Когато жените бяха достатъчно близо, Калан внезапно вдигна ръка, готова да нанесе удар. Преди да е успяла да осъществи намерението си, усети силен удар в областта на корема, сякаш я фраснаха с дебела цепеница. Отхвръкна в другия край на помещението.
Оказа се закована за стената под въздействието на мощен натиск. Стаята сякаш се бе отдалечила в дъното на дълъг, мрачен тунел. Болката я погълна. Понечи да повдигне глава, но не успя. Мракът я обгърна.
Когато отвори очи, Калан видя как момичето се опитва да угоди на Сестрите, които се бяха надвесили над нея.
— Не знам. Нямам представа защо си тръгна. Каза, че трябвало да замине за Каска.
Над стаята надвисна тишина.
— За Каска ли? — попита накрая Сестра Армина.
— Да, така каза. Трябвало да отиде в Каска.
— Носеше ли някакъв багаж със себе си?
— Със себе си ли? — проплака момичето, все още треперейки. — Не ви разбирам. Как така със себе си?
— Със себе си! — изкрещя Сестра Улиция. — Какво носеше със себе си! Все е носела нещо — чанта, мях за вода. Други вещи. Забеляза ли нещо, което носеше със себе си?
Момичето се поколеба и Сестра Улиция я зашлеви през лицето достатъчно силно, че да й избие зъб.
— Забеляза ли какво носеше със себе си? От носа на детето потече струйка кръв.
— Един ден, докато беше слязла да вечеря, отидох да й кача чисти кърпи и забелязах нещо. Нещо странно.
Сестра Сесилия се надвеси над нея.
— Странно ли? Какво по-точно!
— Приличаше на… на кутия. Беше я увила в бяла рокля, но коприненият плат беше толкова гладък, че кутията се беше изсулила малко. Приличаше на кутия, само дето беше чисто черна. Ама не просто черна като обикновеното черно. Беше черна като самата нощ. Толкова черна, че като че ли би могла да погълне светлината на деня.
Трите сестри се изправиха мълчаливо. Калан знаеше точно за какво говори момичето. Защото лично бе отишла в Градината на живота в Народния дворец, двореца на Господаря Рал, и бе взела и трите такива кутии.
Когато Калан се появи на прага на градината с първата кутия, Сестра Улиция й беше бясна, защото не донесе и трите кутии наведнъж. Но те се бяха оказали по-големи от очакваното и нямаше място да ги скрие едновременно в раницата си. Затова тя изнесе първо едната. Сестра Улиция бе увила зловещия предмет в бялата рокля на Калан и го бе връчила на Тови със заръката да избърза напред и да ги чака на уреченото място. Сестра Улиция не искаше да рискува да ги хванат в двореца с една от кутиите, затова предпочете да не оставя Тови да чака, докато Калан се върне в Градината на живота за другите две кутии.
— Защо Тови е заминала за Каска? — попита Сестра Улиция.
— Не знам — изхленчи детето. — Наистина не знам, кълна се. Просто я чух да казва на родителите ми, че трябва да тръгва. За Каска. Беше преди няколко дни.
В тишината, просната на пода, Калан се бореше за всяка глътка въздух. И всяка глътка въздух й причиняваше раздираща болка в дробовете. Беше наясно, че това е само началото на агонията й. След като Сестрите приключеха с момичето, щяха да насочат вниманието си и към нея.
— Дали да не поспим, след като така или иначе вали — предложи Сестра Армина. — Можем да тръгнем утре рано сутринта.
Сестра Улиция, вдигнала дакрата в юмрука си на хълбока, крачеше между детето и топора, потънала в размисъл. Под ботите й хрущяха парчетата от натрошени керамични съдове.
— Не! Нещо не е наред — рече накрая към останалите.
— Нещо със заклинанието ли имаш предвид? Задето ханджията я видя ли?
Сестра Улиция махна с ръка.
— Не, това беше най-обикновена аномалия. Имам предвид, че по принцип нещо се е объркало. Защо Тови ще тръгне без нас? Беше получила ясни инструкции да се срещнем тук. Така е и станало — пристигнала е, но после си е тръгнала. Нямало е други гости, наблизо не са се мотаели войници от Императорския орден, знаела е, че пътуваме към нея, и въпреки това е тръгнала. Няма логика.
— И защо към Каска? — продължи мисълта й Сестра Сесилия. — Защо е тръгнала към Каска?
Сестра Улиция се обърна пак към момичето.
— Някой дойде ли при Тови, докато беше тука? Кой я посети?
— Вече ви казах — никой. Докато старицата беше отседнала при нас, никой друг не е идвал. Нямахме други гости освен нея. Странноприемницата ни се пада встрани от главния път. Никой не попада тук случайно.
Сестра Улиция продължи да кръстосва насам-натам.
— Не ми харесва тая работа. Нещо не е наред, но не мога да разбера какво точно.
— Съгласна съм с теб — подкрепи я Сестра Сесилия. — Тови не би си тръгнала просто така.
— Но точно това е сторила. Питам се защо? — Сестра Улиция спря пред момичето. — Каза ли нещо друго? Остави ли някакво съобщение, може би писмо? — Малката преглътна сълзите си и поклати глава. — Нямаме друг избор — пророни Сестра Улиция. — Ще трябва да последваме Тови до Каска.
Сестра Армина махна с ръка към вратата.
— Тази вечер? В дъжда? Не мислиш ли, че ще е по-добре да изчакаме до сутринта?
Сестра Улиция, потънала в размисъл, погледна жената.
— Ами ако се появи някой? Не ни трябват повече усложнения, ако искаме да изпълним задачата си. най-малкото, което искаме, е Джаганг и хората му да надушат, че сме наблизо. Трябва да настигнем Тови и да вземем кутията — знаем колко голям е залогът. — Измери с очи мрачните лица на двете жени пред себе си, после продължи: — Освен това не ни трябват свидетели, които да докладват, че сме минали оттук, и да кажат какво сме търсели.
Калан разбра точно какво има предвид Сестра Улиция.
— Моля ви — успя да пророни тя, надигайки се на треперещите си ръце, — оставете я. Та тя е само едно малко момиче. Не разполага с информация, която би могла да бъде полезна на когото и да било.
— Но знае, че Тови е била тук. Знае какво е носила със себе си. — Сестра Улиция сбърчи недоволно чело. — Знае, че я търсим.
Калан се опита да придаде повече сила на гласа си. — Тя не е никаква заплаха за вас. Та вие сте магьосници — тя е само дете. Как би могла да ви навреди?
Сестра Улиция хвърли бърз поглед през рамо към детето.
— Освен това знае къде отиваме. — Сестра Улиция се вгледа право в очите на Калан. Без да се обръща към момичето зад себе си, заби дакрата си в корема й с изненадваща сила. Малката ахна от изненада.
Без да откъсва очи от Калан, Сестра Улиция се ухили зловещо. Калан си рече, че сигурно това означава да гледаш Пазителя на мъртвите право в очите в бърлогата му в най-неизбродимите дебри на вечността в отвъдното му царство.
Сестра Улиция повдигна вежда.
— Нямам намерение да оставям каквито и да е следи.
От ококорените очи на момичето сякаш заструи светлина. Тя се отпусна и се строполи на пода, разперила ръце под неестествени ъгли. Безжизненият й поглед остана втренчен в Калан, сякаш я обвиняваше, че не си е удържала на думата.
Обещанието, което Калан даде на детето — „Ще те защитя“, — отекна в главата й.
Изкрещя в безпомощна ярост, започна да удря с юмруци по пода.
Следващият вик бе от болка, която я изстреля директно към стената. Този път не се свлече на пода, а остана да виси като закована, сякаш я държеше невидима сила. Знаеше, че тази сила е магическа.
Не можеше да диша. Някоя от сестрите се бе погрижила да притисне гърлото й. Напрегна всичките си сили, за да си поеме въздух, ръцете й задрапаха към желязната яка на врата й.
Сестра Улиция се приближи и почти допря лицето си до нейното.
