накара да прочете инструкциите от „Книгата на преброените сенки“. Сега не мога да си спомня точно… вероятно в резултат на заклинанието на лавинния огън. Важното е, че аз бях там. Спомням си твърде добре тази част, защото бях много шокиран по две причини. Първо, защото научих, че книгата е била открадната от моите покои в Кулата, за да може Ричард да я запамети наизуст, и, второ, защото тя беше вълшебна книга, а това означаваше, че Ричард може да я запомни и да произнася думите, защото е роден с дарбата. Когато намерих препис на „Книгата на преброените сенки“ долу в катакомбите, бях изумен. Прочетох го и наистина съдържанието беше дума до дума същото, каквото беше запомнил Ричард. Ничи рязко вдигна глава.
— Същото ли беше? Сигурен ли си?
— Напълно — каза категоричен Зед. — Двете бяха напълно еднакви.
На Ничи също започна да й прилошава.
— Това би могло да означава само едно от две неща: или едната книга е била оригиналът, или другата е била единственото истинско копие на този ключ… Освен ако и двете не са били фалшиви ключове, т.е. фалшиви копия.
— Не, не биха могли да бъдат фалшиви — настоя Зед. — Когато Ричард прочете книгата, той пропусна един важен елемент в самия край. Тъкмо благодарение на този пасаж успя да победи Мрачния Рал. Всъщност така книгата се превърна във фалшиво копие и Мрачния Рал бе измамен и победен. Както често съм казвал на Ричард, понякога измамата е най-добрата магия.
Ничи остави книгата на масата.
— Това не означава непременно, че е истинският ключ, а не фалшивият. Погледни това — тя отвори „Книгата на живота“ и потупа страницата в самото начало, върху която имаше само един пасаж, за да подчертае колко е важен той. — Това е въведението към „Книгата на живота“. Вече го преведох. То е предупреждение към всеки, който ще прочете тази книга. В него се казва: Който е дошъл с омраза, нека си върви още сега, понеже по омразата си личи човекът.
Зед примигна, загледан в думите, написани на високо Д’харански, оставени сами на страницата.
— Значи искаш да кажеш какво… че тъй като Мрачният Рал е пристъпил към кутиите на Орден с омраза, е бил унищожен от истинската „Книга на преброените сенки“, както би бил и от фалшивата?
Възможно е — каза Ничи.
— Не ми се вярва — поклати глава Зед. — Някои магии се задействат, след като бъдат прочетени. Като например Мечът на истината. Хората, които са изпълнени с омраза, обикновено не си дават сметка за този свой порок. Те бълват омраза и смятат, че това си е в реда на нещата. Тъкмо това ги прави толкова лоши и опасни. Способни са да правят най-отвратителни неща и да се мислят за герои, че са ги направили.
— Значи се опитваш да ми кажеш, че според теб е съвпадение, късмет, че се е случило така, че и двете книги са били единствените истински ключове? И че са били толкова близо една до друга? Мислиш, че магьосниците, които са направили копията и са ги изпратили в далечни, скрити места, са оставили едното истинско копие точно тук — близо до единствения друг истински ключ? И защо ще го правят, с каква цел? — Зед потърка замислен голобрадото си лице. — Разбирам какво имаш предвид.
— При книги като тази трябва да бъде намерен начин да се потвърди автентичността на преписите — каза Ничи.
— Има начин — възкликна Зед. — В началото на „Книгата на преброените сенки“ се казва: „Проверка на истинността на думите в «Книгата на преброените сенки», ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…“ Копието предполага думите да са „произнесени от друг“ — продължи той. — Човекът, направил преписа, на практика го произнася. Четящият в действителност не чете оригинала. Освен ако не е оригиналният ключ и този оригинален ключ не е прочетен от онзи, който пуска кутиите в действие, това предисловие налага необходимостта от проверка.
— Калан — каза Ничи.
Другите двама я погледнаха и по израза на лицата им се видя, че са разбрали какво има предвид.
— Зед — каза накрая Ничи, нарушавайки мълчанието, — никой от нас не си спомня Калан. Ако можем да я намерим и по някакъв начин да поправим заклинанието на лавинния огън… дали няма начин да я накараме да си спомни това, което в момента не може да си спомни?
— Не — отвърна Зед.
Ничи не беше очаквала такава категоричност.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Заклинанието разрушава паметта. Не я покрива, нито блокира достъпа до нея. Разрушава я. То не кара хората да забравят, а всъщност изтрива паметта. Човек, на когото са направили такова ужасно нещо, остава абсолютно без памет.
— Но все би трябвало да има някакъв начин — настоя Кара. — Една или друга магия, която би могла да възстанови паметта й.
— Да я възстанови с какво? С това, което никой от нас не може да си спомни ли? Паметта е същността на живота. Магиите действат по специален начин, както и всички други съществуващи неща. Магията не е някакво свръхумно съзнание, действащо под прикритие, което знае какво искаме да постигнем и може да измъкне всичката памет на даден човек, т.е. целия му живот, като от някой джоб, а после да я върне обратно, само защото така ни се иска.
Кара не изглеждаше много убедена.
— Но аз не мога …
— Погледни на нещата по този начин. Ако аз бутна тази книга от масата, тя ще падне на пода. Това ще стане благодарение на невидимата сила на земното привличане. Гравитацията действа по специален начин. Не мога да разперя ръце и да изкомандвам гравитацията да отиде и да ми приготви вечеря. Същото е и с магията и с паметта. Проклятието на лавинния огън е унищожило паметта й. Тя не може да бъде върната назад. Не можеш да възстановиш това, което е било, а вече го няма. Просто няма начин. Това, което си е отишло, си е отишло.
Кара поглади с ръка дългата си руса плитка.
— В такъв случай ми се струва, че здравата сме загазили.
— Загазили сме наистина — съгласи се магьосникът.
На Ничи й се искаше да каже, че сърцето на Ричард е в голяма беда, но не посмя да го изрече на глас. Безпокоеше се за него и за това пред какво му предстоеше да се изправи един ден, но не искаше точно тя да го изрече.
— В такъв случай, ако Ричард я намери — запита едва чуто тя, — какво ще прави?
Зед сключи ръце зад главата си. Загледа се в нея за момент, а след това отмести поглед.
— Има още един начин да се потвърди дали едно копие е истинско — каза Кара.
Зед и Ничи я погледнаха, доволни, че ги отклонява от мислите им.
— Просто намерете останалите копия и ги сравнете. Това, което Ричард е научил наизуст, вече го няма. Така че ако намерите другите, можете да ги сравните. Онова, което се различава, ще бъде единственото истинското копие. Другите четири, които са еднакви, ще са фалшивите ключове.
Зед я погледна учудено.
— Ами ако хората, които са направили фалшивите ключове, са си казали, че един ден една умна Морещица може да се сети за това, и са направили всичките копия различни едно от друго, за да не могат да бъдат сравнени?
— Ох — каза Кара и направи гримаса. Ничи разпери ръце.
— А как той би могъл изобщо да намери другите? Та те са били скрити в продължение на три хиляди години.
— Не само това — каза Зед, — Натан ни каза, че има катакомби под Двореца на пророците, а той е разрушен. Знам, защото сам пуснах заклинанието на светлината. Там не е останало нищо, а дори да са оцелели някакви части от катакомби, Дворецът е построен на остров. След като островът беше разрушен, водата сигурно е нахлула във всички подземни помещения, които до този момент не са били засегнати. Та това копие, ако е имало такова там, сигурно вече е унищожено. Дали е било истинско или фалшиво? А какво ще стане, ако през всичкото това време са били унищожени и другите? Остава въпросът как да разберем, че копието, което е запаметил Ричард, и това, което аз намерих, са единствените два истински ключа. Ничи
