— Моля те, Майко Изповедник — каза Приндин на пресекулки, — не трябва да ходиш там. Духовете на предците на тези хора са ги изоставили.
Калан откачи кожения мях от кръста си и го измъкна изпод наметалото си, където топлината на тялото й не позволяваше на водата да замръзне. Подаде го на Приндин, преди да го попита каквото и да било. След като той отпи, го попита:
— Какво видяхте? Не сте влизали в града, нали? Казах ви да не минавате отвъд крепостните стени.
Приндин подаде кожения мях на Тосидин, който едва дишаше.
— Не сме. Останахме скрити, както ти ни каза. Не сме влизали вътре, но и нямаше нужда да го правим — той облиза водата от долната си устна. — Видяхме достатъчно и отвън.
След като Тосидин също отпи, Калан взе кожения мях и затегна капачката.
— Видяхте ли някакви хора?
Тосидин хвърли бърз поглед към хълма през рамото си.
— Видяхме много хора.
Приндин избърса носа си с опакото на ръката и погледна първо към брат си, а после към нея.
— Мъртви хора.
— Колко? Умрели от какво?
Тосидин придърпа кожената си пелерина и се загърна чак до носа.
— Умрели в бой. Повечето мъже бяха въоръжени: с мечове, копия и лъкове. Бяха много повече, отколкото мога да преброя. През целия си живот не съм виждал толкова много мъже. Тук сигурно е имало война. Война и избиване на победените.
Калан ги изгледа продължително. В гърлото й се надигаше ужас, който заплашваше да я задуши. Беше се надявала жителите на Ебинисия все някак да са успели да се спасят, да прелетят през стените.
Война. Нима войниците на Д’Хара са направили всичко това след обявяването на края на войната. А може би е някой друг?
Тя най-после успя да събере сили да се помръдне и отново тръгна надолу. Бялото наметало се развя зад гърба й. Сърцето й препускаше лудо от ужас при мисълта какво е сполетяло жителите на града.
— Трябва да разбера какво се е случило!
— Моля те, Майко Изповедник, не отивай. Гледката е страшна! — провикна се след нея Приндин.
Тримата мъже я последваха. Тя направо летеше надолу по хълма.
— И преди съм виждала мъртви хора.
Започнаха да се натъкват на замръзнали трупове много преди да доближат стените на града — явно битката се бе разпростряла на широк периметър. Снегът се стелеше върху телата непрекъснато и някои вече бяха напълно скрити. На едно място от преспата стърчеше ръка, сякаш мъжът се беше опитвал да разрови снега, за да си поеме въздух. Болшинството все още не бяха станали плячка на животни или птици, но съвсем скоро и това щеше да стане. Всички бяха войници от армията на Галеа, замръзнали, както са паднали, с дрехи, пропити от заледена кръв.
На южната страна някога се намираше дъбова порта с кръстосани метални ивици. Сега на мястото й зееше огромна дупка. Бяха останали жалки обгорели останки и разтопено желязо. Тя познаваше само една сила, способна да направи подобно нещо: магьосническия огън. Не можеше да повярва на очите си. Знаеше, че след магьосническия огън остават точно такива следи. Но нали тук отдавна нямаше магьосници! С изключение на Зед и може би Ричард. Но Зед никога не би го направил.
От вътрешната страна на крепостната стена се виждаха огромни заледени купчини обезглавени тела. Главите се въргаляха в безпорядък с изцъклени погледи. Имаше и купчини мечове, щитове и копия, които приличаха на гигантски мъртви таралежи. Всичко говореше за масово убийство, извършено бавно и методично, преднамерено. Всички трупове бяха на войници от армията на Галеа. Докато гледаше в тих ужас натрупаните едни върху други мъртви тела, Калан тихичко каза на тримата мъже, които вървяха зад нея:
— Думата, която не знаете, за да кажете колко са убитите, е „хиляди“. Тук има може би около пет хиляди мъртви мъже.
Приндин бавно заби копието си в снега.
— Не знаех, че има дума, с която могат да се преброят толкова много хора. — Той завъртя острието в снега. — Когато се затопли, тук ще стане страшно.
— И сега си е достатъчно страшно — промърмори на себе си брат му на своя език.
Калан беше наясно, че това е само малка част от избитите. Тя познаваше защитната тактика, която използваха в Ебинисия. Стените не представляваха надеждна защита, както някогашните, които обикаляха града преди много години. С разрастването на града старите здрави и укрепени стени бяха разрушени, а камъните използвани за издигането на нови, опасващи по-голям периметър. Те обаче не бяха толкова стабилни. Представляваха по-скоро символ на мощта и гордостта на престолния град, отколкото негова здрава защита. При атака портите се затваряха, като най-опитните поделения бойци оставаха отвън, за да пресекат опитите на нападателя да стигне до града. Истинската защита на Ебинисия представляваха околните планини, чиито тесни проходи не позволяваха разгърната атака.
По заповед на Мрачния Рал войските на Д’Хара бяха обсаждали града в продължение на два месеца, като през цялото време външните защитници успяваха да държат нападателите в проходите и не им позволяваха да стигнат до крепостните стени. Яростните им опити да ги прогонят накрая успяха. Нашествениците бяха принудени да се отдръпнат и да отидат някъде, където ще могат да възстановят силите си. И да потърсят по-лесна плячка. Макар бойците на Ебинисия да бяха спечелили тази битка, това бе станало с цената на много жертви. Ако Мрачният Рал не беше толкова ангажиран с усилията си да намери кутиите на Орден, сигурно щеше да изпрати подкрепления, с чиято помощ да бъдат надмогнати силите на защитниците в проходите. Тогава той не го направи. Този път някой се беше постарал да поправи грешката от миналото. Обезглавените войници бяха част от този пръв защитен обръч около града. Притиснати към стената, те са били победени и заловени, след което екзекутирани, преди да бъде превзет градът — очевидно като демонстрация за ужасените жители вътре. За да ги стресне, да ги паникьоса и да им покаже, че всяка съпротива е безсмислена. Калан знаеше, че вътре в града ги чакат още по-страшни неща. Мъртвите жени, които бяха срещнали в планината, й подсказваха за какво трябва да се готви. По навик и напълно безсъзнателно тя бе сложила на лицето си ледената маска, която не издаваше никакви чувства — лицето на Изповедник, както я бе учила майка й.
— Приндин, Тосидин, искам двамата да обиколите крепостната стена. Искам да знам всичко, което се е случило тук. Искам да знам кога е станало, откъде са дошли нападателите и накъде са тръгнали, след като така добре са си свършили работата. Двамата с Чандален ще влезем вътре. Когато свършите, елате при нас.
Братята тръгнаха веднага да изпълнят заповедта й. Вървяха с наведени глави, близо един до друг и в същото време сочеха с ръце, разчитайки следите и знаците. За това им бе достатъчно само по един бегъл поглед. Чандален вървеше мълчаливо до нея нащрек и с готов за стрелба лък. Никой от тримата не й възрази. Тя си даваше сметка, че са смаяни от размерите на града, но в същото време по лицата им можеше да прочете, че огромните мащаби на случилото се тук ги е разтърсило още повече. Те уважаваха задълженията й към мъртвите.
Очите на Чандален не се спираха върху разпръснатите навсякъде тела, а се плъзгаха към уличките и площадчетата между малките къщички на фермерите и пастирите, които обработваха земите в непосредствена близост до града. По снега не се виждаха пресни стъпки. Никакво живо същество не беше минавало наскоро оттук.
Калан вървеше напред и избираше пътя, а Чандален я следваше неотлъчно, на една стъпка зад дясното й рамо. Тя също престана да обръща внимание на труповете. Всички бяха умрели по един и същи начин — посечени в жестока битка.
— Тези хора са били победени от много врагове — каза Чандален тихо. — От много хиляди, както каза, че била думата. Не са имали никакъв шанс за победа.
— Защо казваш това?
— Струпали са се между сградите. Така трудно можеш да се биеш, но в затворено пространство като града това е единственият начин. Аз бих постъпил по същия начин, ако трябваше да се изправя пред по- многоброен противник — като попреча на врага да се разгърне и да ме обгради. Същото е и с малките
