споделят такива неща от негово име.
— За другите не — но, но… — гласът на Зед премина в превъзбудено ломотене. Обърна се и към двете. — Но не ви ли казаха поне какво е правил там Ричард? Каквото и да било? Трябва да разберем какво го е накарало да отиде при нощните дребосъчета. Бил е тръгнал за насам и междувременно се е случило нещо, което по време на пътуването му е струвало дарбата — може би нещо, свързано със Шеста. И след това е отишъл при нощните дребосъчета. Защо? Какво ли са му казали? Какво се е случило, докато е бил там?
— Съжалявам, Зед — каза Ничи. — Наистина не можахме да узнаем нищо повече. Плъзгата ни каза само част от всичко това — какво се е случило с Ричард, къде го е отвела, както и че е отишъл при нощните дребосъчета. Но тя самата не знае повече или просто по някаква причина не иска да го сподели с нас. Ричард не се е върнал при нея, но тъй като не може да пътува повече, в това има логика. А е възможно Плъзгата наистина да не знае нищо повече.
Ричард вероятно е потеглил пеша. Надявам се да се е отправил обратно насам, към Кулата. В крайна сметка това е мястото, към което се бе насочил, когато нещо непредвидено се е случило в Плъзгата. По някакви съображения се е отклонил към нощните дребосъчета, но е възможно това да се е дължало повече на маршрута, по който е вървял, отколкото на нещо друго — бил е много по-близко до тях, а дотук е имало голямо разстояние, така че може да е решил да направи малък престой, преди да се върне. Може би това е всичко.
Колкото до нощните дребосъчета, те също няма да ни кажат нищо повече. Няма да ни оставят да преминем през мъртвата гора и да навлезем сред онези огромни, древни дървета отвъд. Но това си има и положителна страна. Знаем най-малкото, че Ричард е жив и е в страната на нощните дребосъчета. Това е важното — Ричард е жив. Доколкото го познавам, той ще се опита да намери кон колкото се може по-бързо и ще е тук, преди да се усетим.
Зед я стисна за ръката.
— Права си, скъпа. — Този жест подейства успокояващо на Ничи, сякаш че го бе направил самият Ричард. Напомняше й на увереността, която Ричард би й вдъхнал в подобна тревожна ситуация.
Зед внезапно се навъси.
— Ти каза, че нощните дребосъчета не са те допуснали до големите борове отвъд.
— Така е — кимна Ничи. — Не ни позволиха нито да преминем отвъд мъртвите дъбове, нито да видим другите дребосъчета.
— В това има логика. — Зед прокара пръст по слепоочието си, докато разсъждаваше. — Нощните дребосъчета са потайни създания и като цяло не допускат никого в страната си, но при тези обстоятелства това ми се струва странно — особено фактът, че макар да идвате от мое име, те не са ви поканили.
— Те умират.
Очите на Зед се извърнаха към нея.
— Какво?
— Там каза, че нощните дребосъчета постепенно измират и че това е причината да не искат да ни допуснат. Били налегнати от голяма мъка и грижи, между тях имало раздори. В такъв момент не желаели да допускат пришълци при себе си.
— Добри духове — прошепна Зед. — Ричард е бил прав. Тревогата преобърна всичко у Ничи.
— За какво говориш? Прав за какво?
— Умиращите дъбове. Те закрилят страната на нощните дребосъчета. Без дъбовете дребосъчетата също ще умрат. Това е част от потока на събитията. Ричард ни го обясни точно в тази стая. Сякаш сме имали нужда от повече доказателства, за да му повярваме.
— Повече доказателства ли? Какво имаш предвид?
Той хвана Ничи за лакътя и я обърна срещу заклинателните форми, които витаеха над масата.
— Погледни тук.
— Зед — предупреди го Ничи, — това е верификационната мрежа на лавинния огън и подозрително напомня вътрешна перспектива.
— Така е.
— Знам, че съм права. Въпросът е какво се случва? Какво имаш намерение да направиш?
— Намерих начин да създам вид огнена симулация на вътрешна перспектива, в която не е необходимо да влизаш. Не е съвсем същото във всяко едно отношение — махна с ръка той, — но за целта, която си поставих, вършеше работа.
Ничи беше изумена от способностите му да направи такова нещо. В същото време беше малко обезпокояващо отново да види това, което за малко не й бе отнело живота. Но и това не беше нещото, което й се струваше най-обезпокояващо.
— Защо виждам две? — попита тя. — При положение че има само едно заклинание на лавинния огън. Защо тук заклинателните форми са две?
Зед направи кисела усмивка.
— О, именно в това е номерът. Разбираш ли, Ричард твърдеше, че Хармониите са били пуснати в света на живота. Ако това е вярно, тяхното присъствие е щяло да зарази света на живота, да зарази магията. Досега никой от нас не е видял доказателство за това. Това е парадоксът на тази зараза; разяжда способността ти да откриваш присъствието й. Исках да намеря начин, за да проверя дали Ричард е прав.
— Ричард Рал е прав.
Зед повдигна едното си кокалесто рамо като отговор на категоричността на нейното изказване.
— Но аз трябваше да се убедя, че ще мога да намеря доказателство. Не можех да разбера всички тези занимания със символи, с които Ричард се бе ангажирал. Аз също вярвам в него, Ничи, но не мога да разбера как е способен да разчита език в символите по начина, по който го прави, как е бил в състояние да достигне до изводите, които прави. Необходимо ми е да получа доказателство, което да разбирам.
Ничи скръсти ръце, докато наблюдаваше удвоените заклинателни форми.
— Мисля, че мога ди си представя как се чувстваш. Вярвам в него и в сериозността на делата му, но понякога се чувствам несигурна, както ми се е случвало по времето, когато бях начинаеща и предстоеше изпит върху материала, който съм пропуснала. Когато Ричард… — Ничи замлъкна. Ръцете й се вдигнаха. — Зед, тези удвоени заклинателни форми не са едни и същи.
— Знам — усмихна й се лукаво той.
Ничи се приближи към масата, до двете пламтящи форми. Разучаваше ги внимателно. Посочи едната от тях.
— Тази е заклинанието на лавинния огън. Разпознавам го. Другото е подобно, но не е същото. Представлява огледален образ на истинското заклинание.
— Знам. — Той изглеждаше горд от себе си.
— Това е невъзможно.
— И аз си помислих същото, но впоследствие се сетих за „Книга на инверсията и двойствеността“.
Ничи се вторачи в стария магьосник.
— Знаеш къде е „Книга на инверсията и двойствеността“? Зед направи двусмислен жест.
— Всъщност да, успях да се добера до един неин препис. Ничи го изгледа подозрително.
— Да се добереш до препис ли?
— Проблемът е в това — прокашля се Зед и като я хвана за ръката, я обърна към пламтящите очертания на наличния обект, — че си спомнях от прочетеното преди много, много години в тази книга, какви са техниките на получаване на удвоени заклинателни форми. По онова време никак не бях заинтригуван от подобно начинание. Защо ще му е необходимо на някого да удвоява заклинателна форма?
Но това не бе всичко. Книгата се занимаваше с това да дава указания как да бъде обърната наопаки първата удвоена заклинателна форма. най-шантавото нещо, за което някога бях чувал. През цялото време омаловажавах книгата и описаните в нея процедури. Каква би могла да е целта на подобно нещо? Кой би се захванал с нещо от този род? Никой, мислех си. — Той вдигна пръста си. — по-късно, разсъждавайки върху вероятността Хармониите да са разпръснали зараза и опитвайки се да намеря доказателство за теорията на Ричард, си спомних неочаквано, че някога съм чел книгата и в този момент ме осени мисъл. Разбрах защо някой може да поиска да удвои и да обърне наопаки една заклинателна форма.
