Ничи недоумяваше.
— Добре, предавам се. Защо?
Зед започна да жестикулира въодушевено по посока на двете магически форми.
— Ето защо. Погледни. Тази е оригиналната — тя много напомня на онази, в която ти беше поставена, но без някои от по-сложните и неустойчиви елементи. Зед размаха ръка, подчертавайки, че не това е най- важното. — Те не са ни необходими в този случай. Тази тук е абсолютно същата, удвоена, а по-късно преобърната. Тя е копие.
— Дотук е ясно — каза Ничи, — но все още не схващам каква е целта, за да се провежда този странен анализ.
— Пукнатини — усмихна се многозначително Зед и я докосна по рамото.
— Пукнатини ли? Ами да… — Ничи ахна, внезапно разбрала. — Когато преобърнеш заклинанието наопаки, а после обратно, пукнатината няма да се обърне!
— Правилно — намигна дяволито Зед и назидателно поклати пръст. — Пукнатината няма как да се обърне наопаки. Невъзможно е. Заклинателната форма е просто демонстрация на магията, заместител на нещо истинско. Затова тя може да бъде манипулирана — обръщана наопаки. Тя не е истинското заклинание; не можеш да обърнеш наопаки истинско заклинание. Но пукнатините не са предмет на влиянието на магията от книгите с инструкции — само специфичната, планирана магия е такава. Пукнатините са действителни. Пукнатините са всепроникващи. — Зед придоби тържествен вид, съзнавайки крайно сериозното естество на този тъй важен въпрос. — Когато заклинателната форма е активирана, тя върви заедно с пукнатина, която вече е внедрена. Когато удвояваш заклинателната форма, тя носи същата пукнатина, но след като я обърнеш наопаки, пукнатината не може от своя страна да се обърне, защото е истинска, а не замества нещо истинско, какъвто е случаят със заклинателните форми. Не забравяй, че заразата едва не те уби.
Ничи премести поглед от наситения лешников цвят на очите на Зед към пламтящите заклинателни форми. Те бяха огледални. Тя започна да изучава структурата, проследявайки всяка линия, всеки елемент, сравнявайки я с другата заклинателна форма, която беше същата, но обърната.
И тогава тя го видя.
— Там. — Тя си пое дъх и посочи. — Тази част е еднаква и при двете. Не е обърната. Не е огледален образ като всичко останало. Еднаква е и при двете, докато всичко останало е обърнато наопаки.
— Точно така — каза триумфиращ Зед. — Оттук следва, че целта на „Книга на инверсията и двойствеността“ е да открие пукнатините, които иначе не могат да бъдат видени или разкрити по някакъв друг начин.
Ничи гледаше стареца, сякаш го виждаше в нова светлина. Знаеше за „Книга на инверсията и двойствеността“, но подобно на всички останали, които я бяха изучавали, никога не бе успяла да разбере предназначението й. Водеха се дискусии около нея, разбира се, но никой не можеше да установи предназначението на подобна вълшебна книга. Тя не съвпадаше с традиционното знание за предмета и целта на магиите. В крайна сметка тя бе отхвърлена като някакво странно и отживяло явление. На лекции беше представяна именно в тази светлина — като нещо странно, реликва от отминали времена, ненужна, но все пак интересна като оцелял документ от миналото.
Зед, подобно на Ричард, никога не пренебрегваше каквото и да било знание. Той го трупаше, систематизираше го в ума си, в случай че му се наложи някога да го ползва. Когато се затрудняваше при търсенето на някакъв отговор, той проверяваше паметта си за забравена информация, помещаваща се в някой прашен ъгъл на ума му.
Ричард правеше същото. Веднъж придобитото знание си оставаше в неговия арсенал. Това му помагаше да свързва нещата по нови начини, да намира нови, изненадващи решения, които често бяха предизвикателство към практиката да се придържаш към стари и утвърдени пътища.
Много хора приемаха този начин на мислене, особено що се отнася до магиите, като нещо, намиращо се в опасна близост до ереста.
Ничи оцени истинската стойност на този подход. Истинските отговори на проблемите идваха именно от този вид мисловен процес, този вид логика и търсене на основания — всички здраво стъпили на познанието. Това беше същината на Търсача, основата на онова, което той правеше в търсене на истината. Това бе и едно от основните качества на Ричард, което така очароваше Ничи. Той беше ученик без формално образование, който беше способен интуитивно да схване най-сложните решения по начин, недостъпен за никого другиго.
Зед се наведе напред, придръпвайки Ничи със себе си.
— Погледни насам. Виждаш ли това? Разпознаваш ли го?
— Частта, която не се обръща наопаки ? — Ничи поклати глава. — Не. Но какво е?
— Това е заразата, оставена от Хармониите. Разпознах го. Това е паякът в мрежата от магии. Ничи се изправи.
— Това доказва правотата на Ричард.
— Момчето го е разбрало правилно — съгласи се Зед. — Не разбирам как, но го е установил с голяма точност. Веднъж изолирано по този начин, аз разпознавам разложението, причинено от Хармониите, така както разпознавам червеникавокафявата кора на ръждата. Той е успял да разчете езика на линиите и е бил прав. Магията е заразена. А източникът на заразата са Хармониите. Това е механизмът, по който Хармониите разяждат и развалят магията. Ако са заразили това заклинание, то те са заразили и други магически създания по същия начин.
— Това ли е, което убива нощните дребосъчета? — попита Кара.
— Боя се, че нещата стоят така — каза й Зед. — Дъбовете около родните им места също са снабдени със защитна магия. Това, че дъбовете и дребосъчетата измират едновременно, е подозрително и неестествено.
Ничи отиде до прозорците, загледана в слабите лъчи светлина, преминаващи през матовото стъкло.
— Магическите същества измират. Точно както предрече Ричард.
Той й липсваше така силно, че тъгата й премина през нея, сякаш самата сянка на смъртта почерни душата й. Струваше й се, че тя самата ще изсъхне и умре, ако не го намерят скоро. Чувстваше се така, като че ли не й бе останала повече надежда за оцеляване, ако няма възможност да го види, да види живота в неговите сиви очи.
— Зед, мислиш ли, че Ричард беше прав и за останалото? Мислиш ли, че тук наистина е имало дракони и ние всички сме забравили за съществуването на тези неща в нашия свят. Мислиш ли, че Ричард е прав и че светът, който познаваме, постепенно отмира, преминавайки в царството на легендите?
— Не знам, мила — въздъхна Зед. — Наистина не знам. Иска ми се да се надявам, че не е прав чак в такава степен, но преди много време се научих да не се обзалагам с Ричард.
Ничи се усмихна на себе си. Тя се бе научила на същото.
Петдесет и трета глава
— НИЧИ — каза Зед и направи неопределен жест с ръце, очевидно търсейки най-добрия начин да се изрази, — ти… как да кажа, изпитваш същото уважение към Ричард, каквото изпитвам и аз, изпитваш подобна привързаност и вярност към него… — Той вдигна ръце, а после ги отпусна, явно не успял да намери подходящите думи. — Не знам как да го кажа.
— Ти, Кара, аз… — всички обичаме Ричард, ако това се опитваш да ми кажеш.
— Да, основното е това. Не ми е останал никакъв спомен от Калан, но предполагам, че трябва да гледам на теб по същия начин, по който си мисля, че съм се отнасял към нея — като нещо повече от довереница, бореща се за същата кауза.
Ничи се почувства като ударена от гръм. Дори не посмя да се замисли за емоционалния заряд в думите му. С голямо усилие запази спокойствие и след като повдигна едната си вежда, накрая попита:
— За какво намекваш?
— Като Кара и Ричард аз започнах да си мисля много за теб, особено като имам предвид какво беше мнението ми за теб отначало. Както казах, започнах да изпитвам по-голямо доверие към теб… каквото бих изпитвал към една снаха.
