Откъде знаеш името на майка ми? — прошепна Ричард. Дребосъчето бавно се приближи.
— Преди много, много сезони Гази премина тъмната граница, за да я намери, да й помогне, да й разкаже за сина й, да й разкаже много неща, които тя трябваше да знае, много неща, които синът й трябваше да знае. Гази така и не се върна.
Очите на Ричард се разшириха.
— Какво правят дребосъчетата през деня? Когато е светло?
Подобно на разгорял се сребърен въглен, светлинката бавно се завъртя, хвърляйки отблясъци върху лицето на Ричард.
— Отиваме там, където е тъмно. Не обичаме светлината.
— А огънят вреди ли ви? Лъчите потъмняха.
— Огънят може да ни убие.
— Добри духове… — прошепна Ричард. Дребосъчето се приближи още повече, а лъчите му пак станаха ярки, докато разглеждаше лицето му.
— Какво има?
— Какво беше пророчеството за Гази? — попита Ричард. Бавно въртящата се светлинка спря.
— Предсказваше смъртта на Гази. В него се казваше, че Гази ще умре от огън.
За момент Ричард притвори очи.
— Преди много години, когато бях момче, майка ми умря при пожар.
Дребосъчето не каза нищо.
— Съжалявам — каза тихо Ричард. В главата му отекнаха думите на Шота. — Мисля, че Гази умря в моя дом. Къщата ми се подпали. Майка ми изнесе брат ми и мен в безопасност навън, после се върна за нещо в къщата. Не знаехме за какво. Тя се задуши от дима. Така и не се появи навън. Не я видяхме повече. Умря сред пламъците. Мисля, че се върна за Гази. Мисля, че майка ми и Гази умряха заедно в този пожар, а Гази не успя да постигне целта си.
Дребосъчето сякаш го изгледа продължително.
— Съжалявам за това, което се е случило с майка ти. След толкова много време ти все още се просълзяваш.
Ричард не можа да каже нищо повече и само кимна. Дребосъчето отново започна да се върти по- бързо.
— Ние те знаем под името Ричард Сайфър. Ела, Ричард Сайфър, и ще ти кажем какво отиде да каже Гази на майка ти.
Четиридесет и първа глава
РИЧАРД ПОСЛЕДВА ИСКРЯЩАТА СВЕТЛА ТОЧКА сред вековните дървета — място, изпълнено с тишина и спокойствие. Никога не беше виждал толкова големи дървета. Стори му се странно, че такива малки същества живеят сред толкова големи дървета.
Остана с впечатлението, че вървяха с часове, макар да знаеше, че само така му се струва, защото беше много отпаднал. Когато най-после излязоха от гората на една широка поляна, Ричард не можа да повярва на очите си. Беше точно такава, каквато я беше описала Калан. Поляната светеше от стотици нощни дребосъчета, които се плъзгаха между високите стръкове трева и дивите цветя. Звездите, които се виждаха горе през отвора, оставен от високите борове, изглеждаха бледи и безжизнени в сравнение със звездите в тревата.
Гледката беше красива, но накара сърцето на Ричард да се свие болезнено, защото му напомни за Калан и за първия ден, в който я срещна, когато тя го беше запознала с Шар и когато му беше разказала за дребосъчетата. Двете с Калан се бяха запечатали завинаги в главата му.
А сега, след толкова време, разбираше, че тъкмо заради такова нощно дребосъче майка му беше изтичала обратно в горящата къща, опитвайки се да го спаси. Майка му не беше умряла сама.
И всичко това, защото преди хиляди години един мъж беше отишъл в Храма на ветровете и беше сторил нещо, благодарение на което Ричард се беше родил с двете страни на дарбата, за които Плъзгата му каза, че вече не притежава.
Когато Ричард пристъпи в тревата, някои от нощните дребосъчета се приближиха, любопитни да видят странника сред тях. Започнаха да светят ту по-силно, ту по-слабо, като че ли разговаряха помежду си.
— Как те викат? — попита Ричард придружаващото го дребосъче.
— Аз съм Там.
Ричард забеляза, че дребосъчетата се приближаваха и издигаха покрай него, преди да отлетят.
— Броят ни намалява — рече Там. — Досега подобно нещо не се е случвало. За нас това е време на страдание. Не знаем причината.
— До известна степен заради тази причина съм тук — каза Ричард. — Надявам се да намеря помощ, за да успея да спра това, което причинява болестта сред дребосъчетата. Ако не успея, всички ще изчезнете от този свят.
Там се замисли върху думите му. Някои, които ги бяха чули, отлетяха встрани и се скриха в гъстата трева, като че ли търсейки спокойно място, за да си поплачат. Други се приближиха.
— Тук мнозина познаваха Гази — рече Там. — Той им липсва. Можеш ли да ни кажеш какво е казал, преди животът му да си отиде? Да ни повториш думите му, както повтори думите на Шар?
— Съжалявам, Там, но никога не съм виждал Гази. Не знаех, че е дошъл при майка ми. Гази и майка ми сигурно са умрели, преди той да успее да й каже какво го е довело при нас.
Ричард се запита дали тъкмо това не беше причината за пожара.
Много от дребосъчетата потъмняха, като че ли разочаровани, че той не може да им каже нищо за последните думи на Гази.
Ричард си спомни за целта на посещението си и се обърна към своя водач:
— Моля те, Там, дойдох по една важна причина, която, както казах, накрая може да помогне на дребосъчетата да се излекуват от това, от което страдат. Дойдох, защото Баракус е оставил тук нещо за мен. Неговата библиотека е тук. Изпратил е жена си да остави тук една книга за мен.
— Магда — обади се едно дребосъче.
Ричард не беше сигурен кой заговори, но гласът прозвуча определено по-женски от този на Там.
— Точно така.
— Било е много преди нашето време — каза тя. — Обаче думите на Баракус ни бяха предадени. Продължаваме да съхраняваме тайните, които той ни помоли да пазим. Аз съм Джас. Ела. Двамата с Там ще ти покажем.
Там и Джас поведоха Ричард през сребърната трева към извисяващите се дървета отляво. Сред дърветата, далеч от поляната, като че ли отново започнаха да слизат в някакъв тъмен свят. Само двете дребосъчета хвърляха пред него достатъчно светлина, за да може да вижда пътя си.
— Далеч ли е? — попита Ричард.
— Не е далеч — отвърна Джас.
— Това място е в границите на нашето царство — каза Там. — Място, което можем да наблюдаваме и да защитаваме. През хилядолетията семето на легендите намери плодородна почва за откъслечните факти, а те, развити от желанията, започнаха да се разрастват. В резултат се получи един огромен плод от слухове, които бяха разпространени от шепота на вятъра, според който ние крием приказно златно съкровище. Нищо не можеше да убеди вярващите в тези приказки, че това не е истина. За тези хора тя не блести като златото. Мечтата им да се сдобият с лесно припечелено богатство беше толкова силна, че те бяха готови по-скоро да жертват всичко наистина ценно за тях, вместо да приемат истината, че това е една празна надежда.
— Това, което крием, не е съкровище — рече Джас, — а обещание, дадено от нашите предци.
— Пак е един вид съкровище — каза им Ричард. — Поне за подходящия човек.
Това, което на тях им се струваше близо, на Ричард се стори доста далеч. Беше му все по-изморително да прави стъпка след стъпка. Коремът му къркореше от глад, докато се придвижваха през смълчаната гора.
