— Според теб колко сме? — Малката стоеше, облещила очи, твърде стресната, за да може да отговори. — Колко! — повтори Сестра Улиция, този път през зъби и с глас, който накара момичето да стисне колоната така, че пръстите й побеляха от напрежението на фона на почернялото дърво.
— Три — успя най-сетне да пророни детето.
Сестра Армина, която бе придобила вид на затворена в бутилка мълния, се надвеси към другарката си.
— Улиция, какво става? Това би трябвало да е невъзможно. Няма как да стане. Нали направихме верификационни заклинания.
— Външни — додаде Сестра Сесилия.
— Моля? — примигна Сестра Армина срещу по-възрастната си спътничка.
— Направихме външни верификационни заклинания. Вътрешен преглед не сме правили.
— Ти какво, да не откачи? — озъби й се Сестра Армина. — Първо на първо, не е нужно, и второ на второ, де тоя глупак, дето ще тръгне да прави аспектен анализ на верификационно заклинание от вътрешна перспектива! Такова нещо не е правено никога! А и не е нужно!
— Казвам само…
Унищожителният поглед на Сестра Улиция ги накара да млъкнат. Сесилия, чиито мокри къдрици бяха залепнали за главата, явно искаше да довърши изречението си, но размисли и млъкна.
Орлан като че се поокопити, отдели се от прегръдката на жена си и се надигна на крака. От челото му капеше кръв, която се стичаше на струйки от двете страни на широкия му нос.
— На твое място, ханджийо, бих останал на колене — предупреди го Сестра Улиция.
Заплахата в гласа й го разколеба само за миг. Щом се изправи, цялото му същество се тресеше от гняв, окървавената му ръка се отдели от раната на главата му. Изопнал гръб, напъчил гърди, той сви дланите си в юмруци. Калан видя ясно, че яростта му го заслепява и му пречи да различи опасността.
Сестра Улиция даде знак на Калан да стои настрана, като насочи към нея пръчката си. Калан не я послуша и пристъпи напред, с надеждата да промени хода на събитията, преди да е станало твърде късно.
— Моля те, Сестра Улиция, той ще отговори на всичките ти въпроси… убедена съм. Остави го.
Трите сестри изгледаха Калан с изненада и недоволство. Никой не се бе обърнал към нея, нито бе искал мнението й. Тя знаеше, че подобна дързост ще й струва скъпо, но наред с това бе наясно и какво би могло да се случи с домакина, ако нещата не се променят, а точно в този момент й се струваше, че е единствената, която би могла да допринесе за това.
Освен това Калан видя в ситуацията единствения си шанс да разбере нещо за себе си — може би да узнае коя е, а вероятно и да си отговори на въпроса защо единствените й спомени са свързани със съвсем непосредственото минало. Този човек явно я разпозна. Дали не би могло да се окаже, че именно той е ключът, който ще отключи изгубеното й минало. Не можеше да допусне шансът да й се изплъзне, дори да си навлече яростта на господарките си.
Преди Сестрите да са имали възможност да кажат каквото и да било, Калан заговори на мъжа:
— Моля ви, господин Орлан, чуйте ме за момент. Търсим възрастна жена на име Тови. Трябваше да се срещне с тези жени тук. Закъсняхме, така че вероятно вече е пристигнала и ни чака. Моля ви, отговорете на въпросите относно приятелката им. Ако изтичате по стълбите и доведете Тови, всичко ще приключи за нула време. След това, също като стихващата буря навън, ще напуснем бързо-бързо живота ви.
Мъжът сведе глава почтително, сякаш към него се бе обърнала за помощ кралицата му.
Калан остана не само изумена, но и напълно объркана от подобен израз на уважение.
— Но ние наистина нямаме гостенка, на име Тови, Майко…
В стаята блесна ослепителна светкавица, която по нищо не можеше да се сравнява с посестримите си от вилнеещата навън буря. Нагорещената течна ивица светлина, която изригна измежду пръстите на Сестра Улиция, блъсна Орлан в гърдите още преди да е довършил обръщението, което му беше на устата. Разтърсващият тътен от близостта до епицентъра на взрива отекна дълбоко в гърдите на Калан. Ударната вълна запрати Орлан назад и той се стовари върху масата и двете пейки, след което се претърколи и се залепи за стената. Смъртоносната сила на взрива едва не го разполови. От останките от ризата му се виеше пушек. Там, където тялото му се блъсна в стената, преди да се свлече на пода, остана кървава диря.
След като оглушителният грохот отшумя, в ушите на Калаи зазвуча болезнена тишина. Еми, облещила невярващ поглед пред ужасното събитие, което щеше да промени хода на целия й живот, успя да изкрещи само една-единствена дума: „Не!“
Калан притисна с длан устата и носа си не само от отвращение, но и за да се предпази от миризмата на кръв и обгорена плът. Фенерът, поставен на масата, се бе прекатурил на пода и бе угаснал; в стаята трептяха неспокойни сенки, хвърляни от огъня и сегиз-тогиз от някоя светкавица, нахлула през тесните високи прозорци.
В спокойна нощ без гръмотевици и светкавици подобен взрив със сигурност би събудил цялото градче. Дървените паници, които носеше Еми, изтрополиха на пода и се изтърколиха надалеч. Тя изпищя от ужас и се втурна към мъжа си.
Сестра Улиция беше неконтролируема. В яростта си пресрещна Еми, която така и не успя да стигне до Орлан.
Сестра Улиция залепи ханджийката за стената.
— Къде е Тови! Искам отговор! Казвай!
Калан видя дакрата, блеснала в ръката на Сестрата. Непретенциозното оръжие приличаше на най- обикновен нож, но от дръжката му вместо острие, стърчеше наточена метална пръчка. И трите Сестри имаха дакри. Калан ги бе виждала да използват това оръжие при сблъсъците им със съгледвачите от Императорския орден. Беше се уверила, че е достатъчна безобидна драскотина по тялото на жертвата плюс бърза мисъл от страна на Сестрата, използваща дакрата, за да се стигне до летален изход. Всъщност убиваше не самата дакра, а Сестрата, която използваше посредничеството на оръжието, за да потуши искрата на живота. Ако Сестрата не отдръпнеше ножа паралелно с желанието си да убие, за противника нямаше никакъв шанс за избавление.
През тесните прозорчета край вратата примигна светкавица, чиито дълги заострени сенки побягнаха по пода и към стените, докато Сестрите се опитваха да обуздаят обезумялата ханджийка. Щом над помещението се спусна мрак, третата Сестра хукна нагоре по стълбите. Калан се метна към момичето.
Докато малката тичаше към майка си, Калан я пресрещна и я сграбчи през кръста, за да я задържи на място. Детето ококори очи в ужас, тъй като паметта й не можеше да задържи спомена за Калан дори за толкова време, че да осъзнае кой или какво я е сграбчило — сякаш към нея бе протегнало ръка нищото. по- ужасното беше, че малката току-що бе станала свидетел на убийството на баща си. Калан знаеше, че подобна потресаваща картина не се забравя цял живот.
През оглушителното трополене на дъжда и вятъра Калан дочу стъпките на Сестрата, която тичаше по коридора. От време на време спираше, за да отвори поредната врата. Всеки гост, събуден от гълчавата и виковете, който бе посмял да излезе от стаята си в сумрачния коридор, щеше да се изправи лице в лице срещу разярена Сестра на мрака. Останалите, които още спяха в леглата си, щяха да бъдат сполетяни от същата съдба.
Еми виеше от болка. Калан знаеше защо.
— Къде е! — крещеше Сестра Улиция в лицето на ханджийката. — Къде е Тови!
Еми й отвърна с викове да не наранява дъщеря й.
Калан знаеше, че е сериозна тактическа грешка да издаваш пред врага най-големите си страхове. В този случай обаче информацията едва ли беше от значение: едно, че бе прекалено очевидно от какво се страхува една майка и, второ, че Сестрите не се нуждаеха от този коз. Видът на обезумялата от ужас майка плашеше детето напълно достатъчно. Малката се мяташе неистово. Въпреки всичките си усилия обаче бе прекалено крехка, за да може да се възпротиви на Калан.
Стиснала здраво момичето, Калан я дръпна през вратата край стълбището и я скри в тъмната стаичка. Благодарение на светкавиците, които продължаваха да осветяват прозорците, Калан видя, че се намират в кухня, която явно служеше и за склад на провизии.
Момичето крещеше, изпаднало в дива паника, съизмерима с ужаса на майка й.
— Всичко е наред — прошепна Калан в ухото й, като не отпускаше хватката си около нея, докато се
