опитваше да я успокои. — Ще те защитя. Не се притеснявай, няма нищо страшно. — Калан съзнаваше, че я лъже, но сърце не й даваше да изрече истината. Детето продължаваше да се мята в обятията й с неизчерпаема енергия. Явно от нейна гледна точка бе попаднала в ръцете на дух, който се пресягаше да я издърпа в Отвъдното. Дори да я виждаше, Калан знаеше, че момичето я забравя още преди мисълта й да превърне възприятието в познание. Същото беше и с думите на Калан — те стигаха до слуха на детето, но се изпаряваха от съзнанието му още преди да са имали възможност да бъдат осмислени. Секунда след като някой видеше Калан, той не си спомняше за нейното съществуване.
Така бе с всички освен с Орлан. А ето че той беше мъртъв.
Калан притискаше към себе си уплашеното момиченце. Не беше съвсем ясно дали го прави заради себе си или заради нея. За момента усилието да опази детето от ужаса на това, което сполетяваше родителите й, бе единственото, което Калан можеше да направи. Момичето от своя страна, продължаваше да се гърчи в ръцете й, да се опитва да се изплъзне, сякаш бе в лапите на чудовище, което възнамеряваше да я разкъса хладнокръвно. За Калан бе мъчително да вижда, че и вдъхва още повече страх, отколкото успокоение, но ако я пуснеше в съседната стая, щеше да стане още по-лошо.
Блесна поредната светкавица, която привлече погледа на Калан към прозореца. Беше достатъчно широк, за да може да се измъкне през него. Навън бе тъмно, около сградите се простираше гъста гора. Можеше да разчита на дългите си крака, на силата и пъргавостта си. Знаеше, че стига да реши, би могла за нула време да се шмугне през прозореца и да потъне в горските дебри.
Но и преди се беше опитвала да избяга от Сестрите. Знаеше, че нито нощта, нито гората биха могли да я скрият от жени с техните коварни способности. Коленичила в тъмното, притиснала детето до гърдите си, Калан затрепери. Дори при самата мисъл за бягство по челото й изби пот от страх, че подобни идеи биха могли да обтегнат поставените й ограничители. При спомена за предишни подобни опити й се зави свят, припомни си болката. Не би могла да понесе пак такова страдание — не при положение, че беше безсмислено. Беше невъзможно да избяга от Сестрите.
Щом вдигна поглед, видя как тъмната сянка на една от Сестрите се спуска по стълбището.
— Улиция! — беше гласът на Сестра Сесилия. — Всички стаи горе са празни. Няма никакви гости.
Сестра Улиция изруга с мрачна клетва.
Сянката на Сестра Сесилия се завъртя и запълни рамката на вратата, сякаш самата смърт положи унищожителния си поглед върху живите. В съседната стая Еми виеше и ридаеше. В мъката, болката и ужаса си бе неспособна да отвърне на грубо зададените въпроси на Сестра Улиция.
— Искаш ли майка ти да умре? — попита Сестра Сесилия със смразяващия си глас.
Бе не по-малко жестока и опасна от Армина и Улиция, но говореше тихо и спокойно, което бе дори по- стряскащо от крясъците на Сестра Улиция. Неприкритите заплахи на Сестра Армина бяха елементарни и непресторени, но отправени с повече злъч. Сестра Тови като че ли изпитваше някакво извратено удоволствие от подхода си към въдворяване на дисциплина и дори в прилагането на мъчения. Калан от опит знаеше, че да откажеш да изпълниш тяхно желание означава да си причиниш почти невъобразими страдания. В края на краищата те винаги постигаха своето.
— Искаш ли? — повтори Сестра Сесилия невъзмутимо.
— Отговори й — прошепна Калан в ухото на момиченцето. — Моля те, отговори на въпроса й. Хайде.
— Не — пророни детето.
— Тогава ни кажи къде е Тови.
В стаята зад Сестра Сесилия майката на момичето простена за последно и притихна. Калан чу как тялото й се стовари върху пода. Къщата притихна.
От сумрака зад вратата изпълзяха още две мрачни сенки и застанаха зад Сестра Сесилия. Калан разбра, че Еми няма да може да отговаря на повече въпроси.
Сестра Сесилия влезе в стаята и пристъпи към момичето, което Калан държеше здраво в прегръдката си.
— Всички стаи са празни. Защо в странноприемницата ви няма гости?
— Никой не е идвал — успя да отвърне малката, цяла разтреперана. — Слуховете за нашествия откъм Стария свят плашат пътниците.
Калан го знаеше. След като напуснаха Народния дворец в Д’Хара и се отправиха в южна посока с неголямо речно корабче, за да прекосят доста необитаем и отдалечен район, на няколко пъти се сблъскваха с части от войските на император Джаганг или попадаха на изоставени биваци край реката, където бяха нощували тези безскрупулни зверове. Слуховете за техните жестокости вероятно се разпространяваха по- бързо от горски пожар.
— Къде е Тови? — настоя Сестра Сесилия.
Калан дръпна момичето зад себе си, за да я отдалечи от Сестрите, и ги изгледа с гневен поглед.
— Не виждате ли, че е дете! Оставете я на мира!
Прониза я остра болка. Имаше чувството, че мускулите й са разкъсани до последната фибра. За миг изгуби представа за това къде се намира и какво става. Стаята се залюля. Гърбът й се блъсна в стенните шкафове с невъобразима сила. Вратичките се отвориха. Отвътре изхвръкнаха тенджери, тигани и друга посуда и се изтърколиха с грохот по дървения под. Чинии и чаши се счупиха с трясък.
Калан се стовари по лице на пода. Опита се да омекоти удара, като протегна ръце напред, но дланите й бяха изпорязани от назъбени парчета глинени съдове. Усети нещо остро да опира в основата на езика й и осъзна, че бузата й е пронизана от остра като бръснач стъклена отломка. Стисна зъби и прекърши стъклото, за да не му позволи да прободе целия й език. С усилие успя да изплюе кървавото стъклено острие.
Остана да лежи просната на пода, смаяна, дезориентирана, неспособна да дойде на себе си. От гърлото й се изтръгваха стонове, не можеше да помръдне. Установи, че с всеки следващ стон губи способността да си поеме обратно дъх. Губеше въздуха си глътка по глътка, без да успее да го възстанови. Напрегна мускули, за да се опита да напълни дробовете си. Болката, която я прерязваше през стомаха, бе парализираща, парираше всякакви опити за дишане.
Отвори уста в последен отчаян опит и най-сетне успя да всмуче толкова необходимата й глътка въздух. Изплю още кръв и остри парченца стъкло. Вече започваше да усеща и болката от забитото в езика острие. Калан бе неспособна да накара ръцете си да се движат, да се надигне от пода, камо ли да направи усилие да извади заседналото парче стъкло.
Извърна очи нагоре. Различи тъмните силуети на Сестрите, които ограждаха момичето. Вдигнаха я във въздуха и долепиха гърба й в огромен топор, поставен в средата на стаята. Трите се бяха хванали за ръце, а Сестра Улиция се наведе напред, за да може ужасеното дете да я погледне право в очите.
— Знаеш ли коя е Тови?
— Старицата! — извика детето. — Възрастната жена!
— Именно — възрастната жена. Какво друго знаеш за нея? Малката си пое дълбоко въздух, думите сякаш отказваха да се изтръгнат от гърлото й.
— Беше едра. Огромна. Възрастна и едра. Едва ходеше. Сестра Улиция се наведе още по-близо и впи пръсти в крехкото вратле на детето.
— Къде е? Защо не е тук? Трябваше да се срещнем в странноприемницата. Защо си е тръгнала?
— Няма я — извика момичето. — Тръгна.
— Защо? Кога беше тука? Кога си тръгна? Защо?
— Преди няколко дни. Беше тук. Отседна при нас за няколко нощи. Но преди два-три дни си тръгна.
Сестра Улиция изкрещя от ярост и запрати детето в стената. Събрала всички сили, Калан успя да се надигне на длани и колене. Малката се свлече на пода. Въпреки мизерното си положение Калан запълзя по пода през натрошените стъкла и глинени съдове и закри детето с тялото си. Малката не можеше да разбере какво става и зарида още по-горко.
Към нея се приближиха стъпки. Калан забеляза наблизо сатър. Момичето пищеше и се мяташе, за да се освободи, но Калан я притискаше към пода.
Щом сенките на жените се приближиха, пръстите на Калан обвиха дървената дръжка на тежкия сатър. Не мислеше, просто действаше: заплаха, оръжие. Все едно гледаше как някой друг го прави. Оръжието в ръката й я дари с дълбоко вътрешно задоволство. Юмрукът й се стегна около кървавата дръжка. Оръжието оживя. По стоманеното острие пробягаха отблясъци.
