това, което Ричард ме помоли. Да извадя отново кутиите от играта или по някакъв начин да анулирам заплахата. За да постигна това, трябва да я изуча подробно, за да мога да се надявам, че ще бъда от полза за Ричард и да му помогна да намери отговора на всичко това.

— Това е тежък труд — изпитателно я изгледа Зед. — Ще отнеме много време. Разтълкуването на една толкова сложна книга може да отнеме месеци. Мога само да се надявам, че ще имаме толкова време. Трябва обаче да кажа, че съм съгласен с теб. Мисля, че трябва да започнеш веднага.

Ничи пъхна отново книгата в джоба си.

— Прав си. Тук може да има някои книги, които биха могли да помогнат. Ако се сетя за някоя, ще ти кажа. От това, което съм видяла досега, има технически въпроси, за които може би ще ми трябва помощ. Ако стигна до задънена улица, ще поискам помощта на Първия магьосник.

— Ще я имаш, скъпа — усмихна се Зед. Тя му се закани с пръст.

— Обаче ако измислиш начин да намерим Ричард, ще е по-добре да ми кажеш веднага.

Зед широко се усмихна. — Съгласен.

— А какво ще стане, ако не намерим Господаря Рал? — попита Кара.

Двамата я изгледаха.

Далеч в долината удари мълния. Дъждът заблъска в прозорците.

— Ще си го върнем — каза уверено Ничи, отказвайки да мисли за немислимото.

— Нищо на този свят не се постига лесно — промърмори Зед.

Петдесет и четвърта глава

КОЛКОТО И ИЗТОЩЕНА ДА БЕШЕ от ездата, Калан се изпълни с благоговение пред гледката, която се извисяваше в далечината. Отвъд черното море от войници на Императорския ордена, зад лилаво-сивите сенки, полегнали над ширналата се равнина, се издигаше величествено плато, уловило последните златисти лъчи на залязващото слънце.

Платото беше достатъчно голямо, че да побере средно голям град. Високите външни стени сияеха, огрени от чезнещата привечерна светлина. На фона на бледнеещата червенина на дневната светлина проблясваше бял мрамор, хоросан и камък, от които бяха издигнати необятен ред от сгради в безкрайно разнообразие от размери, форми и височини. Покривите защитаваха града от настъпващата студена нощ на отмиращия сезон, сякаш прикъткали всички под полите си пазителки.

Радваше се да види нещо позитивно, благородно и прекрасно, след като през последните безкрайни седмици пътуване единственото, което виждаше, бяха неумолими мъже с мрачни физиономии, нетърпеливи да излеят върху някого подлата си същност.

Калан си каза, че е светотатство такива като тях да стоят в подножието на такова великолепие. Срамуваше се да бъде сред тази паплач, събрала се пред това блестящо творение на човека, което така гордо се възправяше пред очите им. Тази гледка караше сърцето й да пее. Не можеше да си спомни да е била тук преди, макар че имаше смътното чувство, че би трябвало.

Навсякъде около тях беше пълно със сумтящи мъже, ревящи магарета, пръхтящи коне, скърцащи каруци и звън на брони и оръжия — грохотът на звяра, дошъл да унищожи всичко добро. Зловонието покриваше всичко като отровен облак, който напомняше на всеки срещнат колко нечистоплътни са в действителност тези мъже. Не че имаше нужда от подобно напомняне.

Около Калан яздеха стражите от специалната охрана на Джаганг, които от седмици я следяха зорко. Четирийсет и трима души. Калан знаеше точния им брой, защото държеше да ги следи всичките във всеки един момент. Беше си поставила за задача, докато пътуват, да изучи лицата им, навиците им. Знаеше кои от тях са тромави, кои — глупави, кои — умни, и кои умееха да си служат добре с оръжията.

Като на игра по време на ездата в заредилите се безкрайни дни тя изучи силните и слабите им страни, начерта планове и си представяше как ги изтребва до крак.

По пътя не посегна на никого. Реши, че по време на дългия преход за нея ще е най-добре да изпълнява покорно всички заповеди, да бъде сговорчива и послушна. Всички мъже бяха предупредени, че тя е собственост на Джаганг, и никой не смееше да я пипне с пръст. Единствената им задача беше да я пазят да не избяга.

Планът й беше да се слее с монотонността на ежедневието, да приспи бдителността на охраната си, да ги накара да я мислят за безвредна, безобидна, даже наплашена, така че да се превърне просто в едно от техните досадни задължения. Бе имала множество удобни възможности да убие не един и двама от тях. Но не се възползва нито веднъж, колкото и лесно да й се струваше. Вместо това предпочете да се потруди и да ги накара да се чувстват удобно, сигурно, дори отегчени от нея. Подобно невнимание към опасността, която тя представляваше, щеше един ден да й послужи по-добре, отколкото безполезна атака, която за момента не би постигнала нищо. Нямаше да може да избяга и само щеше да накара Джаганг да използва нашийника — ако не и ръцете си, — за да й причини болка. Макар че той не се нуждаеше от предлог, за да го направи, тя не виждаше смисъл да го подстрекава допълнително.

Единственият, чието внимание не бе приспано в безразличие и безхаберие, беше самият Джаганг. Той не беше преценил погрешно нито нея, нито желанията й. Изглежда му беше приятно да наблюдава нейните тактики, дори и най-безинтерсните — като това, че не предприемаше нищо. Също като нея и той притежаваше в запас търпение. Беше единственият, който не свали гарда и за миг. Калан беше убедена, че императорът знае съвсем точно какво прави тя във всеки един момент.

Все пак реши да не обръща внимание и на него. Нищо, че той бе наясно с всяко нейно действие. Все пак степента на бдителност, която той може да поддържа, малко или повече намаляваше, когато не се случваше нищо. Очакването на нещо, което никога не става, е изтощително, дори и когато знаеш, че е неизбежно. Дори той да бе наясно, че тя все някога ще се опита да предпиреме нещо, седмици наред покорна отстъпчивост щяха да й спечелят елемента на изненадата, пък била тя и само моментна. Този миг на изненада би могъл да се окаже решаващ, когато му дойде времето.

Понякога обаче тя не можеше да не му обръща внимание. Когато беше в кофти настроение и тя го ядосваше — обикновено просто с присъствието си, а не с действията си, — той я биеше до кръв. На два пъти се наложи да я лекува Сестра, за да не умре от загуба на кръв. Когато изпаднеше в някое от наистина ужасните си настроения, обикновено всичко приключваше много по-лошо от обичайния бой. Джаганг беше много изобретателен, щом ставаше въпрос как да бъде малтретирана една жена. Когато беше в настроение да изтезава, го опияняваше не просто болката, но и унижението. Тя се бе научила, че той не спира, преди да я накара да заплаче по една или друга причина.

Ако наистина се разплачеше, това ставаше само когато вече не издържаше и беше достигнала до предела на болката, унижнието или отчаянието, та просто не можеше да сдържи сълзите си. Тогава Джаганг се наслаждаваше да я гледа как плаче. Тя го правеше не само за да се предаде, да го накара да спре, но и защото в такива моменти стигаше до точката, в която не можеше повече. А на него му харесваше да гледа точно това.

Друг път водеше в палатката си жени, докато Калан трябваше да спи на килима до леглото му, където й бе отредено да спи, все едно му беше куче. Той обикновено водеше някоя нещастна пленена жена, която нямаше желание да е с него. Изглежда, търсеше пленници, които най-много се страхуваха от вниманието му, и после им предоставяше насилствена прелюдия към положението им на роби на императора и неговото легло. След като той заспиваше, Калан прегръщаше ужасената жена, обясняваше й, че нещата ще се оправят някой ден, и я утешаваше, доколкото й бе по силите.

Може би той го правеше, защото му доставяше наслада, но това беше само допълнителна награда. Истинската му цел беше постоянно да напомня на Калан какво ще й се случи, когато си възвърне паметта.

Тя възнамеряваше никога да не си я връща. Паметта й щеше да бъде нейният край.

Сега, когато бяха стигнали до целта си, щеше да има повече време за игрите Джа’Ла. Калан си представяше, че ще има турнири. Надяваше се, че те ще отклонят вниманието на Джаганг от нея, ще го ангажират. Тя щеше да е принудена да го придружава, но това беше за предпочитане пред перспективата да остава насаме с него.

Когато пристигнаха при шатрите на императора, тя остана доста учудена, че те в частност и изобщо целият лагер бяха разположени толкова далеч от заветната им цел. Платото изглеждаше толкова близо.

Вы читаете Призраци
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату