присъствие в стаята, но не знаеше за какво точно се касае.
Зад него Кара тихо подсвирна. Зед би направил същото.
Върху една от масивните маси в библиотеката бе поставена кутията на Орден. Без калъфа си, тя беше смущаващо черна, толкова черна, че сякаш бе бездна в света на живите. Вглеждането в нея създаваше неприятно усещане, все едно гледаш право в Подземния свят, света на мъртвите.
Но онова, което го обезпокои повече, беше задържащото поле, очертано около кутията. То бе очертано с кръв. Върху масата бяха изписани и други заклинания, също начертани с кръв.
Зед разпозна някои от елементите на диаграмите. Не познаваше жив човек, който да може да изпише такива заклинания. Те бяха нестабилни, което ги правеше невероятно опасни. Всяка магия може да убие човек моментално, ако е направена неправилно. А изписаните с кръв бяха най-опасните от всички съществуващи. Успешното им използване не беше нещо, което самият Зед, въпреки огромните му познания, подготовка и практика, изобщо би опитал да направи някога. Той беше виждал нещо подобно само веднъж в живота си — когато Мрачният Рал, бащата на Ричард, завършваше магията, свързана с отварянето на кутиите на Орден. Което му бе струвало живота.
Във въздуха около самата кутия линии зелена и кехлибарена светлина очертаваха още заклинания в пространството. Те донякъде напомняха на пламтящите зелени линии на верификационната мрежа, която бяха направили за лавинния огън в същата тази стая, но сега структурата от триизмерни формули беше много по-различна. И пламтящите линии пулсираха като живи. Вероятно имаше причина да е така. Силата на Орден беше самата сила на живота. Други линии, свързани с точките на пресичане на кехлибарените линии, бяха черни като кутията. Да се вгледаш в тях беше все едно да надничаш през тесен процеп към самата смърт. Субстрактивната беше смесена с Адитивна за създаването на мрежа от сили, каквато Зед никога не си бе представял, че ще види през живота си.
Цялата тази мрежа от светлина и мрак висеше във въздуха.
Самата кутия на Орден стоеше в центъра на паяжината като тлъст черен паяк.
„Книгата на живота“ лежеше отворена наблизо.
— Ничи — успя с огромна трудност да произнесе Зед, — в името на Сътворението, какво си направила?
Когато стигна до масата, Ничи се обърна към него и го изгледа смущаващо продължително.
— Не съм направила нищо в името на Сътворението. Направих го в името на Ричард Рал.
Зед извърна поглед от ужасяващия предмет, заобиколен от огнените линии, и пак го спря върху нея. Беше му трудно да си поеме дъх.
— Какво си направила, Ничи?
— Единственото възможно нещо. Единственото належащо. Онова, което само аз можех да направя.
Двете страни на дарбата се сливаха в пламтяща мрежа, която държеше кутията на Орден. Гледката беше невероятна, Зед подбираше внимателно думите си.
— Да не искаш да кажеш, че ще направиш опит да вкараш кутията в играта?
Тя бавно поклати глава, при което сърцето му трепна. Сините й очи се впиха в него.
— Вече я вкарах в играта.
Зед сякаш усети как подът под краката му се разпада и той всеки миг очакваше да се сгромоляса в бездънна пропаст. За миг се зачуди дали всичко се случва в действителност. Цялата стая сякаш се завъртя. Краката му се разтрепериха. Кара го подхвана, за да го задържи.
— Ти откачи ли? — Той овладя треперенето, а в гласа му се надигна гняв.
— Зед… — Тя направи крачка към него. — Трябваше да го направя.
Той дори не успяваше да мигне.
— Трябваше да го направиш? Трябваше?
— Да. Трябваше. Това е единственият начин.
— Единственият начин за какво? Единственият начин да унищожиш света? Единственият начин да унищожиш самия живот?
— Не. Единственият начин, който да ни осигури възможност да оцелеем. Знаеш пред какво е изправен светът. Знаеш какво ще направи Императорският орден — какво са на път да направят. Светът е на ръба на унищожението. В най-добрия случай хиляди години мракобесие очакват човечеството. А в най-лошия то никога повече няма да види светлината на новия ден.
Знаеш, че наближаваме разклонения от пророчеството, обвити в пълен мрак. Натан ти каза, че те водят до бездна, отвъд която няма нищо. В момента стоим на ръба и се взираме в празното.
— А замисляла ли си се изобщо, че точно онова, което сега си направила, може да вкара човечеството и целия живот в бездната на унищожение?
— Сестра Улиция вече вкара кутиите на Орден в играта. Мислиш ли, че нея и нейните Сестри на мрака ги е грижа за живота? Тяхната цел е да освободят Пазителя на Подземния свят. Ако успеят, всичко живо е обречено. Знаеш какво представляват кутиите, знаеш каква е мощта им и какво ще стане, ако точно Улиция овладее силата на Орден.
— Но това не означава…
— Нямаме избор. — Погледът й не трепваше. — Трябваше да го направя.
— Знаеш ли изобщо как да призовеш Орден? Как да управляваш кутиите? Как да познаеш правилната кутия?
— Още не — призна тя.
— Ти дори нямаш другите две кутии!
— Имаме една година, за да се сдобием с тях — със спокойна решимост отвърна тя. — Една година от първия ден на зимата. Тоест от днес.
Зед вдигна ръце, обзет от ярост и чувство на безсилие.
— Дори и да можехме да ги открием, как си представяш да управляваш силата на Орден?
— Не аз — почти прошепна тя.
Зед вдигна глава, несигурен дали наистина е чул онова, което си мислеше, че чува. Подозрението му прерасна в дълбок ужас.
— Какво искаш да кажеш, как така няма да си ти? Току-що каза, че си вкарала кутиите в играта.
Ничи пристъпи към него. Внимателно сложи ръката си върху неговата.
— Когато отворих вратата, от мен беше поискано да посоча играча. Назовах името на Ричард. Вкарах в играта кутиите на Орден от името на Ричард.
Зед стоеше като ударен от гръм.
Идеше му да я убие.
Да я удуши. Да я разкъса на парчета.
— Посочила си Ричард!?
— Беше единственият възможен начин — кимна тя.
Зед прокара пръсти през вълнистата си, непокорна бяла коса, сякаш се опитваше да предпази главата си от пръсване.
— Единственият начин? Жено, ти да не си си изгубила ума?
— Зед, успокой се. Знам, че това е изненада за теб, но едва ли можеш да го наречеш моя прищявка. Обмислих го внимателно. Повярвай ми, обмислих го много внимателно. Ако искаме да оцелеем, ако тези, които ги е грижа за живота, искат да оцелеят, ако искаме да има някакъв шанс за живота и за бъдещето, то тогава това е единственият начин.
Зед тежко се отпусна на един от столовете край масата. Каза си, че трябва да си проясни мислите, преди да направи нещо, за което по-късно ще съжалява, преди да реагира, воден от сляпа ярост. Опита се да си припомни всичко, което знаеше за кутиите. Да извика в съзнанието си всички отчаяни стъпки, които се бе наложило да предприеме в живота си. Опита се да ги погледне отстрани. Не успя.
— Ничи, Ричард не знае как да използва дарбата си.
— Ще трябва да се научи.
— Той не знае нищо за кутиите на Орден!
— Ще му разкажем.
— Не знаем достатъчно за кутиите на Орден. Не знаем със сигурност коя е истинската Книга на
