към хълмовете са унищожени. Нивите с узрялата реколта във всички посоки около града са на пепел. Земята е осолена. Там повече нищо няма да поникне — никога. Плодородната някога почва повече никога няма да роди плод. Сякаш самият Пазител е опустошил всичко.
— Ами войниците! Какво правеха те през това време?
— Черепите, набити на коловете, бяха на войниците от тамошните поделения. Обезглавени са до последния човек.
Джаганг хвърли поглед към Калан, все едно тя имаше нещо общо с тази катастрофа. Погледът му й подсказваше, че намира някаква връзка между нея и сполетялата ги беда. Той смачка в ръка свитъка и се обърна към вестоносеца.
— А братята от Ордена? Те обясниха ли какво се е случило и защо не са могли да го предотвратят?
— Към Така-Мар имаше зачислени шестима братя, Ваше превъзходителство. Бяха поставени на пост, всеки на различен път из града. И шестимата са одрани живи. На главата на всеки от тях бе поставена отличителната монашеска шапка, за да е ясно на всички чие е тялото.
Тълпите, избягали от града, твърдят, че нападението е станало през нощта. Всички бяха изпаднали в такъв ужас, че не ни се удаде да извлечем много полезна информация от тях. Разбрахме само, че нападателите са били войници от Д’Харанската империя. Всички бяха сигурни в това. Всичките тези хора са останали без дом.
Нападателите не са предприели нищо, за да изтребят бягащото население — освен ако някой не окажел въоръжена съпротива. В същото време много ясно показали на бегълците, че имат намерение да сравнят със земята целия Стар свят и всеки, който поддържа Императорския орден.
Войниците казали на хората, че Орденът и неговите доктрини са отговорни за това, което им се е случило, за опустошаването на земите и домовете им. Войниците се кълнели, че ще преследват хората на Стария свят до гроб, а после и до най-тъмните ъгли на отвъдния свят, ако не се откажат от учението на Ордена.
Калан осъзна, че се усмихва, едва когато Джаганг се нахвърли върху нея и я зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че тя не успя да се задържи на краката си. Знаеше, че ще я бие до кръв тази нощ.
Не я беше грижа. Заслужаваше си да чуе онова, което току-що бе чула. Не можеше да спре да се усмихва.
Петдесет и пета глава
НИЧИ СЕ ЗАГЪРНА по-ПЛЪТНО в наметалото си и се облегна на крепостната стена. Надникна през процепа между два зъба към пътя, който се виеше далеч долу, и проследи с поглед четиримата ездачи, поели нагоре по посока на Кулата. Все още бяха доста далеч, но тя бе почти сигурна кои са.
Ничи се прозя, докато гледаше надолу към Ейдиндрил и необятните горски килими, застлани около града. Живите есенни цветове започваха да чезнат. Докато гледаше дърветата, плъзнали по склоновете на заобикалящите я планини, и как те дръзко оповестяваха смяната на сезоните, мислите й се насочиха към Ричард. Той обичаше дърветата. Ничи също ги бе заобичала, защото й напомняха за него.
Тя виждаше дърветата в различна светлина и по други съображения. Те символизираха прелома във времето, сменящите се сезони, смяната на действителността, която беше част от света, в който тя живееше сега — заради връзката им с всички тези неща, които изучаваше в Книгата на живота. Всичко беше свързано в сложна плетеница — действието на силата на Орден и функционирането на тази сила чрез връзката й със света на живота. Светът, сезоните, звездите, разположението на Луната бяха частите, чрез които се постигаше хармония — всички те допринасяха за силата на Орден и същевременно я управляваха. Колкото по-навътре потъваше в книгата, толкова по-осезаемо чувстваше пулса на времето и живота, които я заобикаляха.
Освен това беше установила с пълна категоричност, че Ричард е запаметил фалшив ключ.
Не каза на Зед — засега това не бе толкова важно. Пък и би й било трудно да го докаже. Важното беше не толкова какво казва „Книгата на живота“, а как го казва. Тази книга беше на друг език, не просто на високо Д’харански. Да, наистина беше написана на високо Д’харански, но всъщност нейният истински език беше двустранната й връзка със силата, предизвиквана чрез нея.
Формулите, заклинанията и ритуалите бяха само едната страна на медала. По много неща всичко това й напомняше колко убедително Ричард използваше езика на символите. Ничи едва сега успя да го разбере напълно — след като прочете всичко със собствените си очи в „Книгата на живота“. Започваше да различава в линиите и овалите на определени формули техен собствен език. За пръв път имаше чувството, че разбира в дълбочина какво всъщност има предвид Ричард.
Книгата на живота носеше послания, които караха Ничи да гледа на света на живота по нов начин, който напомняше на начина, по който Ричард възприемаше света — през призмата на въодушевлението, учудването и любовта към живота. До известна степен това бе дълбоко преклонение пред съвършенството на нещата, опит те да бъдат оценени сами по себе си, а не според смисъла, с който хората са ги натоварили.
Това донякъде се дължеше на факта, че в „Книгата на живота“ имаше не само Адитивна, но и Субстрактивна магия — както и смъртта е част от процеса на живота. Тази книга имаше за свой предмет тоталността на нещата. Ето защо Ничи нямаше как да го обясни на Зед — той не притежаваше Субстрактивна магия. Без нея му липсваше важна част от нужното, за да се разбере „Книгата на живота“. Ничи можеше да му обясни формулите, да изложи процедурите, да му покаже заклинанията, но повечето от нещата той можеше да проследи само през филтъра на ограничената си способност. Докато с интелекта си той би разбрал определена част, в цялостен план нямаше как да извърши всичко необходимо.
Това бе все едно човек да е чувал за любовта, да разбира дълбочината на това чувство, да е наясно как то завладява хората, но никога да не си го изпитвал. Без личния опит всичко си остава само научен факт.
Човек, който не е бил подвластен на магията, не я познава.
Като следваше този ред на разсъждения, Ничи успя да разбере, че Ричард е запаметил фалшив ключ. Оказа се права, че ако човекът, който пусне кутиите на Орден в действие, сбърка ключа, то те ще бъдат унищожени заедно с този, който ги е пуснал в действие. Но имаше и друго освен това просто правило. Касаеше се за всички сложни процеси, включени в използването на кутиите, които представяха идеята и които думите можеха да обяснят само по крайно опростен, сбит начин.
Чрез механизмите, описани в книгата, тя успя да зърне как действа силата. Разбирайки тази функция в дълбочина, се увери как магията, бидейки предизвикана, се нуждае от ключа и го използва, за да се осъществи. Осъзнавайки това, тя успя да проумее, че ако ключът бъде използван неправилно, кутиите се разрушават безвъзвратно заедно с човека, направил фаталната грешка. Магията чисто и просто не допускаше подобни нарушения.
Все едно да хвърлиш камък и без всякаква външна намеса да го накараш да се рее в пространството, вместо да падне обратно на земята. Нямаше как да стане. Така и магията на Орден действаше по строго определени закони. И начинът, по който функционираше благодарение на тези закони, налагаше кутиите да бъдат разрушени, ако ключът не бъде използван правилно. Камъкът трябваше да падне на земята.
Когато Ричард възпроизведе информацията от книгата, за която смяташе, че е „Книгата на преброените сенки“, той я промени, за да заблуди Мрачния Рал и да го накара да отвори погрешната кутия. Но това просто бе грешната кутия, посочена по време на хитроумна симулация. Тя заблуждаваше, че има отношение към „Книгата на живота“. Всъщност тази книга беше просто ловка измама, фалшив ключ. Ако беше истинска, кутиите на Орден вече нямаше да ги има.
Фалшив ключ и хитроумна измама не можеха да задействат силата на Орден да разруши кутиите, но истинският ключ, в случай че бъде използван по начина, по който го стори Ричард, биха причинили рухването на структурата на заклинанията върху самата себе си, при което биха били пометени и кутиите. В крайна сметка кутиите на Орден бяха създадени, за да противостоят на заклинанието на лавинния огън. Да се злоупотреби с ключа, означаваше някой с порочни намерения и познания да се опита да си осигури достъп до силата на Орден, като по този начин се намеси в целта, поради която е била създадена тя. „Книгата на живота“ даваше ясно да се разбере при разискването на структурата на заклинателните форми,
