му отекна в мрака.
— Кралицата се страхува, че долу можело да има плъхове!
— Плъхове ли? — излая един глас от дупката. — Тук няма никакви плъхове. Вече. Изядохме ги всичките.
Ръката на принца, изящна, с бели къдрици, надиплени около китката, все още бе отпусната край хълбока. В гласа му прозвучаха нотки на престорена загриженост.
— Видя ли? Мъжете казаха, че няма плъхове. Надявам се, че това те успокоява, милейди!
Тя се взря в дупката, осветена слабо от факлата, след това стрелна с очи Фирен.
— Кои са тези мъже?
— Неколцина убийци и изнасилвачи, които очакват обезглавяването си също като теб. Истински подли животни всъщност. Както можеш да очакваш, нямах достатъчно време, за да се запозная с присъдите им. Страхувам се, че докато си в дупката, те ще имат възможност да се възползват от теб.
До ушите й долетя зловещ хилеж.
— Сигурен съм, че присъствието на една Кралица сред тях ще подобри настроението им.
Сирила с усилие накара думите да излязат от устата й.
— Искам отделна килия!
Смехът му внезапно секна.
— Искаш! Ти искаш? — Той я удари през лицето. — Вече нищо не можеш да искаш! Ти си една най- обикновена престъпница, отвратителна убийца на моя народ! Ти беше обвинена и осъдена!
Лицето й пламна от плесницата му.
— Не можеш да ме оставиш тук с тези мъже! — Едва доловимият й шепот беше изпълнен с ужас. Тя знаеше че няма надежда за спасение, но все пак думите се изплъзнаха от устата й.
Фирен се загърна грижливо с пелерината си и се изправи, напълно спокоен. Гласът му прозвуча остър като бръснач.
— Хей, вие, няма да обезчестите една дама, нали?
Откъм ямата се чу смях.
— Не, разбира се! Никой от нас не иска да го обезглавят два пъти!
— Ще се отнасяте ли с нея както подобава? — В гласа му прозвуча заплаха. Сирила усети, че в ъгълчето на устата й потече гореща, солена кръв.
— Фирен, не можеш да постъпиш така с мен! Ще поискам незабавно да бъдеш обезглавен!
— Пак започваш с това „искам“! Защо мислиш, че няма да го направя? — Той отново посегна да я удари, но после се отказа и лицето му се озари от престорена усмивка. — Виждаш ли? Първо твърдеше, че си невинна и че не трябва да бъдеш екзекутирана, но явно вече си размислила. След няколко дни с тях там долу сама ще молиш да бъдеш обезглавена. Горещо ще желаеш да ти бъде дадена възможност да признаеш предателството си, преди всички те да са дошли да присъстват на екзекуцията ти. Освен това си имам и друга работа. Нямам време за глупости точно сега. Ще бъдеш обезглавена, когато преценя, че съм достатъчно свободен.
Тя започваше да разбира с нарастващ ужас онова, което я очакваше в ямата. Очите й се напълниха със сълзи.
— Моля те, не ми причинявай това! Умолявам те!
Принц Фирен приглади къдриците на бялото си жабо и проговори с мазен глас.
— Опитах се да улесня нещата за теб, Сирила, защото си жена. Ножът на Дрефан беше много бърз. Нямаше да страдаш дълго. Не бих проявил милост към мъж, но към теб се опитах да бъда човечен. Ти не поиска да опростим нещата. Допусна Майката Изповедник да се намеси. Допусна още една жена да нарушава властта на мъжете. Жените не могат да управляват. Те преследват целите си по неправилен начин. Никога няма да бъдат допуснати до командването на армии, никога няма да се месят в делата на народите. Нещата трябва да се вършат както трябва и от когото трябва. Дрефан умря, защото се опитваше да направи всичко по лесния начин. Но сега ще е по-различно.
Той кимна на мъжа до себе си, който спусна подвижната стълба в ямата. Яките ръце я блъснаха към ръба. Един от войниците извади меча си, за да не реши някой от ямата да изпълзи нагоре по стълбата. Сирила разбра, че всичко е свършено. Въпреки че осъзнаваше глупостта на постъпката си, тя успя да овладее паниката си и извика яростно:
— Аз съм Кралица, дама. Няма да позволя да ме унижават, като ме принуждават да пълзя надолу по някаква си разнебитена стълба.
Принц Фирен изслуша смешните й протести, след което направи знак на войника да издърпа обратно стълбата.
Поклони се подигравателно към нея.
— Както желаете, милейди!
Изправи се, леко кимайки с глава към мъжете, които още стискаха ръцете й. Те я пуснаха. Преди да е успяла да си поеме дълбоко въздух, усети силен удар между гърдите си. Изгуби равновесие. В следващия миг вече летеше надолу. В черната бездна. Очакваше всеки миг да падне върху каменния под и да умре. Пред очите й светкавично премина цялата слава на досегашния й живот. Нима бе заслужила да умре по този начин? Защо? Черепът й щеше да се размаже на пода като яйце, паднало на пода. Но нечии ръце я хванаха. Усети как цялото й тяло е опасано с ръце. Навсякъде. И особено по най-съкровените места. Очите й се обърнаха да потърсят светлината, процеждаща се някъде горе през вратата, но тя изчезна. Чу се трясък.
Лица. Навсякъде около нея имаше лица. Тя едва ги виждаше при слабата светлина на мъждукащата факла.
Мръсни, брадясали лица!
Грозни, потни, порочни лица. Върху нея се плъзгаха лукави черни очи. Гладни усмивки разкриваха прогнили остри зъби. Толкова много зъби! Гърлото й пресъхна, дробовете й не можеха да поемат нито глътка въздух. В съзнанието й се появяваха накъсани безполезни картини.
Проснаха я на пода. Камъните бяха студени и неравни под гърба й. Отвсякъде над нея долиташе грухтене. Мъжете се блъскаха върху й. Тя се опитваше да се бори, но те бяха приковали към земята ръцете и краката й. Груби ръце раздираха изящните й дрехи и се впиваха жадно в блесналата под тях бяла плът.
И тогава Сирила направи нещо, което не беше правила от ранното си детство.
Започна да пищи.
Двадесет и седма глава
Напълно неподвижна, Калан не сваляше очи от разпрострелия се в краката й град. Единствено пръстите на ръката й си играеха с гладката кръгла кост на врата й. Околните скалисти зъбери сякаш нежно бяха прегърнали сградите, разположени надлъж и нашир из просторната долина. Вътре в крепостните стени се виждаха полегатите покриви, над които се извисяваха високите кули на двореца, разположен в северната част на града. Въпреки стотиците комини само тук-там се виждаше по някоя тънка струйка дим. Тя не забеляза никакво движение. Правият като стрела южен път, който водеше към главната порта, по-малкият, в който се събираха множество второстепенни пътища от и към по-неофициалните порти, другите, които опасваха стените отвън и тръгваха на север — всички бяха пусти. Хълмистата местност бе покрита с дебело бяло зимно одеяло. Лекият полъх на вятъра освободи един клон наблизо от тежкото бреме на снега и под него се завихри искрящ бял облак. Той погали и наметалото й от козина на бял вълк, чиято яка я погъделичка по бузата, без тя изобщо да обърне внимание на докосването. Наметалото й бе ушито от Приндин и Тосидин, за да я топли по време на пътешествието им на североизток, по време на лютите зимни бури, които вилнееха по тези земи. Вълците се страхуваха от хората и рядко се показваха пред очите им, така че Калан почти не познаваше навиците им. Стрелите на двамата братя бяха намерили целта си там, където тя виждаше само бяла празнота. Ако не беше видяла как стреля Ричард, сигурно би си помислила, че подобно нещо е невъзможно. Братята наистина бяха отлични стрелци, почти колкото него.
Всъщност нямаше причина да изпитва каквито и да е лоши чувства към вълците, макар дълбоко в сърцето й винаги да се бе таила необяснима враждебност. Откакто Ричард й бе разказал за строгите закони
