че като предпазна мярка, в случай че не бъде изпълнено всичко точно както трябва, и най-вече ако не бъде употребен ключът според точно предписаните правила, формулите и заклинанията ще се самоунищожат — по подобен начин, както когато Ричард прекъсна верификационната мрежа, за да спаси Ничи.
Истината беше, че Ричард е запаметил погрешен ключ.
— Какво има? — прозвуча гласът на Зед. Ничи погледна през рамо, за да види как старият магьосник крачи по широкия крепостен вал. Знаеше, че трябва да остави настрана размислите си за по-късно. Да каже на Зед за грешния ключ, означаваше да предизвика спор. А спорът със Зед нямаше да доведе доникъде.
Ричард беше единственият, който трябваше да разбере, че използваният от него ключ е бил грешен.
— Наближават четирима конници — каза му Ничи.
Зед се спря до отвора. Погледна надолу към пътя и изсумтя в знак, че ги е видял.
— Мисля, че са Том и Фридрих — каза Кара. — Сигурно са прибрали някого, който се е промъквал насам.
— Не съм съгласна — каза Ничи. — Не ми приличат на пленници. Оттук виждам блясъка на стоманата. Онзи е въоръжен. Том би обезоръжил всеки, когото е сметнал за опасен. А четвъртият е по-скоро момиче, дете.
— Рейчъл? — възкликна Зед и като се намръщи, се наведе още по-напред, напрегнал взор да види по- добре кой наближава далеч долу по пътя между дърветата. Не след дълго феерията от златистокафяви листа щеше да угасне заедно с помръкването на сезона. — Наистина ли мислиш, че може да е тя?
— Така предполагам — каза Ничи. Той се обърна и я огледа критично.
— Изглеждаш ужасно.
— Много ти благодаря. Точно това иска да чуе една жена от джентълмен.
Той измърмори някакво оправдание за грубите си маниери.
— Кога си спала за последен път? Тя пак се прозя.
— Знам ли, май миналото лято, когато се върнах от Народния дворец с тази книга!
Той прие опита й да прояви чувство за хумор с кисела физиономия. Защо ли се опитва да го разсмива? Зед беше способен да разсмее някого дори само като изгрухти. А щом тя кажеше нещо, което й се струваше забавно, хората само я поглеждаха — като например Кара.
— Как вървят нещата? — попита той.
Ничи знаеше какво има предвид магьосникът. Отмахна косата си от лицето, придържайки я срещу порива на вятъра.
— Бих се възползвала от помощта ти при някои звездни карти и изчисления на ъгли. Това би ускорило нещата. Така ще мога да премина към някои други преводи и да се заема с още някои проблеми.
Зед нежно постави ръка на гърба й, разтривайки я внимателно, което беше израз на топлото му приятелско отношение.
— При едно условие.
— А именно? — попита тя, като пак се прозя.
— Да се наспиш.
Ничи се усмихна и кимна.
— Добре, Зед. — Тя посочи с брадичката си. — Но най-напред трябва да слезем да видим кой ни идва на гости.
Тъкмо се подадоха през голямата вътрешна порта на Кулата откъм страничния изход с падока, когато конниците преминаха под сводестия отвор в стената.
Том и Фридрих съпровождаха Чейс и Рейчъл. Косата на Рейчъл, която преди беше дълга, сега бе остригана късо, а Чейс имаше учудващо здрав вид за човек, пронизван с Меча на истината.
— Чейс! — извика Зед. — Ти си жив!
— Е, малко ще ми е трудно да яздя изправен, ако съм мъртъв.
Кара се подсмихна. Ничи я погледна и се запита откъде изведнъж у Морещицата се появи чувство за хумор.
— Срещнахме ги на път за насам — каза Том. — От месеци не бяхме срещали никого.
— Хубаво е да видим Рейчъл отново — додаде Фридрих. по-възрастният мъж гледаше момичето с усмивка, в която личеше цялата му искреност.
Зед повдигна Рейчъл, докато тя се спускаше от седлото, а Кара бе хванала юздите на коня й.
— Леле, колко тежка си станала — възкликна Зед.
— Чейс ме спаси — изчурулика Рейчъл. — Беше толкова храбър. Да го бяхте видели. Уби сто души съвсем сам.
— Сто души! Леле, леле, какво постижение!
— И ти промуши един в крака заради мен — каза Чейс, като скочи от седлото. — Ако не беше ти, щяха да са само деветдесет и девет.
Рейчъл риташе с крачета и се мяташе в ръцете на Зед, за да я свали на земята.
— Зед, нося ти нещо важно.
Още щом краката й докоснаха земята, тя развърза една чанта, закачена зад седлото. Занесе я до гранитното стълбище и я остави на стъпалата, после развърза шнура й.
Щом отметна капака на чантата, в ясния следобед на есенния ден нахлу мрак. Ничи имаше чувството, че гледа в мастиленочерния мрак на очите на Джаганг.
— Рейчъл — възкликна учудено Зед, — откъде се сдоби с това?
— Беше у един мъж, на име Самюъл, у когото е и мечът на Ричард. Той прободе Чейс и ме отвлече. После даде това на една вещица, наречена Шеста, и на Вайълет, Кралицата на Тамаранг — макар че тя вече май не е Кралица. Не можеш да си представиш колко е зла тая Шеста.
— Мисля, че мога — увери я Зед.
Тъй като му беше малко трудно да проследи историята, той повдигна леко кожения капак, за да погледне по-добре вътре.
Втренчена в една от кутиите на Орден, която бе оставена на стъпалата пред нея, Ничи имаше чувството, че сърцето й се е качило в гърлото. Беше неописуемо да види наяве този предмет, след като прекара седмици в изучаване на книгата, явяваща се един вид приложение към трите кутии. Теорията беше важно нещо, но да видиш на живо подобна вещ беше съвсем различно.
— Не можех да позволя да остане у тях — каза Рейчъл на Зед. — Така че, щом ми се откри възможност да избягам, я взех със себе си.
Зед разроши остриганата й руса коса.
— Браво на теб, малката ми. Винаги съм знаел, че ти си специална.
Рейчъл прегърна магьосника през шията.
— Шеста накара Вайълет да прави рисунки на Ричард. Беше ужасно да ги гледам какво правят.
— В пещера ли? — попита Зед. Когато Рейчъл кимна, той отправи поглед към Ничи. — Това обяснява много неща.
— Ричард там ли беше? Видя ли го? — Ничи направи крачка към нея.
— Не — поклати глава Рейчъл. — Един ден Шеста изчезна. Когато накрая се върна, каза на Вайълет, че го била довела със себе си в замъка, но Императорският орден го заловил.
— Императорският орден… — повтори Зед.
Ничи се запита кое е по-лошо за Ричард — да е пленник на вещицата или роб на Императорския орден.
Май най-лошото все пак беше да е лишен от дарбата си, от меча си и да се намира в плен на Ордена.
Петдесет и шеста глава
КАЛАН СЕ СГУШИ в наметалото си, вървеше редом до императора. Бе станала негов неизменен, мълчалив придружител. Не по собствена воля, разбира се, а по принуда — независимо дали явна или прикрита. Нощем спеше на килима до леглото му — нещо като постоянно напомняне за това, къде ще се
