Сигурно беше някъде посред нощ, когато дърветата се разтвориха и на сребристата лунна светлина Ричард можа да види, че далеч долу се простира една долина. Склоновете от двете й страни бяха покрити с гъсти гори. Пред него се откриваше красивата гледка на неща, които той винаги беше обичал. Копнееше да може да опознае това място, да бъде долу сред тези гори… но не сам, а с Калан. Без нея красотата беше само дума, без усмивката на Калан светът беше празен и мъртъв.
— Тук е библиотеката, която господарят Баракус ни завеща да пазим — обяви Там.
Ричард се огледа. Видя само папрати, увивни растения, които се спускаха от тъмнината горе, и масивните стволове на боровете, изправени на ръба на височината.
— Къде? — попита той. — Никъде не виждам сграда.
— Тук — каза Джас, понесе се към една скала и кацна отгоре й. — Библиотеката е тук отдолу.
Ричард се почеса по главата. Мястото изглеждаше странно за библиотека. Но после си спомни, че беше намерил входа за библиотеката в Каска под надгробна плоча. Той се наведе и опря рамо в скалата — в една ниша със загладени ръбове. Даваше си сметка, че не се чувства достатъчно силен, за да премести огромния камък, но въпреки това се напрегна, за да го избута. Камъкът бавно започна да се завърта на една страна.
Дребосъчетата се приближиха и погледнаха заедно с Ричард какво има отдолу. Камъкът беше поставен върху тесен, внимателно огладен ръб. По него нямаше нито дупка, нито стълба, която да води надолу в земята. Ричард приклекна и пъхна ръка под каменния ръб. Мястото беше меко и сухо.
— Това е просто пясък.
— Да — каза Джас. — Когато Магда пристигна, тя следваше указанията на съпруга си и използва магия, за да напълни това, което е отдолу.
— С пясък ли? — попита недоверчиво Ричард.
— Да — каза Джас.
— Колко пясък има? — попита той. Нямаше намерение да копае в дупка, пълна с пясък, независимо колко малка можеше да се окаже тя.
— Виждаш ли рекичката в долината? — попита Джас. Ричард примигна срещу слабата лунна светлина. Видя отблясъците на водата, която лъкатушеше сред пясъчни насипи.
— Да, виждам я.
— Според думите, които ни бяха предадени — каза Джас, — Магда е донесла със себе си мощно заклинание от Баракус. Тя го е използвала, за да създаде водовъртеж, който е издигнал пясъка от бреговете на реката и е напълнил дупката, за да предпази мястото.
— Да го предпази ли? — попита Ричард. — От какво?
— От всеки, който би могъл да стигне до тук. Този пясък трябва да попречи на всеки, който би могъл да дойде да търси онова, което е там, долу.
— Предполагам, че ако има достатъчно пясък, това със сигурност би забавило всеки. — Ричард погледна с подозрение двете дребосъчета, които бавно се въртяха на лунната светлина. — И колко пясък има долу?
Там се понесе във въздуха и застана на ръба на скалата.
— Виждаш ли терасата долу?
Ричард погледна предпазливо през ръба на скалата. До нея вероятно имаше неколкостотин метра.
— Виждам я.
— Стаите на библиотеката са чак там, долу.
— Стаите на библиотеката са заровени под толкова тонове пясък?
— Да — каза Там.
Ричард остана като ударен от гръм. Това бяха несметни количества пясък.
— Но как бих могъл да изкопая такова нещо? Ще ми е нужно безкрайно много време.
Там се обърна и се приближи до лицето му.
— Може би. Но Баракус каза, че ако ти си Избраният, ще знаеш какво да направиш.
— Ако аз съм Избраният? — попита обезкуражен Ричард. Имаше чувството, че върху него се е стоварила цяла планина от пясък. — И защо винаги трябва аз да съм Избраният?
— Това не можем да кажем — рече Там.
Ричард простена разочарован — беше стигнал толкова близко, а се оказваше, че е толкова далеч.
— Ако аз съм Избраният, тогава защо той просто не е оставил послание за мен, за да знам какво да правя?
Там и Джас замълчаха за момент, като че ли премисляха.
— Е, има едно нещо, което ни беше предадено — каза накрая Джас.
— И какво е то?
— Баракус бил казал, че дребосъчетата трябва да пазят това в продължение на векове, но когато пясъците на времето най-накрая свършат, онзи, който е определен да получи книгата, ще бъде тук и ще я отнесе със себе си. — Джас се приближи още повече. — Това ще ти помогне ли, Ричард Сайфър?
Ричард изтри лицето си с опакото на ръката. Защо Баракус просто не е казал как да вземе „Тайните на силата на магьосника воин“? Може би си е помислил, че въпросният човек, който трябва да има книгата, вече ще е придобил силата си и за него това няма да е пречка. Може да си е помислил, че Ричард би трябвало да знае как да завърти вълшебния водовъртеж, който да изсмуче пясъка. Ако е така, тогава Ричард не беше този човек. Той не само не знаеше как да използва силата си, но тъй като беше пътувал в Плъзгата, вече нямаше и дарбата си.
Що се отнася до Ричард, пясъците на времето вече бяха свършили за него. Сестрите на мрака бяха задействали кутиите на Орден. Заклинанията бяха заразили света на живота. Бяха започнали да рушат магията и това вероятно беше голямото нещастие, от което страдаха дребосъчетата, а армията на Императорския орден опустошаваше необезпокоявана Новия свят. Но най-лошото лично за него беше, че Калан беше отвлечена и беше под въздействието на проклятието на лавинния огън и отчаяно се нуждаеше от помощта му.
А сега той стоеше тук и чакаше пясъците на времето да изтекат. Ричард отдръпна ръката си от лицето и се намръщи. Наведе се над ръба на скалата и погледна към терасата, която се виждаше далеч долу. Пясъците на времето.
Обърна се наляво и се загледа внимателно в скалата. Там не видя нищо, което би могъл да използва. Но отдясно му се стори, че вижда път, по който би могъл да слезе долу. Смъкна раницата от гърба си, остави я на земята, извади от нея сгъваемата си лопата и бързо я сглоби.
— „Когато пясъците на времето най-после свършат, този, за когото е предназначена книгата, ще бъде тук и ще я вземе със себе си“ — повтори той. — Нали това каза?
— Да — отвърна Джас. — Така ни бе предадено.
Ричард отново надникна от скалата.
— Трябва да сляза долу до терасата — каза той.
— Ние ще дойдем и ще осветяваме пътя ти — рече Там. Без да губи време, Ричард заслиза надолу по скалистата пътека. Оказа се толкова трудно, колкото беше и предполагал, но не след дълго той се озова на тясната площадка долу под върха, от който беше избутал камъка.
Огледа се и започна да опипва стената, докато намери това, което търсеше. Веднага започна да копае, да кърти и да вади камъни, които бяха така плътно забити, че беше трудно да се каже със сигурност на оскъдната светлина, хвърляна от луната и от двете нощни дребосъчета, дали наистина беше това, което мислеше.
Когато скалата започна да поддава, увереността му се засили. Колкото повече парчета камъни изваждаше, толкова по-лесно ставаше.
Трябваше да работи предпазливо при отстраняването на някои по-големи камъни. Една погрешна стъпка и можеше да се подхлъзне и да падне от тесния перваз. Някои от камъните в разширяващата се дупка бяха по-големи, отколкото би могъл да повдигне, затова се наложи да ги търкаля, за да ги махне от отвора. За щастие беше успял да разбута почвата под повечето от тях и да ги търкаля. Застана отстрани на перваза и бутна големите камъни, които се изтъркаляха покрай него. Наблюдаваше ги как изчезват в нощния въздух, падайки безшумно, докато накрая се стовариха с трясък далеч под него.
Внезапно лопатата попадна в нещо меко и останалата част от скалата започна да поддава със стържещ
