на вълчата глутница, отношението й определено се бе променило. Тя се възпротиви срещу това братята да убиват вълци, за да й направят топла дреха, но те бяха непреклонни, казаха, че наистина се налага. И в крайна сметка тя трябваше да се примири. Противно й беше да гледа как двамата одират животните, как отдолу се показват червените им мускули, белите кости и сухожилия. Стори й се, че в един миг е видяла същността на живота, на битието, толкова фино, изпълнено с енергия и дух, а в следващия всичко се бе превърнало в мъртва плът. Докато братята продължаваха да вършат тази отвратителна работа, тя не можеше да мисли за друго освен за Брофи — мъжа, когото някога бе докоснала със силата си, за да докаже, че е невинен. За да го освободи от изповедническата й магия, нейният магьосник Гилер го бе превърнал във вълк и така Брофи започна нов живот.
Калан си помисли колко ли ще тъгуват семействата на тези два вълка, които никога няма да се завърнат при тях. Също както беше страдала вълчицата на Брофи, когато той бе убит.
Калан бе видяла толкова много убийства! Беше изморена до сълзи, особено като си помислеше, че нещата явно ще продължават в същия дух, че на убийствата никога няма да се сложи край. Добре, че поне тримата мъже не бяха проявили никаква гордост или радост за това, че успяха да убият превъзходните животни, и бяха казали молитва към духовете на техните братя вълци, както ги наричаха.
— Не би трябвало да го правим — измърмори Чандален.
Беше се подпрял на копието си и я наблюдаваше. Калан усещаше погледа му, но не откъсваше очи от смълчания град в краката й, от нереално спокойната гледка. Гласът му не беше остър както обикновено. Това издаваше възхищението му пред град с размерите на Ебинисия.
Никога преди не беше напускал земите на Калните и не беше виждал толкова много и толкова високи постройки. Когато градът се откри пред тях, кафявите му очи застинаха върху него в тихо изумление, което не можеше да скрие. За пръв път от началото на пътешествието им в гласа му прозвучаха по-меки нотки. Целият му живот беше преминал в родното село и не можеше да повярва, че всичко това е направено от човешки ръце, а не с магия. Стана й тъжно за него и за двамата братя, задето това пътуване щеше да разруши простичките им представи за света наоколо. Преди края на пътуването те щяха да се сблъскат с още толкова много неща, щяха да останат изумени още много пъти.
— Чандален, положих много усилия, за да ви науча да говорите моя език. Използвах всяка свободна минута. Там, където отиваме, никой няма да говори вашия. Направих го за ваше добро. Можете да си мислите каквото си искате — че съм зла или пък че искам да ви се наложа. Каквото и да си мислите, правя го единствено за ваша сигурност. Така че ще се наложи да говорите на езика, на който ви научих.
Гласът му отново стана остър, но в очите му все още се четеше изненадата от това, че за пръв път през живота си вижда толкова голям град. А тази гледка беше толкова далеч от онова, което му предстоеше да види. В погледа му тя като че ли прочете и още нещо, което не бе забелязвала никога преди: страх.
— Задачата ми е да те заведа в Ейдиндрил, а не в този град. Няма да губим време тук.
Тя усети по тона му, че тайната му мисъл всъщност е, че такъв голям град може да им донесе единствено неприятности.
Примижавайки срещу ослепително белия сняг, тя забеляза двете фигури далеч под тях, които се изкачваха нагоре по склона. Ръката й пусна кръглата кост.
— Аз съм Майката Изповедник. Мой дълг е да защитавам всички народи в Средната земя така, както защитавах Калните.
— Ти не помагаш на моя народ, ти ни носиш само неприятности. — Този път недоволството му прозвуча по-скоро по навик, отколкото като искрено предизвикателство.
Тя му отвърна с тих, отегчен глас:
— Стига вече, Чандален!
За щастие той се отказа от по-нататъшен спор и насочи гнева си другаде.
— Приндин и Тосидин не бива да се изкачват по хълма така открито. Винаги съм се опитвал да ги науча да не правят глупости. Ако бяха малки момчета, щях добре да ги напердаша. Всеки може да ги види. А сега би ли се скрила малко, ако обичаш.
Калан се остави той да я заведе към дърветата не защото смяташе, че е необходимо, а за да му покаже, че уважава усилията му да я закриля.
Независимо от неговата неприязън към това принудително пътуване, той изпълняваше съвестно дълга си. Бдеше непрекъснато над нея и докато двамата братя го правеха с усмивка и доверие, той непрекъснато беше намръщен и подозрителен. Тримата я караха да се чувства като скъпоценен чуплив товар, който трябва да бъде пазен през цялото време. Тя знаеше, че братята са искрени. Чандален гледаше на мисията си като на задача, която трябва да се изпълни без оглед на трудностите.
— Трябва бързо да се махаме оттук! — настоя той.
Калан измъкна ръката си изпод наметалото и отметна един дълъг кичур коса от лицето си.
— Мой дълг е да разбера как стоят нещата тук!
— Ти каза, че е твой дълг да стигнеш до Ейдиндрил, както е поискал от теб Ричард Избухливият.
Калан се огледа. След малко тръгна под отрупаните със сняг дървета, без да каже нищо. Ричард й липсваше повече, отколкото можеше да понесе. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше лицето му, очите, с които той я погледна, казвайки й, че тя го е предала. Щеше й се да падне на колене и да крещи, за да излее мъката си, която не я напускаше нито за миг. Вик, роден от ужаса на онова, което му бе причинила. Но какво друго можеше да направи? Ако това, което научи, беше вярно, ако воалът към отвъдния свят е разкъсан, а Ричард е единственият на този свят, който би могъл да го възстанови. Само ако яката запази живота му. Тя нямаше друг избор. Какво би могла да направи? Как щеше Ричард да я уважава, ако не изпълнява задълженията си в името на общото благо? Де да можеше той да разбере всичко това! Та тя го обича толкова много! Той трябва да я разбере!
От друга страна, ако всичко това е било лъжа, значи тя напразно е обрекла мъжа, когото обича, на най-страшните му кошмари. Чудеше се дали Ричард още пази кичура коса, който му подари за спомен, дали мисли за нея. Надяваше се, че ще намери в себе си сили, за да я разбере и да й прости. Толкова много й се искаше да му каже, че го обича. Да го прегърне. Но сега трябваше да стигне в Ейдиндрил и да потърси помощ от Зед. А преди това да разбере какво е станало в Ебинисия. В мига, в който си помисли това, се изправи. Тя беше Майката Изповедник. Отначало възнамеряваше да заобиколи Ебинисия, но през последните два дни непрекъснато се натъкваха на замръзнали трупове на жени. Нито един мъж, само жени. Млади и възрастни, деца и старици. Някои полуразсъблечени, други чисто голи. В прегръдката на зимата. Повечето бяха сами, но тук-там се срещаха и групи от по няколко замръзнали заедно — твърде изтощени или твърде изплашени, или твърде объркани, за да са могли да потърсят подслон. Бягали са от Ебинисия не защото са били преследвани, а някак панически, избирайки бялата смърт пред това да останат в града. Повечето бяха изнасилени, преди да се разпръснат нагоре по склоновете на планината. Калан можеше да предположи какво им е било сторено, защо са избрали да постъпят така. Тримата мъже също го знаеха, но никой не каза нищо на глас.
Тя се загърна в наметалото си. Това не беше дело на войниците от Д’Хара. Всички тези жестокости бяха извършени съвсем наскоро. Ордите от Д’Хара отдавна бяха отзовани. Те със сигурност не биха направили подобно нещо, след като им е било казано, че войната е свършила. Не можеше да търпи повече това положение — да не знае какво се е случило с хората от Ебинисия. Преметна лъка си през рамо и тръгна надолу по хълма. Мускулите на краката й бяха достатъчно здрави, за да се справи със снегоходките, които мъжете направиха за нея от върба и вълчи сухожилия. Чандален я последва.
— Не отивай там. Може да е опасна.
— Опасно — поправи го тя и продължи напред. — Ако беше толкова опасно, Приндин и Тосидин нямаше да стоят така на откритото. Можеш да дойдеш с мен или да чакаш тук, но аз все едно ще отида.
Знаейки, че няма да може да я разубеди, той замълча и реши да върви след нея. Яркото зимно слънце не стопляше ни най-малко ледения въздух. В планините Ранг’Шада обикновено имаше постоянни ветрове, но за щастие през този ден те не бяха толкова силни. От няколко дни не бе излизал истински вятър и можеше да се очаква, че времето ще се постопли. Въпреки това с всяко поемане на въздух Калан имаше чувството, че носът й се превръща в бучка лед.
Срещна Приндин и Тосидин някъде на средата на хълма. Те спряха пред нея и се облегнаха на копията си запъхтени, което беше необичайно за тях — рядко нещо можеше да ги измори. Но явно не бяха свикнали с височината. Лицата им бяха бледи, по тях не личеше и следа от ведрите им усмивки.
