свят на живота, така че изобщо не посмели да го изпробват.
А тези четири Сестри на мрака го бяха сторили — и то върху Калан. Тях не ги беше грижа дали ще унищожат света на живите. В крайна сметка нали това бе дългосрочната им цел.
Ричард нямаше време за спане. Сега, след като най-сетне бе успял да убеди Ничи, Зед, Кара, Натан и Ан, че не е луд и че Калан съществува наистина, макар да е заличена от паметта им, те бяха готови на всичко, за да му помогнат.
Той отчаяно се нуждаеше от помощта им. Трябваше да намери Калан. Тя бе неговият живот. Тя бе неговата половинка. Тя бе всичко за него. Несравнимият й интелект го бе поразил още от първата им среща. Споменът за красивите й зелени очи, за усмивката и докосването й не му даваше мира. Всеки един миг, докато беше буден, бе истински кошмар, защото беше убеден, че не прави всичко възможно, че сигурно има и още нещо, за което не се е сетил.
Макар че никой друг не си спомняше Калан, Ричард не можеше да мисли за нищо друго. Често го обземаше усещането, че той е единствената й връзка със света и ако престане да си я спомня, ако спре да мисли за нея, в крайна сметка тя наистина ще престане да съществува.
Но съзнаваше, че ако иска да постигне нещо, ако има намерение да открие Калан, трябва от време на време да изтласква встрани мислите си за нея и да се съсредоточи върху непосредствената си работа.
Обърна се към Кара.
— Ти не чувстваш нищо особено, така ли?
— Намираме се в Магьосническата кула, Господарю Рал — изгледа го тя изпод вежди. — Тук по принцип се чувствам особено. От това място кожата ми настръхва.
— Имам предвид повече от обичайното.
Тя въздъхна и прокара ръка по дългата си руса плитка, преметната отпред на рамото.
— Не.
— Да вървим. — Ричард грабна един фенер.
Излезе от стаичката и се озова в дълъг коридор, застлан изобилно с няколко слоя дебели пътеки, сякаш натрупани тук, защото нямаше къде другаде да бъдат оставени. Преобладаваха убитите цветове и класическите мотиви, макар че от по-долните пластове надничаха по-ярки оранжеви и жълти багри.
Меките тъкани заглушаваха шума от стъпките му, докато минаваше покрай двойни врати от двете страни на коридора, зад които се криеха мрачни стаички. Дългокраката Кара го следваше с лекота. Ричард знаеше, че доста от стаите, покрай които минаваха, са библиотеки, други бяха просто преходни помещения, които водеха към други зали, едни оскъдно обзаведени, други пищни — малки кубчета в сложния лабиринт на необятната Кула.
Щом стигнаха разклонение, Ричард зави надясно и пое по коридор със стени, боядисани със спираловидни мотиви, които с вековете бяха придобили топъл златистокафеникав оттенък. Озоваха се пред стълбище, където Ричард заметна длан през полираната бяла мраморна колона и пое надолу по стълбите. Нагоре стълбището се виеше около квадратна галерия, която се губеше в тъмното, в далечните горни катове на Кулата.
— Къде отиваме? — попита Кара.
— Не знам — отвърна Ричард, леко сепнат от въпроса. Кара го изгледа мрачно.
— Искаш да кажеш, че просто ей така ти хрумна да тръгнеш да претърсваш хиляди и хиляди стаи, кула с големината на планина, дори вградена в планината, докато междувременно очакваш най-случайно да попаднеш на нещо?
— Има нещо във въздуха. Просто гоня интуицията си.
— Гониш вятъра — каза хладно и леко подигравателно Кара. Подозрителността й се събуди наново. — Нали не се опитваш да използваш магия?
— Кара, знаеш не по-зле от всеки друг, че не умея да използвам дарбата си. Не бих могъл да прибягна до магия, дори да исках.
И определено не искаше.
Прибегнеше ли до дарбата си, звярът би го открил по-лесно. Неизменната му пазителка Кара се притесняваше да не би той по невнимание да направи нещо, с което да призове звяра, създаден по заповед на император Джаганг.
Ричард се съсредоточи върху непосредствения проблем и напрегна сили да определи какво по-точно странно има във въздуха. Мисълта му се зае да анализира усещанията му. Установи, че въздухът се е променил и е като при буря. Беше станал един такъв нагнетен, тревожен.
най-сетне, след като минаха по няколко мраморни стълбища, се озоваха насред непретенциозен коридор от каменни блокове. Продължиха по него, като подминаха няколко разклонения, докато накрая спряха, а Ричард втренчи поглед в тъмната спирала от каменни стъпала, обезопасени с железен парапет. Той заслиза, Кара го последва. Щом стигнаха до долу, прекосиха къс коридор с таван от дъбови греди, след което се озоваха в стая, от която като лъчи излизаха множество коридори. Отвън кръглото помещение бе заобиколено от сиви гранитни колони, които поддържаха позлатените трегери на всеки от обвитите в мрак коридори.
Ричард вдигна фенера и напрегна взор да пробие тъмнината. Самата стаичка му беше непозната, но установи, че се намират в някак по-различна част на Кулата — дотолкова по-различна, че изведнъж разбра какво имаше предвид Кара, когато му каза, че тук я побиват тръпки. Единият от коридорите, за разлика от останалите, тръгваше под доста сериозен наклон към самата утроба на Кулата. Ричард се запита защо в този случай няма друго стълбище, а е предпочетен стръмният наклон.
— Насам — рече той на Кара и я поведе по наклона в тъмнината.
Слизаха сякаш безкрайно дълго. най-накрая все пак се озоваха в просторно помещение, което макар да не бе широко повече от три-четири метра, на височина достигаше около двайсет и няколко. Ричард се почувства като мравка на дъното на дълга тясна просека в земните недра. Вляво се издигаше естествена скала, издялана направо от самата планина; стената отдясно бе иззидана от гигантски каменни блокове. Минаха през множество стаи и потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко в просеката. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-вяло се справяше фенерът.
Ричард изведнъж осъзна какво всъщност е почувствал. Въздухът беше такъв, какъвто понякога се усещаше около хора с изключителна дарба. Спомни си как всичко около някогашните му учителки, сестрите Сесилия, Армина, Мериса и особено около Ничи, пращеше и пукаше. На моменти бе имал чувството, че въздухът около Ничи направо ще се възпламени — толкова могъща бе силата, извираща от нея. Но това усещане винаги се бе пораждало при непосредствена близост до съответния човек. А не просто ей така, в пространството.
Още преди да забележи светлината, която се процеждаше от една от стаите в далечината, той разбра, че причината е именно там. Не би се учудил, ако въздухът в целия коридор засияеше. Пред него бе разтворена огромна двойна порта с обков от месинг, която водеше към слабо осветена библиотека. Веднага разбра, че това е мястото, което търси. Едва прекрачил прага, отвъд изкусно орнаментираните със символи врати, Ричард застина насред крачка, ококорен от учудване.
Просторното помещение разполагаше с десетина сводести прозореца, през които нахлу ослепителна светкавица, която озари дълги редици с рафтове. Високите и тесни прозорци опасваха цялата зала. Между тях се издигаха лакирани махагонови колони, скрити зад тежки тъмнозелени кадифени драперии, поръбени със златни ширити и прихванати с въженца с пискюли, за да не закриват прозорците. Парченцата стъкло на прозорците не бяха съвсем прозрачни, а доста плътни. При всяко блясване на светкавицата прозорците като че ли също засияваха. Фенерите с рефлектори, разположени навсякъде из помещението, го огряваха с меко сияние и светлината им се отразяваше от лакираните плоскости на масите, отрупани с разтворени книги.
Рафтовете не отговаряха на първоначалните очаквания на Ричард. На доста от тях наистина имаше книги, но останалите бяха отрупани с други вещи — имаше всичко, от прилежно сгънати парчета лъскав плат, през метални спирали, зелени стъклени шишета, сложни конструкции от дървени пръчки, пергаментови свитъци, до древни кости и дълги, закривени зъби, които Ричард не успя да разпознае и нямаше никаква идея откъде са.
При следващата светкавица сенките от прозоречните рамки заподскачаха из цялата стая, обиколиха маси, столове, колони, шкафове и бюра, така че сякаш цялата стая бе прорязана на парчета.
