Ничи преглътна, но не срещна погледа му.
— Благодаря ти, Зед. Като се има предвид откъде дойдох и какво мислех за себе си в началото, това означава много повече за мен, отколкото можеш да си представиш. Да могат хората искрено да… — Тя се прокашля и най-после го погледна в очите. Въпреки че беше останала поразена от думите му, тя не смяташе, че той наистина им придава такъв смисъл, а по-скоро гледа на тях като на предисловие към нещо важно. — Искаш да ми кажеш нещо ли?
— Научих някои други неща — кимна той. — Много тревожни неща. Не бих ги казал на никого другиго, но, как да кажа, освен самия Ричард няма никой друг, на когото да имам по-голямо доверие, отколкото на теб и на Кара. Вие двете се превърнахте в нещо повече от приятели в цялата тази работа. Само се опитвам да изразя пред теб колко много…
Когато той не се доизказа и погледна встрани, Ничи нежно сложи ръка на рамото му.
— Ние ще го върнем, Зед. Обещавам ти. Но ти си прав за това, което чувстваме към него. Ричард напълно промени живота ми. Ако има нещо, за което трябва да поговорим, бих искал да вярваш, че можеш да се довериш на Кара и на мен почти толкова, колкото и на Ричард. Мисля, че това искаше да кажеш, нали? Всички изпитваме едни и същи чувства към него й към нашата кауза… Аз… е… знаеш какво искам да кажа.
Страхувайки се, че е казала твърде много, Ничи почувства, че се изчервява.
— Това, което се опитвам да кажа — рече накрая Зед, — е, че се нуждая от помощта ви и искам да знаете какво означавате и двете за мен… и че никак не ми е лесно да разказвам за тези неща. През целия ми живот съм пазил тайни, защото е трябвало да бъдат пазени. Това не е много лесно, но така трябва. Обаче нещата се промениха и аз повече не мога да пазя някои неща, които знам, само за себе си. Сега от това зависят много повече неща от когато и да било.
Ничи кимна и зачака какво ще каже магьосникът.
— Знам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да заслужа доверието ти.
Зед сви устни.
— Тази книга — „Книга на инверсията и двойствеността“, беше скрита на място, което само аз знаех, че съществува. Беше в катакомбите под Кулата.
Ничи и Кара се спогледаха.
— Зед — попита Ничи, — да не искаш да кажеш, че под Кулата има кости? А също и книги?
— Много книги — кимна Зед. — Там намерих „Книга на инверсията и двойствеността“. — Той направи няколко крачки, за да погледне през прозорците, които се осветяваха от светкавиците на бурята в далечината. — Доколкото ми е известно, никой не знаеше, че долу има гробове. Аз намерих мястото, когато бях момче. Знаех, че никой друг не е влизал там от векове. В праха, слегнал се от хиляди години, нямаше нито един отпечатък от стъпка. Аз бях първият, който остави отпечатък във вековния прах. Не беше нужно някой да ми казва колко значим е този факт. Като момче всъщност се уплаших, когато намерих древните катакомби. И без това вече ме беше страх, тъй като се опитвах да намеря път, за да се промъкна обратно в Кулата. Когато намерих катакомбите, инстинктивно разбрах, че нямаше да бъдат скрити така, ако не е имало основателна причина. Затова колкото и да ми се искаше навремето, никога не го споделих с когото и да било. Почти почувствах, че това място ми позволи да вляза в него, но в замяна поиска мълчанието ми. Аз не само се отнесох сериозно към моята отговорност, но истински вярвах, че съм нещо като пазител на това неразкрито място. В края на краищата то съдържаше останките на много хора, може би дори и на моите прадеди. Знаех, че винаги ще се намерят хора, които да използват това откритие, и не исках това да стане с едно място, държано в тайна от тези, които го бяха скрили. Към това трябваше да се прибави и чувството ми за вина, че бях смутил покоя на това гробище заради незначителната причина да се опитам да се промъкна обратно вътре, за да избегна неприятности, че съм излизал без разрешение. Бях се измъкнал от Кулата, за да отида на пазара в Ейдиндрил, за да погледам вълнуващите дрънкулки, които показваха там. Това ми се струваше много по-интересно от скучните занимания, на които се предполагаше, че трябва да посвещавам времето си. След моето случайно откритие тихомълком подпитвах хората тук и там и установих, че дори старите магьосници, които познавах, нямаха представа за мястото под Кулата. С течение на времето разбрах, че за неговото съществуване дори не се и подозира, камо ли пък да се носят някакви слухове. Като момче трябваше да изучавам много неща, което отнемаше почти цялото ми време. Тогава в Кулата живееха много хора, но заради моите занимания никога не ми оставаха повече от два часа време да слизам там долу. Бързо установих, че там има много от същите книги, които имахме горе в Кулата, така че започнах да си мисля, че откритието ми не е чак толкова важно, колкото първоначално бях предположил. — Той замислен се усмихна. — Представях си се като голям изследовател, който открива древни съкровища. Това съкровище се състоеше главно от кости и книги. Тук, в Кулата, беше пълно със скучни книги, които трябваше да изучавам, така че другите книги, които бях намерил, не бяха чак толкова вълнуващи, колкото мислите за заклинания и проклятия, пазещи скрити съкровища от кехлибар и скъпоценни камъни. Но там, долу, нямаше никакви такива неща. Само рушащи се кости и стари книги.
В катакомбите имаше безброй стаи, пълни с прашни стари книги. Никога нямах време да проуча тези стаи основно. Дори не можех на око да преценя какъв брой книги имаше скрити. Имах време само да хвърля бегъл поглед. Както казах, много от тях бях виждал преди това горе в Кулата, а от тези, които не бях виждал, за моите години никоя не ми се стори достатъчно интересна, за да я запомня, с изключение на няколко, като например „Книга на инверсията и двойствеността“. Когато пораснах, се влюбих в най-чудната жена и скоро тя стана моя съпруга. Тя роди другата светлина в живота ми — една дъщеря. Когато тя порасна, стана майка на Ричард. За млад магьосник, работещ в Кулата, винаги имаше повече работа, отколкото са часовете на деня. Нямах време да прекарвам долу сред старите кости. А след това светът беше хвърлен в една ужасна война с Д’Хара. Това бяха мрачни времена на ужасна борба. Бях станал Първи магьосник. Битките бяха жестоки — като всички битки. Трябваше да изпращам хора на смърт. Трябваше да се вглеждам в очите на магьосници, млади и стари, които знаех, че не се справят с предизвикателствата, и да им казвам да правят всичко, което е по силите им, макар да знаех, че това няма да е достатъчно и вероятно ще умрат, докато се стараят. Давах си сметка, че ако аз трябваше да го направя, щях да успея, но имах безброй други задачи, които трябваше да бъдат свършени, а бях сам. Понякога стигах до заключението, че отговорността, знанието и способностите са проклятие. Като гледах тези невинни хора да разчитат на мен като Първи магьосник и като разбирах, че ако се проваля, те ще умрат, всичко това ми идваше прекалено много. В това отношение съвсем точно знам какво трябва да мине през главата на Ричард. Бил съм на неговото място. Носех света на плещите си.
Зед махна с ръка, за да отпрати назад в спомените меланхоличното си отклонение от обсъжданата тема.
— Както и да е — продължи той, — заради другите ми задължения катакомбите през повечето време бяха оставени в забвение, в каквото са били в продължение на хиляди години, преди да ги открия. Просто нямах време, за да разгледам какво има там долу. От повърхностните ми търсения като малък бях останал с впечатлението, че там не може да бъде намерено нищо освен стари и сравнително безинтересни книги, заровени заедно със забравени кости. Имаше много по-належащи въпроси на живот и смърт. За мен най- важното беше, че катакомбите ми осигуряваха таен вход за влизане в Кулата. Този вход се оказа безценен, когато Сестрите на мрака превзеха Магьосническата кула. По едно време, когато бях по-млад след войната, в която умря жена ми, влязох в остър спор със Съвета относно кутиите на Орден. И тогава… Мрачният Рал изнасили дъщеря ми. Затова напуснах Средната земя — напуснах я завинаги. Взех с мен дъщеря ми и преминах границата към Западната земя. Тя беше всичко, което ми остана, и всичко, което имаше някакво значение за мен. Реших, че ще прекарам остатъка от живота си отвъд границата, в Западната земя. После се роди Ричард. Наблюдавах го как расте. Дъщеря ми много се гордееше с него. Тайно се притеснявах, че той има дарбата, и се измъчвах, че силите отвъд границата един ден ще дойдат за него. После избухна пожар и изведнъж дъщеря ми, майката на Ричард, изчезна от живота ми и от живота на Ричард. За утеха насочих цялото си внимание върху Ричард. Дадох му всичко от себе си, което да му помогне да стане такъв, какъвто трябваше да бъде. Моментите, които прекарах тогава с него, бяха едни от най-хубавите в живота ми.
Без мое знание, тъй като правех всичко възможно да забравя външния свят, Ан и Натан, подтиквани от едно пророчество, помогнаха на Джордж Сайфър да се сдобие с „Книгата на преброените сенки“ от Магьосническата кула. Тя се пазеше в личните покои на Първия магьосник, където я бях оставил на
