Чандален огледа страничната уличка, тръгваща зад ъгъла на една ковашка работилница, и продължи по главната улица.
— По-добре да умра, отколкото да бъда заключен в стая.
— Ако крадецът е откраднал не от когото трябва или пък ако е нямал късмет, точно такава съдба го сполетява.
Чандален измърмори нещо под носа си. Калан не мислеше, че се справя особено успешно с обясненията. Явно цялата система му се струваше напълно неприложима и безполезна.
— При нас нещата са измислени по-добре. Правим каквото си поискаме. Всеки изработва онова, от което има нужда. Не се специализираме в отделни дейности. Търгуваме за съвсем малко неща. При нас е по- добре.
— Вие постъпвате по същия начин, Чандален! Може да не си давате сметка, но го правите.
— Не е вярно. При нас всеки може да прави много неща. Учим децата си да могат да правят всичко сами.
— И при вас има разделение. Ето например ти си ловец. Нещо повече, ти си защитник на своя народ — Калан посочи с ръка наоколо. — Всички тези мъже са били войници. Обучавали са ги как да пазят народа си. И ти си войник също като тях. Силен си, служиш си еднакво добре и с лъка, и с копието, винаги се стремиш да предвиждаш всички възможности за нападение над твоя народ.
Чандален спря и се замисли. Заедно с него спря и скърцането от допира на снегоходките му по земята.
— Но само аз съм такъв, защото съм силен и мъдър. При другите хора от моя народ не е така.
— Напротив, Чандален, при всички е така. Нисел е лечителка, тя се е научила да помага на хората, когато са болни или ранени. През по-голямата част от времето си тя прави точно това. Тя как се изхранва?
— Онези, които лекува, й дават всичко необходимо. Ако пък се случи никой да не се нуждае от помощта й, тогава онези, които имат достатъчно храна, й дават. Защото Нисел трябва винаги да е нахранена, за да може да ни помага.
— Видя ли? Тези, които тя лекува, й плащат с хляб от тава, което е същото като тук, само дето тук хората плащат с пари. Тъй като тя се е научила да върши добре една работа в полза на селото, всички останали й дават по нещо, за да може тя да е при вас, когато има нужда от нея. Тук това се нарича данък. Всеки плаща по малко за общото благо, за да подпомогне издръжката на онези, които работят за всички хора.
— И ти ли така си изкарваш прехраната? Всички хора дават по нещо за теб, също като нас, когато дойде в селото, за да ни създадеш неприятности.
Калан с облекчение отбеляза, че за пръв път в гласа му не прозвучаха нотки на враждебност, когато заговори за това.
— Да.
Чандален оглеждаше счупените прозорците по фасадите на двуетажните сгради, които ставаха все по- големи и богато украсени. Двойните метални врати навсякъде бяха избити от пантите си. Стигнаха до една красива сграда, пред която бяха нахвърлени маси, столове, прибори, съдове, покривки, бродирани с червени рози. Явно последното имаше връзка с името на странноприемницата „Червената роза“. Всичко беше изпотрошено, захвърлено на улицата и покрито със сняг.
През дупката на вратата се виждаше трупът на кухненския помощник, строполил се върху пода. Очите му все още се взираха в тавана и в тях се четеше ужасът от последното нещо, което е видял, преди да умре. Беше на не повече от дванадесет години.
— Но това се отнася само за ловците и за Нисел — продължи Чандален, след като известно време бе мълчал замислено. — Останалите нямат някаква работа, в която единствени са най-добри.
— Всеки има такава работа, Чандален. Жените пекат хляб, мъжете правят оръжия. В природата е същото. Някои растения имат нужда от влага, други от повече суша. Едни животни ядат трева, други — буболечки, трети — други животни. Всяко нещо си има своето място. Жените раждат деца, мъжете… — Калан спря с ръце на кръста и се загледа в купчината трупове пред тях. — А мъжете, изглежда са дошли тук, за да избият всички. Виждаш ли, Чандален, отличителната черта на жените е, че раждат деца, създават живот, а мъжете го отнемат. — Калан притисна юмрук в корема си. Изведнъж й прилоша. Едва се задържа да не припадне, зави й се свят. Чандален я погледна с крайчеца на окото си.
— Пилето би казал да не съдим за всички по онова, което само някои правят. А и жените не могат да създадат живот сами. Мъжете също имат известно участие в това.
Калан глътна малко студен въздух. С усилие успя да продължи пътя си. Чандален тръгна до нея, налагайки малко по-бърза крачка. Тя зави по една улица, осеяна със скъпи магазини. Докато заобикаляше една пряспа, Чандален й посочи нещо с лъка си, очевидно опитвайки се да промени темата на разговора.
— Защо са им тези дървени хора? — попита той.
От една витрина се подаваше обезглавеното тяло на манекен. Беше облечен в изящна синя дреха, обточена с бели мъниста по краищата. Доволна, че й се удава възможност да избяга от мислите си, тя се извърна към витрината и погледна манекена в синята рокля.
— Това е шивачница. Хората, на които принадлежи, шият дрехи. С помощта на тази дървена кукла показват на останалите какво са изработили, така че те да могат да преценят на място колко изящни са дрехите им. Така показват и че се гордеят с труда си. — Калан спря пред широкия прозорец. Всички стъкла бяха изпочупени, а рамките — изкъртени от стената. Остатъците от предишния разкош на сините завеси й напомниха за сватбената й рокля. Усети как кръвта й кипва. Едва се овладя да не заплаче. Чандален се огледа в двете посоки, когато тя протегна ръка и докосна заледения син плат. Погледът й се спря встрани от манекена, вътре в самия магазин, където върху заснежения под падаше ивица слънчева светлина. После се плъзна нагоре към ниския работен тезгях. Ръката й трепна. Към стената бе прикован с копие, забито в гърдите, мъж с оредяваща коса. На тезгяха по лице беше просната жена. Роклята и бельото й бяха вдигнати до кръста и отдолу се виждаше посиняла плът. От гърба й стърчеше шивашка ножица. В далечния ъгъл на магазина имаше още един манекен, облечен в мъжки дрехи. Предната част на тъмната му риза бе пробита от стотици удари с нож. Войниците явно бяха използвали куклата като мишена, докато са чакали реда си за жената на шивача. А когато са се изредили, просто са забили ножицата в гърба й. Калан извърна глава и тръгна да си върви, но пред нея се озова Чандален. Той беше почервенял. В очите му светеше заплаха.
— Не всички мъже са такива. Бих прерязал гърлото на всеки от моите ловци, ако разбера, че е направил подобно нещо.
Калан нямаше какво да му отговори, а и не беше в настроение за разговор. Тя тръгна навън и разтвори наметалото си, защото чувстваше недостиг на въздух. Двамата продължиха мълчаливо, заслушани във вятъра, виещ между пустите сгради. Попаднаха на коне с прерязани гърла, минаха покрай странноприемници и огромни къщи, чиито навеси скриваха фасадите им от ярките лъчи на зимното слънце. Резбованите дървени колони от двете страни на една врата бяха посечени с брадва очевидно безпричинно. Просто за да се унищожи красотата на дома.
На сянка беше още по-студено, но тя не обръщаше внимание на ледения въздух. Минаха покрай вкочанени трупове, проснати по лице, с огромни рани по гърбовете. Покрай преобърнати каруци и мъртви коне и кучета. Безумието на разрушението. Тя беше забила поглед в снега пред себе си. Когато най-после започна да усеща ледения вятър, се загърна. Студът отнемаше от тялото й не само топлината, а и силата й. С някаква зловеща решителност местеше единия си крак пред другия и продължаваше да върви към целта си, надявайки се никога да не я достигне. Потънала в ледената смърт на Ебинисия, се опита да запълни празнотата в себе си с молитва: „Моля ви, добри духове, дарете Ричард с топлина.“
Двадесет и осма глава
Пред очите им се простираше безкрайно мъртво поле, опустошено от безмилостните лъчи на яростното слънце. В далечината пред тях въздухът трептеше ниско над повърхността и от време на време им се струваше, че виждат танцуващи огнени фигури. Назъбените хълмове зад тях свършваха в каменист бряг. Тишината бе толкова тягостна, колкото и жегата. Ричард изтри потта от челото си с ръкав. Бони стоеше
